💙 Къванч Татлъту- минали и бъдещи проекти, партньори, семейство - тема 122 💙

Ревю от Ipek Durkal-Haberturk Gazette "Най-красивия баща, който съм виждала"

Миналата седмица, ходих на премиерата на ХС. Премиерите по принцип са досадни, защото нямат почивки. Нямаш време да отидеш до тоалетната, дали ти харесва филма или не, стоиш си на стола до края....
Но с ХС-нямаше нищо такова. Филмът свърши и ние все още стоим на местата си- заковани,  толкова ни е погълнал филма!!! Всичко-от историята- до снимките, от играта-до музиката............ трябваше ни време за да се върнем в реалния живот.
През 1993 г. гледах спечелилия 7 Оскара, филм "За моя баща"/който не е свързан с историята на ХС/също така бях прикована за стола. Години след това.... имам същото усещане. Ако бъда честна, не очаквах такъв шокиращ филм.
От Къванч Т. излезе един гигантски актьор. Той отвори напълно нова страница в своята кариера, с този филм. Той е най-красивия и невероятен баща, който съм виждала.

следват хубави думи за Алихан, Фърат Парлак, Бора Егемен, Фахир Атакоулу, Юйсел Ертен

Няма значение, дали филма ще направи милиони в Бокс офиса или само 10 000 ще го гледат. Този филм е чест за Турското кино.

В продължение на няколко месеца превеждах статии за филма "Хайде,бе сине" и днес най -
 на края го изгледах.Ще разкажа за всичко подред. Специално реклама за този филм нямаше в Баку, но залата беше пълна. Най-много бяха момичетата, но и момчета имаше не малко. И започнаха титрите ...
 Още в самите първи секунди аз разбрах, че ме чакат два часа морална почивка, тъй като първия кадър със звездното небе, пушещия Къванч и шума на морето ме успокояваше. Ролите бяха написани много добре,
 всеки герой има свой стилист за комуникация. Башак Дизер, която се явява стилист на проекта е свършила отлична работа. Стилът на всеки герой беше подбран идеално.
Саундтрака. Това е напълно отделна тема. Звуците на прекрасното пиано почти не спираха, музикалният съпровод играеше много важна роля във филма, защото в определени моменти именно тя беше тази, която довеждаше зрителите до сълзи. Забележителният Феридун Дюзагач внесе прекрасни цветове във филма не само с ролята си, но и с музиката си, която те кара да трепериш.
Режисьорът на филма беше на висота, операторите бяха подбрали идеални пейзажи, снимките бяха много качествено заснети. Да, актьорите играеха великолепно, но операторите бяха уловили всеки детайл, всяко свиване, промяна на мускулите на актьорите, което се явяваше много важно.
Сценарият беше единственото слабо място на филма, тъй като някои моменти ми се видяха малко проточени, но това все пак е въпрос на любителски вкус. На други зрители пък им се струвало, че определени моменти са някак прибързани. Във филма имаше толкова много смешни моменти, на които цялата зала дружно се смееше. Но докосващите сцени действаха още по-лошо.
Актьорите ... Ето това е и самият сок на филма. Къванч игра просто невероятно. В един момент в главата ми се промъкна мисълта " Нима това е същият Бехлюл, когото видях за пръв път преди десет години ?" От това разглезено момче, от упорития Кузей, от смелия Курт нямаше и следа. Именно това се и явява особената, специална  черта в играта на Къванч. Не, той не играеше, той живееше героя. Има много сцени в които Али плаче. Но, знаете ли кое беше най-странното ? Струваше си , защото само Али да започнеше да плаче, с него заплакваше цялата зала, включително и аз. Плачеха и момичетата, плачеха и момчетата. До мен седеше един брутален, брадат, истински кавказец, но и той плака като момиче. Хареса ми повече от всичко това, че Къванч беше възприел маниера на говорене, диалекта на жителите на Каш, говореше съвсем различно.
Алихан ...  Честно казано, неговата игра ми хареса даже повече от играта на Къванч. В толкова ранна възраст да имаш толкова талант, да предадеш толкова истински и идеално " особенността"  на Ефе във  филма,  не всеки възрастен актьор би могъл.
Бюшра Девели игра хубаво, за пръв път я гледах. Повече от всичко ме интересуваха думите на Бора Егемен, когато каза, че във филма е показано и това, че майката също има право да остави своето дете. Те показаха това. Повярвайте, аз съвсем не виня Лейля. Напротив, тя направи най-правилното, оставяйки Ефе на Али.
Трогателни сцени ... Ух, колко много бяха те. Не плаках на всички, но поне на всяка сцена очите ми се пълнеха със сълзи. Филмът толкова искрено предава отношенията между баща и син! Освен това, всички журналисти описаха този филм като " борбата на бащата за един поглед и една усмивка " на сина. Но, моето мнение е съвсем друго - аз мисля, че основния контекст на филма е, че музиката се явява лекарство за душата. Тя храни душата ни и я прави по - богата. Това беше показано и при Ефе. Последната сцена накара цялата зала да реве на глас. Момичетата около мен бяха изпаднали в истерия, самият аз със замрежени от сълзите очи нищо не виждах. Саундтрака, снимките, ефектите на последната сцена бяха толкова добре изработени, че само една единствена сцена е в състояние да остави рана в сърцето. Филмът показа, че понякога ние може и да не виждаме вниманието на своите близки, но то винаги присъства. Понякога всичко се оказва не такова, както изглежда на пръв поглед.
От филма ми останаха повече от приятни впечатления. Да, зная, че написах може би много дрънканици, но повярвайте ми, че ми се иска да пиша за този филм все повече и повече. Опитах се да не давам спойлери, но ако някой го интересува нещо, а аз мисля, че въпроса за Лейля интересува всеки, то питайте.

Йълмаз Ердоган: „Саръ Сарухан, Къванч Татлъту се появява многократно в този сериал. Той е невероятно забавен. За нас беше предизвикателство да играем лице в лице с него в толкова много сцени. Той дори не се усмихва, докато ние се смеем пред него.“

"нищо не е по- трайно от приятелствата от детските и студентски години" и с времето за себе си се убедих, че е така.

Особено много ми се промени мнението за Организирани работи 2.