🌸 Градината на Демет Йоздемир - Тема № 16 за обсъждане 🌸

Канал D имат много добри позиции За сериалите, които излъчват, това си е голям бонус


Ето и обещаният разказ на бразилската почитателка на Демет, Камила:
https://www.instagram.com/reel/DchIf6hKJsF/

"Здравейте! Както обещах, правя това видео, за да ви разкажа за срещата ми с Демет. Не съм свикнала да говоря пред толкова хора в Instagram - обикновено го правя само за близките ми приятели, така че малко се притеснявам. Но бях обещала, а и получавам изключително много лични съобщения и отбелязвания в Х. Затова реших, че е най-добре да запиша видео, вместо да отговарям на всеки поотделно. Възползвах се от това, че днес имах малко свободно време и се прибрахме по-рано в хотела.

Естествено, много силно мечтаех да срещна Демет. Нейна фенка съм от доста отдавна, следя всичките ѝ проекти, списания, сериали, филми... изобщо всичко. Всяка седмица съм пред екрана да гледам сериалите ѝ на живо, когато има нещо в ефир - със или без субтитри. Много исках да я видя, но не вярвах, че е възможно, защото това е нещо изключително трудно - тя е невероятно известна. За такова нещо наистина трябваше да разчитам на помощ от Бог и от Вселената.

Така или иначе, другата ми голяма мечта беше да посетя Турция и да обиколя местата от сериалите, които гледам, така че вече сбъдвах една голяма мечта. И така, пристигнах. Още първия ден в Истанбул се развълнувах страхотно, защото докато вечеряхме, Ниа ми писа съобщение, че Демет е тук, в Истанбул, на сватба. Сърцето ми подскочи, защото толкова много исках да я срещна, да я видя, да я прегърна! Казах на приятелките ми да отидем в бара на хотела и да останем там. Отидохме в лобито, бях страхотно нервна, сърцето ми биеше с хиляда удара в минута.

В нито един момент не сме правили нищо скришом. Пристигнахме си съвсем нормално в хотела, седнахме в лоби бара и аз отидох до тоалетната. Там забелязах мястото, където се провеждаше събитието и където беше тя. Помислих си: "Ще отида да видя дали няма да я засека, да я прегърна и да си тръгна". Ако имаше охрана, нямаше проблем - щях да се върна. Нямах намерение да правя нищо лошо, просто исках да видя дали ще я зърна.

Започнах да оглеждам наоколо. Беше малко тъмно и когато погледът ми премина през хората, първо видях сестра ѝ Деря. Замръзнах на място, започнах да треперя цялата! Сърцето ми спря от нерви, защото знаех, че Деря е с нея. Имах чувството, че минаха часове от момента, в който видях Деря, докато погледът ми стигна до Демет. Когато я видях до Деря - седнала на масата и разговаряща, подпряла се с ръце - съвсем се вцепених.

В същия този момент тя ме погледна. Погледна ме, отмести поглед, после пак ме погледна... Сигурно си е помислила: "Тази е от онези лудите ми фенки", защото я гледах така, сякаш виждам дух. Тя се засмя. Аз бях в пълно вцепенение, но си казах: "Боже мой, това е тя, наистина е тя!". Беше абсолютно сюрреалистично. Покрих си лицето с ръце и започнах да плача, без да мога да спра.

Тя ме прегръщаше и ми казваше да се успокоя, докато аз ронех сълзи. Когато се пуснахме, ѝ казах: "Това не е истина, не е възможно, сънувам и всеки момент ще се събудя". Бях сигурна, че е сън, защото вече бях сънувала тази среща и преди. Тя стоеше толкова близо и повтаряше: "Не, всичко е наред, истинско е", и се смееше много на реакцията ми. Пипах я по лицето и ръцете, сякаш да се уверя, и пак я прегръщах силно.

Най-невероятното беше, че всеки път, когато я прегръщах, тя ме стискаше десет пъти по-силно. Никога не съм виждала такова нещо. Срещала съм и други известни личности, чувала съм и истории, но начинът, по който тя се държа с мен, реакцията ѝ и нейната искреност бяха просто извънземни. Прегръщаше ме толкова силно, че аз първа пусках прегръдката, защото си мислех: "Боже, държа тази жена толкова здраво и плача...". А тя не просто раздаваше бързи прегръдки за снимка - държеше ме, стискаше ме и ми връщаше цялата обич, която усещаше от мен.

Аз много усещам тези неща - винаги съм била чувствителна към енергията и вибрациите - и това наистина надмина всичките ми очаквания. Знаех, че е прекрасна с феновете си, но не съм си и представяла и наполовина това, което преживях. Като видя колко съм притеснена, тя ме хвана за ръката да танцуваме, завъртя ме и започна да танцува с мен в нейния си стил, разпитвайки ме откъде съм.

Много от детайлите не ги помня добре, защото бях изключително развълнувана. Всичко, което бях планирала да ѝ кажа някой ден, просто изчезна от главата ми. В чантата си носех шала на Санем и химикалка, за да ѝ поискам автограф, ако я срещна в Истанбул... и изобщо не се сетих, че шалът е там! Мисля, че от нерви дори не си помнех името.

Не помня конкретни думи, но помня усещането да бъдеш толкова силно прегърнат, обичан и приет. Беше абсолютно прекрасна с мен. В нито един момент не усетих да иска да си тръгвам. Аз сама прецених да си тръгна (е, не че исках, разбира се), защото си казах: "Стига толкова". Прекарах около 40 минути с нея на партито - танцувахме, разговаряхме, плаках, казвах ѝ колко я обичам... В един момент момичетата ме чакаха на бара и трябваше да се върна. Мислех си да не преча повече. Всъщност аз дори не отидох директно при нея - тя сама дойде към мен, когато видя, че плача.

Аз бях тази, която каза, че си тръгва. Никога не почувствах, че досаждам, защото обикновено, когато се доближиш до известна личност, се поздравявате, прегръщате се и това е. При нея не беше така - тя поддържаше разговора, търсеше теми, искаше да научи повече за мен. Никога няма да мога да опиша мащаба на това преживяване. Не вярвам друг известен човек да се държи така.

Танцувахме, разговаряхме, а сестра ѝ ни снимаше с телефона. Демет се шегуваше и беше невероятна. Никога няма да забравя как ме прегръщаше силно и ми казваше "Aşkım, Aşkım, Bitanem" (Любов моя, единствена моя), докато ѝ повтарях колко много я обичам. Беше толкова специално.

Мнозина ме питаха как мирише. Ухае страхотно, наистина! Косата ѝ миришеше невероятно. Не помня кой беше парфюмът - бих искала да си спомня. Онзи ден усетих подобна миризма на улицата и си казах, че ако пак я усетя, ще попитам човека за марката, за да ви кажа. Поради емоцията съзнанието ми просто блокира и затова не помня такива подробности.

Питаха ме и дали е красива на живо. На живо е много по-красива, отколкото на снимки, видеа или в сериалите. Просто е сюрреалистично. Толкова е красива, че оттогава се опитвам да не забравям лицето ѝ: затварям очи и се опитвам да си я спомня, защото като гледам нейни видеа, усещам, че не е същата като жената, която видях на живо. На живо е безкрайно по-красива. Чертите ѝ са толкова фини, виждаш я отблизо как се движи и говори.

Има същите детски излъчвания, точно като на Лале или на Аслъ от „Ягодова любов“. Изглежда като момиченце, с перфектно лице без нито един дефект. Направо безумно! Гледах я и си мислех: "Тази жена няма нито един кусур". Всичко, за което хората я критикуват естетически (ботокс, филъри и т.н.), на живо изглежда адски естествена и е абсолютно перфектна.

Мисля, че това отговаря на повечето въпроси за това какво се случи и как реагира тя. Много бързо разбра, че съм ѝ фенка, защото я гледах с отворена уста. Забавлява се много с мен. Накрая пуснах видеообаждане на моята приятелка Сара, за да говорят, защото Сара ѝ е огромна фенка. Винаги съм ѝ казвала: "Някой ден ще срещнем Демет заедно". Познаваме се отдавна именно покрай Демет. И когато я видях, веднага я набрах.

Говориха по видеото, пращахме ѝ сърчица, танцувахме заедно за нея. Сара ѝ каза каквото можа, защото е пълна лудница изведнъж на екрана да ти се появи Демет. А Демет ѝ казваше, че съм луда, защото вече бях направила цяло шоу: плаках, казвах ѝ че я обичам, забравих си баклавата при нея и се връщах да си я търся, поздравих приятелките ѝ и сестра ѝ, танцувах и ѝ показвах дрехите си, казвайки ѝ, че са като на Санем. Тя сигурно си е помислила: "Тази лудата още носи дрехите на героинята ми". Но много ѝ хареса! Каза ми: "Помня тази пола, помня я много добре", пипна материята и беше толкова сладка.

Прегръщаше ме постоянно и ми казваше "Aşkım, Aşkım". Никога няма да го забравя. Беше истинско съкровище. Прекарах наистина много време с нея - говорихме, танцувахме, шегувахме се, плаках, спирах, пак започвах... Не помня всичко подробно, защото беше прекалено много, но си говорихме. Пита ме за мен, казах ѝ, че съм от Бразилия и че тук имаме огромна фен база, която я обича и следи всичко нейно.

В началото просто блокираш. Тя говори, говори, а аз само повтарям: "Това не е истина, не е възможно". Пипах я по гримираното лице и повтарях "не е истина", а тя се смееше. Остана усещането, че тя наистина се наслаждаваше на момента и ми отвръщаше със същата любов.

Тя е нещо невероятно. Дори не знам как да ви опиша колко прекрасно беше всичко. Сбъдването на тази мечта беше хиляди пъти по-хубаво, отколкото някога съм си представяла - заради топлотата ѝ, прегръдките, времето, което ми отдели, възможността да си говорим спокойно и да танцуваме... Тя е прекрасен човек с невероятна енергия. Накара ме да усетя, че наистина цени обичта на феновете си и че е благодарна за нея. Беше до мен през цялото време и си тръгнах само защото аз реших да се сбогувам, а тя продължаваше да танцува с мен, да ме върти и да ме кани при приятелките си на масата."

Колко хубаво, в Градинката на Демет само цветя и рози!
А септември даже още не е дошъл! От днес е започнала предварителната продажба на билети за кинофестивала в Торонто.

Идеята за обща фотосесия на Демет и Алперен е топ!


Алперен Шенгюн, на 24 години, висок 211 см, турски професионален баскетболист, има 5-годишен договор с Houston Rockets от NBA на обща стойност 185 млн.долара. Двамата с Демет се следват в Инстаграм.

Готин е Алперен и очевидно е много успешен в своята област Турците напреднаха в много спортове и имат големи шампиони.





„Усещам, че представлявам не само себе си, но и Турция. Знам, че има млади играчи, които ме гледат. Бих искал те да виждат не само успехите ми, но и как съм стигнал дотук и колко много обичам играта. Ако едно дете си каже: „Щом Алперен успя, значи и аз мога“, има много малко неща, които са по-красиви от това.“

Алперен Шенгюн



Дори и седнал си личи колко е висок

Дано от Магнет да са ни подготвили и видео https://www.instagram.com/reel/CimpFjXpAKQ/


Подаръкът за рождения ден на Мари https://x.com/Mari_dmt/status/2093223515860168865





И в нейните ръце:

Дано да има още Демет и Алперен!
Много, много добри:






Сетих се за нещо от Самет:




Демет и Самет в Бодрум:




Италианките: "Тя ще бъде новата Eleonora Duse."

Има да страдат зрителките на Diema Family с Nisan Akyol...



Премиера на 31-ви август от 22 часа, повторение от 14 часа.

От програмата на DF:



Как рекламира книгата "Една като нея" книжарница САРА, Албания:

А, ние сме в настроение и гледаме напред! Този сериал вече приключи /можеше и по-добре/.

Демет смени профилната си снимка:



Брой последователи на турски знаменитости:

И аз забелязах че си е сменила профилната снимка. Много е готина и свежа в близък план.

Така е Фло най добре е да гледаме напред с усмивка и в очакване на нови роли и предизвикателства. Но все пак няма как да е не му е кофти на човек и мъчно заради нещата, които се случиха накрая и продуцентите имат голяма вина за интригите и хаоса. Ейваллах на всички на екипа и на актьорите че си свършиха професионално и културно работата и най вече въздействието и емоциите ,който оставиха върху зрителите главните актьори с партньорството си. Ако имаше продължение , както бяха планирани и съгласили това щеше да им е Рекорд с 3 Сезона.

Момичета , все се отплесвам да ви питам знаете ли нещо и има ли инфо какви резултати постига "Ешреф Рюя" в чужбина , харесва ли се в страните, където се излъчва ? Обновено инфо в колко държави е продаден има ли ?

И Демет изглежда да е в настроение https://www.instagram.com/p/DclXLxCMk7K/



Написала е, че ще изяде детенцето


Камила не се спира




Феми, въпросите ти са с повишена трудност Едва ли някой може да ти отговори.

Чакаме от Интер Медия да се похвалят.

Демет Йоздемир:




"Казвам се Фара" в Бразилия,  за 36 дни в каталога - неизменно в Топ 10:

Демет отбелязва Денят на победата (Zafer Bayramı), познат още и като Ден на турската армия.



Празникът отбелязва решителната победа на турските сили, водени от Мустафа Кемал Ататюрк, в битката при Думлупънар през 1922 г., която слага край на Гръцко-турската война и проправя пътя към основаването на съвременната Република Турция.

"Можеш безкрайно да гледаш 3 неща - огън, вода и косата на Фара 🥰✨️"



Фризьорите малко бяха попрекалили с количеството обаче. Даже героинята на Лале Башар го коментира. Виж на Ешреф перуката си беше точно, даже прическата му стана хит.

Турците са много добри в протезирането на коса. Даже и в България действат https://www.facebook.com/watch/?v=1496326708136068. Покрай серията показни задържания по обвинения за употреба на наркотици тази година, доста публични личности бяха унизени да се молят за специалното лепило за тупетата си, докато са в ареста, но им беше отказано...


В Бодрум всичко е наред












И едно дългоочаквано интервю с Ферит Карахан https://www.cumhuriyet.com.tr/cumhuriyet-pazar/lanet-insanin-yuz … medikleri-2533522

„Проклятието е това, с което хората не искат да се изправят лице в лице“

Ферит Карахан, чийто филм „Сватбата на джиновете“ беше селектиран в основната конкурсна програма на филмовия фестивал в Торонто, събира на едно място личната памет и общественото минало, реалността и преданията. Разговаряхме с Карахан за предаваните от поколение на поколение престъпления и мълчанието, за насочването му към магическия реализъм, за спомените от детството му, промъкнали се във филма и за възможността човек да се освободи от наследените вериги.

автор: Башак Бъчак

– „Изгонени от рая“ беше филм със силен политически контекст. „Училищно бръснене“ от друга страна, ограничи въпросите, с които водеше битка в рамките на стените на едно училище, но разказа за противопоставянето срещу авторитета и съпротивата „субтилно“ – използвам го в позитивен смисъл. „Сватбата на джиновете“ всъщност е и политически филм, защото има сметка за уреждане с миналото. Нека първо да поговорим за кинематографичния ви език, тъй като с този филм магическият реализъм навлиза в работата ви като стил и течение. Каква ще бъде посоката ви оттук нататък?

Честно казано, не вярвам, че съществува неполитическо произведение на изкуството. Защото изкуството неизбежно избира как гледа на света, какво прави видимо и какво оставя невидимо. Дори самият този избор е политическа позиция. Интересува ме как властта прониква в човешкия живот. Не я разглеждам като нещо ограничено само до държавата, институциите или откритото потисничество. Тя се възпроизвежда вътре в семейството, в училище, между мъжа и жената, между братята и сестрите и дори във връзката, която човек изгражда със самия себе си. След известно време хората не само са изложени на власт; те несъзнателно се превръщат в нейни носители.

Днес реалността в Близкия изток е толкова сурова, понякога толкова абсурдна, че дори когато я разказвам на детето си, имам нужда от сюрреалистични елементи. Правя го не за да олекотя реалността или да избягам от нея, а напротив - за да я направя поносима. Може би връзката ми с магическия реализъм започна точно тук. Джиновете, сънищата, преданията или невидимите неща за мен не са алтернатива на реалността, а друг нейн пласт. Понякога голата реалност не е достатъчна, за да се разкаже нещо. За да разкажеш невидимото, трябва малко да разшириш границите на реалността. Всъщност усещам, че със „Сватбата на джиновете“ открих нещо, което ме доближи до кинематографичния език, който търся отдавна. Език, в който реалността и сюрреалистичното, личната и колективната памет, днешният свят, митовете и преданията могат да съществуват рамо до рамо.

– Каква беше отправната точка за филма „Сватбата на джиновете“? Как протече процесът по писането? Как минаха снимките? Може ли да разкажете малко за етапите на развитие на филма?

Преди да започна филма, в главата ми се въртеше едно изречение. Въпросът „Може ли човек, който отрича собствената си тъмнина, наистина да промени съдбата си?“ ме подтикна да направя този филм. Когато започнах да го пиша, имах само тази идея и намерението да напиша последния ден от детството на група братя и сестри. Когато детската част приключи, поисках да видя как изглеждат като възрастни и този път реших да напиша деня, в който приключва младостта им. Накрая написах за деня, в който приключи животът им. След това започнахме да търсим терен за снимки и осъзнахме, че Ерзинджан е естествена снимачна площадка. За мен това място не беше просто декор, на чийто фон се развива историята. Започнах да виждам целия този регион като памет, която надживява хората. В дните, когато почивахме от снимките, вместо да прекарвам време в града, се улавях как стоя край някоя река или на някой планински склон и просто съзерцавам този пейзаж.

Когато приключих „Училищно бръснене“, си мислех, че никога повече няма да заснема толкова труден филм. Това, че се оказах в центъра на толкова голям проект като „Сватбата на джиновете“, ме научи да нямам предварителни съждения по тези въпроси. Трудно ми беше в почти всяка сцена от филма. Влияние за това оказа както фактът, че екипът и актьорският състав бяха многобройни, така и това, че заснех много дълги кадри. Дългите кадри за мен не бяха просто формален избор. Когато заснемеш една сцена, без да я разпокъсваш прекалено много, самото време се превръща в част от нея. Актьорът не просто играе пред камерата - той се движи вътре в пространството, сред останалите актьори и във времето. Аз исках зрителят не просто да види дадено събитие, а да остане за известно време вътре в него.

– Когато чуят заглавието „Сватбата на джиновете“, много зрители биха помислили, че това е филм на ужасите, тъй как темата за джиновете у нас се разглежда предимно в този контекст. Вие я откъсвате от този кинематографичен багаж и я обяснявате през призмата на „проклятието, предавано с греховете от миналото“, като я свързвате с това как то засяга няколко поколения, с миналото на страната и с последствията от взетите политически решения. Бихте ли могли да разясните това?

За мен както джиновете, така и проклятието са просто друг начин на изразяване на нещата, с които човек не иска да се изправи лице в лице. Виждам го по-скоро като памет, предавана от поколение на поколение. Това, с което едно поколение не се е изправило, се промъква в живота на следващото по друг начин. Децата понякога наследяват последствията от решения, взети преди тях, от извършени престъпления или от замълчани истини. Дори и да не знаят точно какво се е случило, те носят неговата тежест.

– Във филма има сцена във влак. Сцена с изчезването на едно момиченце и Дениз, който се опитва да му помогне. Но това е такава сцена, която представлява панорама на обществото - от фигурата на „лелята, която настойчиво, почти насила те черпи с чай“, до побойниците. Това ли имахте предвид под „суровата реалност“ на страната?

Донякъде да, но тази сцена не е свързана само с това. За мен тя е основно за провала на един мъж, който търси собственото си спасение в това да помогне на друг. Докато Дениз се опитва да помогне на това момиченце, той може би несъзнателно се опитва да поправи нещо в собствения си живот. Всъщност на това му казваме меланхолия. При меланхолията човек знае какво е загубил, но не знае какво точно е загубил в него. Затова понякога желанието да спасиш някой друг произтича от нещо, което не си успял да спасиш в самия себе си.

– След като „Училищно бръснене“ спечели награда в секцията „Панорама“ на Берлинале, „Сватбата на джиновете“ беше избран в основната конкурсна програма на филмовия фестивал в Торонто. Какво изпитвате по този повод?

В крайна сметка правим филмите си за зрителите. Прекрасно е чувството един филм да намери свои зрители в други страни, на други континенти. Но точно тук смятам, че не трябва да правим компромис със собствената си перспектива и идентичност в преследването на универсалност. Според мен универсалността не се постига чрез омекотяването на местното, а чрез неговото задълбочаване. За да стигне една история до света, тя няма нужда да прилича на света – понякога колкото повече прилича на мястото, към което принадлежи, толкова по-далеч може да стигне.

– Във филма ви, макар времето и хората да се променят, има повтарящи се образи и диалози. Това свързано ли е само с проклятието, или и с това, че въпреки времето, нищо не се променя? Или има друга причина?

Това е по-скоро странен закон на живота, отколкото проклятие. Хората се променят, поколенията се променят, но някои поведения, изречения и копнежи си намират нови тела. Както в „Сватбата на джиновете“ едни и същи имена, страсти и грешки продължават да се въртят в кръг. Миналото не остава в миналото - то се намесва в днешния ден като някой, който живее в същата къща. Може би трагедията на човека не е в това, че не може да забрави миналото си, а че вярва, че го е забравил. Във връзка с това, докато пишех родословното дърво, нарочно повторих имената; Дениз, Макбуле, Джерен, Ясин, Халит ги има и във второто поколение. Всъщност не очаквах зрителят да забележи това от пръв поглед - представях си го по-скоро като тихо проникване. Едно име се носи от поколение на поколение като съдба; дори и да не го знаете, името вече ви свързва с дадено място. Когато едно семейство използва отново дадено име, то всъщност без да знае сключва договор: „Това дете ще носи и товара на онзи човек.“ Намирам това за колкото обезпокоително, толкова и трогателно. Защото хората дават дадено име с любов, но без да осъзнават, предават и едно наследство.

– „Училищно бръснене“ имаше връзка с личната ви история. Има ли автобиографични елементи в „Сватбата на джина“?

Във всеки разказ, повече или по-малко, се промъква по нещо от собствения ни живот. Не мисля, че е възможно да бъде другояче. Защото колкото и художествен свят да изградите, вие гледате на него през собствените си спомени, страхове и преживявания. Израснах в малко село, а след това в пансион. Затова във филма има много образи и преживявания, които нося от детството си. Например сцената, в която майката бива потопена в казана, идва директно от детството ми. Бях на девет години. Братът на наш съсед, който боледуваше от рак и вече умираше, дойде у нас и поиска голям казан. Човекът изпитваше огромни мъки и за да облекчат поне малко болката му, го потапяха в гореща вода. Тогава не можех напълно да разбера какво означава това, но образът остана в мен. Години по-късно, докато пишех сценария, този казан се появи отново пред мен. Автобиографията не се състои само от събитията, които са ви се случили - образите, звуците, страховете и ритуалите на света, в който сте израснали, също са част от вашата автобиография.

– Филмът ми напомни малко за Габриел Гарсия Маркес със семейството, разпростряно в три поколения, цикличността на съдбата и свръхестествените елементи. Знам, че се вдъхновявате от литературата за вашите филми и герои. Какви са препратките в „Сватбата на джиновете“?

В класическата драматична структура разказът обикновено се движи около определени повратни точки. Някои моменти от историята стават по-важни от други и вниманието на зрителя се насочва предимно към тях. Човешкият живот обаче не се състои от няколко големи събития, а от мълчанията, чакането и малките моменти между тях. Затова се опитах да изградя структура, в която всеки момент от филма е важен. Според мен проблемът на конвенционалното кино е, че държи зрителя в пасивна позиция. Това е въпрос, който не мога да приема напълно и се опитвам да надмогна. Например, когато четете роман, вие всъщност сами изграждате цялата атмосфера. В този смисъл навлизате в активно потребление. Това много прилича на пространството, което се опитвам да отворя в киното и точно то ме доближава до литературата. По тази причина държа да отбележа, че съм силно повлиян не само от Маркес, но и от писатели като Хуан Рулфо, Уилям Фокнър, Алехо Карпентиер, Хорхе Луис Борхес и Мигел Анхел Астуриас.

– И накрая, това е филм, „обвързан с вериги за миналото“, и този елемент не е само метафоричен. Според вас има ли начин човек да се освободи от тези вериги? Или желанието ви да направите този филм има нещо общо с освобождаването от тях?

Всъщност има. Да опознаеш себе си. Но под „да опознаеш себе си“ нямам предвид човек да открие истинското си „аз“, скрито вътре в него, а по-скоро да разбере как е станал точно такъв човек. Да успее да види кои ценности наистина е избрал сам и кои е наследил от семейството си, от средата си, от времето, в което живее. Защото понякога смятаме един научен живот за свой собствен характер, дадената ни роля - за своя собствена воля, а веригата, която носим от години - за своя съдба. Може би свободата започва точно тук: когато човек разбере как е станал този човек, той може да осъзнае, че не е длъжен да остане същият.