🌸 Градината на Демет Йоздемир - Тема № 16 за обсъждане 🌸

И Каан се е отправил към Торонто:

TIFF 2026: Djinn Wedding (dir. Ferit Karahan) | Review
Niikhiil Akhiil за "Film Fest Report"

https://film-fest-report.com/tiff-2026-djinn-wedding-dir-ferit-karahan-review/

Дързък, свеж и атмосферно нестандартен. Ферит Карахан провежда своеобразно изследване на ангели и демони в хората чрез сюрреалистични лабиринти. „ Сватбата на джиновете“ на TIFF въпреки това е кутията на Пандора, наслоена като руска кукла.
Всички сме били там - тази странна граница между будността и сънуването . Буден си, но не съвсем. Сън се носи по течението, проправяйки си път през реалността, докато не можеш да различиш кое кое е. Когато най-накрая отвориш очи, се чувстваш сякаш си посетил някъде другаде - където фрагменти от въображението носят тежест. Това раздвижва нещо дълбоко. Някои го наричат ​​сюрреалистично. Аз го наричам чудо. Сега си представете филм, който остава там, от първия до последния си кадър.

Семейство влиза в къща, която вече е в руини, а майката усеща проклятие в стените ѝ. Децата се скитат из стаите и квартала, като всяко вижда това, което другите не могат. Четирима братя и сестри през времето – деца, тийнейджъри, възрастни – всеки носи тиха рана, тайна, която отеква в останалите. Филмът наблюдава как тези неизказани неща се оформят, променят и смущават по начини, които никой не очаква.

Режисьорът Ферит Карахан , който ни даде „Братът пазител“ , наслагва сюрреализъм в мрачния пейзаж, пробивайки защитите на героите и пренасяйки ги в нещо, което се усеща по-голямо от сън. Децата говорят странни истини, а семейният шепот се носи като дим през филма. Ритуалите пулсират през филма – техните норми, техният чар, тяхното тихо влияние върху всичко наоколо. Изглеждат като малки моменти, но ни водят по-дълбоко в мистерия, такава, каквато Кафка и Астер биха разпознали. Пейзажите, заснети от Сердар Йоздемир , носят самотна тишина. Дзен спокойствие се спуска над празните пространства. Но този мир е воал – под него филмът се отваря към нещо по-тъмно.

Карахан върви по същия сенчест път като Нури Билге Джейлан – мистериозно пътешествие през непредсказуемото. Влизаме в лабиринт, където всеки завой предлага нова загадка и сме държани от неговата магия – Карахан има дарба, която достига далеч отвъд границите. Филмът е изпълнен с ежедневни разговори, които може да не са възхитителни, но са проницателни – всяка секунда е пауза за размисъл, всеки ред е метафора, чакаща да разцъфне. Всеки герой е съставен от вътрешни сили, като ангели и демони, които се проявяват по непредсказуеми начини, толкова сложни, колкото и взаимоотношенията, които оформят.

Филмът предлага моменти на осъзнаване във всеки повествователен завой, с метафори, подредени по изключително преднамерен начин. Динамиката между братята и сестрите предполага нетипичен пакт, който надхвърля поколенията и конвенционалното доверие. Режисьорът използва преднамерена дезорганизация - мозайка от възможности, изградена като лабиринт. Влизаш вътре, търсейки пътя назад, но красотата на хаоса те държи - и скоро вече не ти пука къде е бил входът.

Продуциран от Ферит Карахан, Беркин Кая, Канат Дограмаджъ и Гюлистан Аджет Карахан, селекция на TIFF Platform, „ Сватбата на джиновете“ е филм, който ви подканва да спрете и да почувствате дара му – той не ви дава всичко. Неговият чар се крие в това, което крие, в пространствата между показаното. Той говори за съперничество, за рани, за гордост и жертвоготовност, всички вкоренени в миналото, докосващи всеки брат или сестра и член на семейството по начини, които остават в паметта. Карахан ни кани в мистериозно изследване на традиции, обичаи и необичайни събития, свързани с обединяваща нишка. Той функционира като кутията на Пандора, очакваща разкритие – на пластове като руска кукла в своята сложност.

Метеорите проговориха. Белият кон остави своята загадка. А отговорът? Той ни чака, защото всяка примка се връща и всеки кръг се затваря само за да се отвори отново.

Още един отзив https://x.com/dancindanonfilm/status/2098839137826607291

"Опияняващата атмосфера и сложната динамика между героите в поколенческата семейна сага „DJINN WEDDING“ поддържат историята увличаща, дори когато празнините в повествованието носят повече раздразнение, отколкото интрига. Феноменални актьорски изпълнения и силни теми за секса и социалните класи в съвременна Турция."

В Северна  Америка става все по-интересно!

В Южна Америка: №1





Все се каня да похваля Kemal Burak Alper /който в Adim Farah беше страхотен/ - тази година е спечелил наградата за най-добра мъжка роля на Истанбулския филмов фестивал, сега щял да участва в сериала "Susuz Yaz".

Оооо, Кемал Бурак е страхотен актьор - браво на него


Ние също продължаваме на фестивална вълнà Но преди да споделя още критика за "Джиновете" от Торонто, да представя една от следващите спирки на филма Разбрахме, че имат потвърдени поне още 5 фестивала - единият от тях е Международният филмов фестивал в Хайфа (Израел) https://www.haifaff.co.il/eng/Films/13467/Djinn_Wedding



Селектирани са за конкурса „Златна котва“ (Golden Anchor Competition) - специална категория за филми, продуцирани от средиземноморските страни


И сега към обещано ревю от специализираното издание High On Films https://www.highonfilms.com/djinn-wedding-2026-tiff-movie-review/

Сватбата на джиновете (Djinn Wedding, 2026) - Ревю от филмовия фестивал в Торонто (TIFF): Мрачна анадолска история за наследено нещасти

Автор: Арун Кумар

Филмът на Ферит Карахан „Сватбата на джиновете“ започва със семейство, което оглежда новия си дом в Ерзинджан, Анадол - разрушена къща, която изглежда прокълната. Макар че филмът никога не дава ясна времева размка за трите си части, развиващи се в различни периоди, изглежда семейството се е преселило в новия си дом след интензивното политическо и религиозно насилие в Турция през късните 70 години на XX век. Това насилие предизвиква масови преселвания на населението в региони като Ерзинджан, в резултат на което хората изоставят домовете си, а нови групи се нанасят в тях. „Сватбата на джиновете“ разказва историята на четирите деца от това семейство през следващите няколко десетилетия.

Това обаче не е просто драма за дисфункционално семейство, изградена около конфликтните отношения между братята и сестрите, а по-скоро размисъл върху колективната памет и междупоколенческата травма. Пейзажът във филма се превръща в ключов елемент от неговата времева структура - неговото застрашително присъствие е толкова властно, колкото и общественият натиск, оказван върху героите. Тази сякаш праисторическа среда майсторски смесва магическо-реалистични елементи - джинове, странни сънища и динозаври. Начинът, по който Карахан използва пейзажа за оформяне на визуалния език, напомня за съвременни майстори на киното като Нури Билге Джейлан и Андрей Звягинцев.

Трите глави на „Сватбата на джиновете“ - „Ангели“, „Джинове“ и „Окови“ - улавят три събития в семейството през различни десетилетия, като всички кулминират в смърт и разрушение. Ферит Карахан и неговият оператор Сердар Йоздемир заснемат тези глави в много дълги кадри (кадри-секвенции), като щателно проследяват героите, движещи се през пространството и ни карат да останем с тях сред тези скръбни събития в мрачната обстановка. Първата глава се развива в деня на смъртта на майката, докато децата - Дениз, Джерен, Ясин и Халит, бродят из околността, а роднините им се събират у дома около смъртния ѝ одър.

Втората глава проследява най-големия син Дениз (Илхан Шен), който се завръща в селото, за да присъства на сватбата на сестра си Джерен (Демет Йоздемир). Той учи генетика и може би науката за наследствеността придава допълнителен резонанс на завръщането му, докато той става свидетел как нестабилната семейна динамика се влошава още повече около сватбата.

Третата глава представя дъщерята на Джерен, която също се казва Дениз (Хелин Кандемир). Халит (Каан Йълдъръм), все още неженен, се грижи за болния си баща, който е държан във вериги, тъй като се вярва, че е обсебен от джинове . Ментално изостаналият Ясин (Сарп Бозкурт) също е под грижите на отчаяния Халит, който се надява да напусне прокълнатата земя веднъж завинаги. Тийнейджърката Дениз обаче го изпреварва, избягвайки от селото, но носейки със себе си същата травма и сънища на своите предци.

Въпреки че „Сватбата на джиновете“ е малко прекалено медитативен (склонен към размисъл, вглъбяване и съзерцание), неговият сюжет постепенно натрупва смисъл и дълбочина чрез изобразяването на изтичащото време, където всичко - включително поведенческите черти и грешките - отеква от поколение на поколение. Да бъдеш част от семейство е като да подпишеш договор, който всъщност не си разбрал. Наследяваш миналото, което е едновременно завладяващо и плашещо. Повтарящата се природа на миналото и неговите трагедии в рамките на едно семейство невинаги е лесна за проумяване. Във филма на Ферит Карахан тези празнини в разбирането заемат формата на джинове, проклятия и странни сънища - може би проявления на подтисната памет или травма, предавана от едно поколение на следващото. Тези свръхестествени и праисторически препратки към динозаврите разкриват и устойчивостта на нещо, което е по-старо от самите съвременни хора.

„Сватбата на джиновете“, разбира се, не е толкова дистанциран от героите си, че да ги използва просто като преносители на нещастие. Братята и сестрите или се опитват да поправят нещо, или са горчиво примирени със съдбата си, или - както е при Ясин - просто не осъзнават суровата реалност около себе си. Всички те са различни по темперамент и печелят съчувствието ни по различни начини. Дениз носи със себе си меланхолия. Избягал от селото, той все още е уловен в остатъците от миналото. По време на пътуването си с влак към селото Дениз се опитва да помогне на изгубено момиченце. Но този жест води до недоразумение и сблъсък, превръщайки дори обикновения опит за помощ в нещо невъзможно за разрешаване. Дениз от второто поколение също носи нещо от вуйчо си и когато тръгва на път към края на филма, тя също се надява да избяга от тежестта на семейството си.

Една от най-ярките сцени в „Сватбата на джиновете“ несъмнено е сватбата на Джерен. Сватбата, която уж трябва да обедини семейството, само прави разрива по-осезаем, превръщайки се в жестока ирония. Бракът носи единствения член от следващото поколение на братята и сестра им и го въвежда в историята, макар и не по очаквания начин. Патриархатът и неговите брутални обичаи също стават по-очевидни в тази глава, но мъжете в прокълнатото семейство са в същата степен жертви на патриархалните схващания, което личи от тяхната пълна самота и безкрайно отчаяние.

„Сватбата на джиновете“ се отнася много повече за веригите, които ни обвързват с колективното минало, отколкото за драматичната връзка със съдбата. Неща като верижката с висулка на кон или детското въображение за динозаврите се предават сред общността. В предметите, думите или поведението има нещо, което често кара миналото да витае наоколо. Филмът не ни оставя с категорично мрачен край. Той просто се пита дали оцелелите герои могат да се освободят от веригите, които са ги вързали за миналото. Могат ли да осъзнаят, че не е задължително да се превръщат в хората, оформени от тяхната земя и семейно наследство?

"Сватбата на джиновете"  пое по собствения си път по света и то с какъв старт!

Карахан Ферит с пълно право се вълнува, споделил е изключително положителната рецензия на Niikhiil Akhiil за "Film Fest Report", която в Градинката вече отразихме:



Рецензия от Asian Movie Pulse https://asianmoviepulse.com/2026/09/djinn-wedding-2026/
Panos Kotzathanasis е утвърдено име в международната филмова критика и неговото ревю дава сериозен международен тласък на „Сватбата на джиновете“.„Самоубийството е най-големият грях от всички“
Предпоставките на историята се появяват още от самото начало, като Карахан използва „политиката“ на малкото, изолирано общество както за да отправи своите коментари, така и за да постави основите на това, което се разгръща като многопластова и изключително интересна история. Фактът, че къщата се смята за открадната, и проклятието, което хората вярват, че е застигнало семейството, формират централни елементи. Суеверието, което обикновено доминира в такава среда, става още по-интензивно поради клюките. Потайната природа на общността и нейните твърди социални структури също присъстват навсякъде, задавайки тона на това, което предстои. Карахан всъщност си играе с тази концепция, показвайки майка, поддаваща се на параноя, един брат с увреждания, друг с говорен дефект и цялостна съдба на семейството, която е всичко друго, но не и щастлива. В крайна сметка става много трудно човек да не повярва в някакво проклятие.
Накрая, имамът, както като персонаж, така и чрез позицията си, се превръща в друг значим аспект. Доминацията, която той упражнява над местните – бидейки по същество едновременно учител и духовен водач, както и фактът, че изглежда злоупотребява с властта си, води до друг остър коментар. Освен това фактът, че неговите учения от време на време засилват „проклятието“, прави представянето му още по-интересно.
Сватбената церемония, която е изпълнена с напрежение, често ескалиращо в насилие, е всъщност най-интригуващата и впечатляваща част от целия филм. Малкото на брой монтажни разрези и начинът, по който церемонията започва, прогресира и накрая завършва – по начин, който може да се опише като всичко друго, но не и подходящ за повода – правят сцената още по-поразителна. Това е и частта, от която произтичат повечето коментари. Екстремният патриархат, при който семействата договарят сумата, която семейството на булката трябва да получи; фактът, че Джерен вижда брака като единствения си изход; общинският съветник, който е поканен, но всъщност е там, за да раздава услуги като поредния местен „Кръстник“; и начинът, по който протичат първата нощ на двойката и нейните обичаи – всичко това създава амалгама, която е колкото завладяваща, толкова и реалистична.
Напрежението тук върви ръка за ръка с насилието, като поведението на редица избухливи хора, най-вече на Халит, създава усещането, че нещо много лошо винаги предстои да се случи. В този случай то действително се случва. Коментарът за човешката природа и по-специално за поведението на хората в такива региони също е осезаем тук, като редица герои са представени като негови жертви, а класовото, почти сектантско общество добавя още повече натиск. Фактът, че братята и сестрите също се борят помежду си, добавя финалния елемент към една вече експлозивна смес, която всъщност избухва няколко пъти.
Интересен е и начинът, по който Карахан прилага повторението в целия филм. Сцената в тъмното в началото, взаимодействието с имама и събитията на финала, които стават донякъде сюрреалистични, изглежда са там, за да покажат, че животът се движи в кръг и че изтичането на времето определено не означава промяна.
Може би изключението е Халит, който е единственият, който наистина се променя в хода на историята. Говорейки за Халит, начинът, по който се отнасят с него като с „най-малкия“ и този, който трябва да остане назад, да се грижи за къщата, за брат си с увреждания и за застаряващия си баща, който вместо това боготвори Дениз, по същество оправдава поведението му – поне до известна степен. Карахан изглежда пази по-голямата част от съчувствието си за него, като начинът, по който завършва неговата история, подчертава този факт по най-добрия начин. Помага и това, че Каан Йълдъръм в ролята на Халит прави страхотно изпълнение, излъчвайки напрежение чрез всяка дума и движение по най-впечатляващ начин.
Демет Йоздемир като Джерен също е отлична, подчертавайки по най-добрия начин своето разочарование и примирение с реалността, както и крайното си отчаяние – всичко това е предадено изключително красноречиво.
Илхан Шен като Дениз подчертава отлично своята дистанцирана, бореща се и потайна природа, циментирайки качеството на кастинга и актьорската игра тук, която се отличава и с впечатляваща химия.
Фактът, че по-голямата част от актьорския състав са изключително привлекателни, добавя още един слой към визуалната привлекателност.
Камерата на Сердар Йоздемир улавя обстановката по най-реалистичния начин, до степен, че има моменти, в които визуално филмът функционира като документален. В същото време има добре подбрани моменти на визуален артизъм, като например в сцените с огъня, които са особено запомнящи се и добавят още повече към удоволствието, което филмът предлага.
Монтажът на Ферит Карахан, Марко Сполетини, Ахмет Бояджъоглу, Юсуф Зия Кая и Мустафа Умут Ай позволява на историята да се разгърне в спокойно темпо, без да бърза, въпреки че има известно забавяне към края. Като цяло обаче, както по отношение на темпото, така и по отношение на сменящите се времеви линии, монтажът работи изключително добре.
„Сватбата на джиновете“ е отличен филм, епичен в своето разказване на истории, особено богат на контекст и много добре режисиран, заснет и изигран. Като цяло човек би трябвало сериозно да се потруди, за да открие някакви значими недостатъци.

И още едно професионално мнение https://letterboxd.com/filmfestival/film/djinn-wedding/ (специално се регистрирах на сайта, за да мога да го прочета цялото )

„Сватбата на джиновете“ на турския режисьор Ферит Карахан не е история за призраци, но свръхестественото присъствие се усеща през целия филм. Той е продължение на неговия отличен и също толкова трагичен филм, Brother’s Keeper, като заменя реализма на предишния лента със сюрреалистичен подход. Сюжетът се фокусира върху вината, травмата и бремето, предавани от поколение на поколение, проследявайки живота на трима братя и сестра им в Анадола. Въпреки че не всички подробности от историите на героите са разкрити на зрителя, ние можем да усетим болката им еднакво силно. Демет Йоздемир и Илхан Шен се открояват в този изключителен във всяко отношение актьорски състав. Изящно заснетите кадри и кръговият разказ, който Карахан изгражда чрез използването на повтарящи се мотиви, превръщат „Сватбата на джиновете“ в завладяващо филмово изживяване, което предлага лъчи надежда въпреки цялата мрачност.




Много се радвам, че критиката приема толкова добре филма Демет изчезна в последните дни, но затова идва Сарп да компенсира



"През тези 8-9 дни може да публикувам малко повече. Тъй като тази седмица с екипа сме на световната витрина Чакай ни, Торонто "


Между другото, една тема, която следим от години - излезе информация, че Пънар Дениз ще изпълни главната роля на Айше в "Шапкарките". Късмет на нея и проекта. Ще бъде голямо предизвикателство

Успех на Пънар, ролята си беше нейна отначало!  Гледала съм я само в Присъда, хвалила съм я тук няколко пъти - за една конкретна сцена, в която много ме впечатли.

По думите на Сарп, екипът на Джиновете май се кани да остане до края на фестивала.
На тяхно място ще гледам да посетя и доста от премиерите.

Рецензиите от трите най-влиятелни издания, ориентирани към филмовата индустрия  - Variety, The Hollywood Reporter и Screen Daily се очакват след официалната световна премиера на 16-ти.

Важно е обаче и дали Голямата тройка от най-престижните и авторитетни издания за кинокритика Sight & Sound, Cahiers du Cinéma и Film Comment е заинтригувана от Сватбата на джиновете.

Фло, малко ще ти иззема функциите по публикуването на класацията от бразилския Нетфликс, но много ми харесва тази хомогенност при сериалите




За "Ешреф Рюя" има вече дата в Ангола и Мозамбик - от 21 септември ще тръгне:




Иначе в Истанбул вече са боядисали стените около къщата на Нисан...

Преди 2 седмици от бразилската фенка Камила:



И сега вече https://x.com/dizilandz/status/2099090215939740032

Наздраве от Сарп тогава!

На летището яде какво ли не, сега пак е седнал да разглежда менюто в самолета.

Мари е фризьорствала:

Мари вече е онагледила новото амигуруми, което иска да има




Само да кажа, че Сарп продължава да манджи и в самолета Започвам да го подозирам дали не е Алф (с осем стомаха).


И междувременно Variety нареждат "Джиновете" сред 20-те заглавия на фестивала в Торонто, които си заслужава да се следят https://x.com/Variety/status/2099143500335907097

Нов брой на списанието, което правят испанките:
"Демет Йоздемир: Когато една актриса реши да остави тишината да говори."
https://www.instagram.com/p/DdNFibLiM6C/?hl=bg&img_index=1



TIFF 2026


Някои момичета са с премиери на два филма