Имат размах 
https://x.com/danyalvesb_/status/2103599121458495725
За "Джиновете" излизат още рецензии и интервюта. Слагам линковете, на който му е интересно да си ги пусне с превод:
https://www.odgmagazine.com/tiff-2026-dieci-sguardi-dieci-mondi/ от Omar Franini, Antonio Orrico, Arturo Garavaglia и Lorenzo Sartor
"Първоначално структурата е объркваща. Внезапният преход от една епоха към друга сякаш разрушава онова, което филмът току-що е изградил, като отнема персонажите и гледните точки точно когато започваме да свикваме с тях. И все пак, с разгръщането на историята, този похват разкрива смисъла си: времето тук не служи за разказване на история за еволюция, а за такава, белязана от повторение. Жестове, грешки и травми преминават от едно поколение към следващото; персонажите се променят, но не успяват истински да се освободят от наследството си. Именно тук се появяват джиновете."
https://filmhafizasi.com/51-toronto-uluslararasi-film-festivali-izlenimleri-1/ от İpek Ömercikli
"Още от първата сцена впечатляващо качество на Cinlerin Düğünü е решението на режисьора да остави сцените да „дишат“, без да изпитва нужда те непременно да се обясняват сами. Предвид историята, която тегне над целия разказ – и за която „джинът“ служи като изключително сполучлива метафора, – фактът, че това присъствие се предава чрез атмосфера, повтарящи се образи и знаци, а не чрез директни сценарни похвати, прави повествователната техника на филма изключително ефективна. Карахан по уникален начин пречупва през собствения си кинематографичен почерк мотива за „завръщане в провинцията“ – често срещан в съвременното турско кино; решението му да не се чувства длъжен да обяснява на публиката своите похвати, символи и алюзии води до много по-богато преживяване. Това не означава, че тези елементи и препратки са лишени от смисъл; напротив – детайли като обсесията на жените от различни поколения да ядат пръст и мазилка, заекването на мъжете, както и повтарящите се черти на характера или реплики, хвърлят светлина върху връзката на героите със земята, която обитават, надхвърляйки рамките на простото историческо повторение. Чрез подобни повторения филмът изследва идеята, че самата земя пази спомен. Този подход не само е по-въздействащ от всяко послание, предадено чрез диалог, но и оставя пространство за тълкуване от страна на зрителите."
https://c7nema.net/entrevistas/item/148034-depois-de-brothers-ke … ng-a-toronto.html от Jorge Pereira Rosa
Журналист: - Нека тогава поговорим за Djinn Wedding. Това е завладяваща творба. Предполагам, че част от нея идва от истории, които сте преживели или чули, когато сте били по-млад. Как се роди тази идея да проследите едно семейство в различни периоди от живота им и на тази конкретна територия?
Ферит Карахан: - ... този филм всъщност е по-автобиографичен от Brother’s Keeper. Почти всеки елемент в него произлиза от моето семейство, от квартала ми или от неща, на които съм бил свидетел в детството си. Израснах в малко кюрдско село в Анадола.
Реалността беше много сурова и се нуждаехме от истории, легенди и елементи, по-велики от самите нас, за да осмислим нещата. Това в крайна сметка влияе на вярванията и поведението ни. Например, образът на бащата е вдъхновен от дядо ми.
Дядо ми се е сражавал срещу руснаците, а с напредването на възрастта загуби ума си. Семейството ми казваше, че той живее с джиновете – с духове. Това беше обяснението, което намериха за случващото се с него. И накрая се стигна дотам, че го оковаха във вериги...
Журналист: - В последния ни разговор ми казахте, че виждате киното като удар с юмрук, а монтажа – като нож. В този филм усещаме този „нож“ най-вече между отделните глави, отколкото вътре в тях. Как работихте върху тази структура по време на монтажа? И тогава също така ми казахте на шега, че операторите обикновено ви мразят. Как мина този път със Сердар Йоздемир?
Ферит Карахан: - Мисля, че издигнах тази омраза на ново ниво. Сега сигурно ме мразят още повече. [смее се] Всъщност доста добре ми се получава да карам хората да ме мразят. Вече съм известен с това. [смее се]
Снимахме по 75, 100 дубъла на ден. И често правехме само един кадър или една сцена за цял ден. Постоянно искам едно и също нещо, отново и отново, опитвайки се да стигна до съвършенство. Това е кошмар за един оператор.
Сердар е страхотен човек, но има граница на това, което един човек може да издържи, когато работи с луд режисьор като мен. [смее се] Но сме много щастливи от кадрите, които получихме. Работихме в чудесна хармония и той също е много щастлив от филма.
Така че цялата тази история за това как операторите ме мразят е просто шега.
Журналист: - В Brother’s Keeper разказвах за училище, но чрез него долавяхме цялостна структура на власт и йерархия, която би могла да се приложи и към самата Турция. Тук йерархията съществува в рамките на семейството и се променя с течение на времето. Като деца жените сякаш притежават определена власт, но с напредването на възрастта това вече не е съвсем така. Налице е и намесата на държавата – например в сцената, в която полицаят изпитва несигурност, докато позволява на момичето да си тръгне със семейството си. Как подходихте към връзката между властта в семейството и властта на държавата?
Ферит Карахан: - Ще се върна към въпроса Ви, но първо искам да се спра на идеята, че едно общество, което не се изправя пред собствената си тъмнина, не може да преодолее съдбата си. Тази идея е много силна за мен.
Когато разказваме история, ситуирана в семейство или домакинство, можем да открием там практически цялата история на човечеството. Това е умален модел на една много по-голяма картина. Същото важеше и за Brother’s Keeper. На пръв поглед разказвах за училище, но в по-широк план говорех за страната.
Същото се отнася и за този филм. Говорим за конкретното семейство, но говорим и за страната, и за света. Говорим за това как историята може да се превърне в кошмар за хората и как определени неща се променят, докато същевременно постоянно се повтарят. Това беше една от целите ми.
Аз правя политически филми. Самата форма също е политическа. Съдържанието на филма е политическо. Не създавам просто филми по отделни теми. За мен винаги съществува връзка с философията и политиката.
Журналист: - Що се отнася до актьорския състав - изпълненията са изключителни. Актьорите също те „мразят“ [смях]. Провеждаш ли много репетиции? Много взискателен ли си?
Ферит Карахан - Не съм сигурен дали ме мразят. Казват, че ме харесват, но все пак са актьори, така че знаят как да играят [смях]. Не знам дали можем напълно да вярваме на думите им, но те направиха огромна жертва, за да участват във филма. Финансово погледнато, не спечелиха толкова, колкото биха могли от други проекти. А и отказаха участия в големи продукции – включително телевизионни сериали – за да се съсредоточат върху този филм. Бяха напълно отдадени. Никога не са изисквали нищо специално по време на снимачния процес.
Някои от членовете на екипа бяха изненадани, защото в други продукции тези хора са звезди. В моя филм не се отнасяхме с тях по този начин. Демет Йоздемир например е изключително известна актриса. Същото важи за Каан Йълдъръм, Илхан Шен и останалите от състава. Работихме с много известни актьори, дори в малките роли. Но цареше чудесна хармония. Може би защото говоря твърде много. [смях]
Журналист: - Как работите с актьорите на снимачната площадка?
Винаги съм много близо до тях и непрекъснато обсъждаме филма. Може би се изтощават твърде много, за да могат да създадат проблеми, защото аз не спирам да говоря. [смях] И, разбира се, провеждахме репетиции.
Имах много ясна представа за образите, още преди да започнем. Впоследствие ги доразвих в хода на работата. Всеки персонаж се свързваше с едно изречение – своеобразен философски принцип, – което изразяваше онова, което според мен лежеше в самата му същност.
Например, що се отнася до Дениз – изигран от Илхан – изпратих му около 15 страници с анализ на образа. Но всичко започна с едно изречение: „Той никога не се е откъснал наистина от майчината утроба.“ Най-щастливият период от живота му е било детството. Последният ден на детството му е бил денят, в който майка му е починала, и той е останал в капана на този момент. За него времето се е превърнало в място.
Журналист: - И така, останахте ли доволни от преживяването?
Ферит Карахан: - Работата с тези актьори беше наистина чудесно преживяване. За мен беше и нещо ново, тъй като в предишните си филми бях работил предимно с непрофесионални актьори.
С непрофесионалните актьори обикновено трябваше да говоря много и да обяснявам всичко отново и отново – особено когато работех с деца или младежи. Понякога те забравяха неща, уморяваха се, плачеха... Беше истински кошмар. [смях]
Този път например казвах нещо на Демет и тя го изпълняваше веднага. Бях изумен: „О, значи все пак е възможно някой да направи точно това, което искам, още от първия път!“ [смях] Осъзнах, че може би проблемът не е бил в мен. Може би причината е била в работата с любители. [смях] Беше съвсем различно ниво и наистина страхотно преживяване. Бях много щастлив.
Журналист: - Имаше ли някакво конкретно предизвикателство при създаването на този филм - техническо, финансово или творческо?
Ферит Карахан: - Не. Техническите и финансовите проблеми винаги могат да бъдат решени. Това е лесната част.
Трудното е, че не съм режисьор, който прави драми по класическа структура. В класическата драма започваш от нулата, развиваш историята през първите 15 или 20 минути - независимо дали действието се разгръща бавно, или по-динамично - и знаеш, че има определени ключови моменти на 45-ата, 60-ата или 90-ата минута.
Съществува формула, но аз не я използвам. За мен киното е по-близо до литературата. Ако има начало и край, можем да разкажем история. Но всеки елемент от филма трябва да има значение. Всеки момент, всеки кадър. А това е много трудно.
Понякога зрителят може да не си спомня нещо, случило се по-рано във филма. Може да се запита: „Кой беше този човек? Кой е този герой?“ Така че за мен голямото предизвикателство беше да създам филм, който остава достъпен и увлекателен за публиката, като същевременно запазва този специфичен начин на разказване.
Виж целия пост
https://x.com/danyalvesb_/status/2103599121458495725За "Джиновете" излизат още рецензии и интервюта. Слагам линковете, на който му е интересно да си ги пусне с превод:
https://www.odgmagazine.com/tiff-2026-dieci-sguardi-dieci-mondi/ от Omar Franini, Antonio Orrico, Arturo Garavaglia и Lorenzo Sartor"Първоначално структурата е объркваща. Внезапният преход от една епоха към друга сякаш разрушава онова, което филмът току-що е изградил, като отнема персонажите и гледните точки точно когато започваме да свикваме с тях. И все пак, с разгръщането на историята, този похват разкрива смисъла си: времето тук не служи за разказване на история за еволюция, а за такава, белязана от повторение. Жестове, грешки и травми преминават от едно поколение към следващото; персонажите се променят, но не успяват истински да се освободят от наследството си. Именно тук се появяват джиновете."
https://filmhafizasi.com/51-toronto-uluslararasi-film-festivali-izlenimleri-1/ от İpek Ömercikli"Още от първата сцена впечатляващо качество на Cinlerin Düğünü е решението на режисьора да остави сцените да „дишат“, без да изпитва нужда те непременно да се обясняват сами. Предвид историята, която тегне над целия разказ – и за която „джинът“ служи като изключително сполучлива метафора, – фактът, че това присъствие се предава чрез атмосфера, повтарящи се образи и знаци, а не чрез директни сценарни похвати, прави повествователната техника на филма изключително ефективна. Карахан по уникален начин пречупва през собствения си кинематографичен почерк мотива за „завръщане в провинцията“ – често срещан в съвременното турско кино; решението му да не се чувства длъжен да обяснява на публиката своите похвати, символи и алюзии води до много по-богато преживяване. Това не означава, че тези елементи и препратки са лишени от смисъл; напротив – детайли като обсесията на жените от различни поколения да ядат пръст и мазилка, заекването на мъжете, както и повтарящите се черти на характера или реплики, хвърлят светлина върху връзката на героите със земята, която обитават, надхвърляйки рамките на простото историческо повторение. Чрез подобни повторения филмът изследва идеята, че самата земя пази спомен. Този подход не само е по-въздействащ от всяко послание, предадено чрез диалог, но и оставя пространство за тълкуване от страна на зрителите."
https://c7nema.net/entrevistas/item/148034-depois-de-brothers-ke … ng-a-toronto.html от Jorge Pereira RosaЖурналист: - Нека тогава поговорим за Djinn Wedding. Това е завладяваща творба. Предполагам, че част от нея идва от истории, които сте преживели или чули, когато сте били по-млад. Как се роди тази идея да проследите едно семейство в различни периоди от живота им и на тази конкретна територия?
Ферит Карахан: - ... този филм всъщност е по-автобиографичен от Brother’s Keeper. Почти всеки елемент в него произлиза от моето семейство, от квартала ми или от неща, на които съм бил свидетел в детството си. Израснах в малко кюрдско село в Анадола.
Реалността беше много сурова и се нуждаехме от истории, легенди и елементи, по-велики от самите нас, за да осмислим нещата. Това в крайна сметка влияе на вярванията и поведението ни. Например, образът на бащата е вдъхновен от дядо ми.
Дядо ми се е сражавал срещу руснаците, а с напредването на възрастта загуби ума си. Семейството ми казваше, че той живее с джиновете – с духове. Това беше обяснението, което намериха за случващото се с него. И накрая се стигна дотам, че го оковаха във вериги...
Журналист: - В последния ни разговор ми казахте, че виждате киното като удар с юмрук, а монтажа – като нож. В този филм усещаме този „нож“ най-вече между отделните глави, отколкото вътре в тях. Как работихте върху тази структура по време на монтажа? И тогава също така ми казахте на шега, че операторите обикновено ви мразят. Как мина този път със Сердар Йоздемир?
Ферит Карахан: - Мисля, че издигнах тази омраза на ново ниво. Сега сигурно ме мразят още повече. [смее се] Всъщност доста добре ми се получава да карам хората да ме мразят. Вече съм известен с това. [смее се]
Снимахме по 75, 100 дубъла на ден. И често правехме само един кадър или една сцена за цял ден. Постоянно искам едно и също нещо, отново и отново, опитвайки се да стигна до съвършенство. Това е кошмар за един оператор.
Сердар е страхотен човек, но има граница на това, което един човек може да издържи, когато работи с луд режисьор като мен. [смее се] Но сме много щастливи от кадрите, които получихме. Работихме в чудесна хармония и той също е много щастлив от филма.
Така че цялата тази история за това как операторите ме мразят е просто шега.
Журналист: - В Brother’s Keeper разказвах за училище, но чрез него долавяхме цялостна структура на власт и йерархия, която би могла да се приложи и към самата Турция. Тук йерархията съществува в рамките на семейството и се променя с течение на времето. Като деца жените сякаш притежават определена власт, но с напредването на възрастта това вече не е съвсем така. Налице е и намесата на държавата – например в сцената, в която полицаят изпитва несигурност, докато позволява на момичето да си тръгне със семейството си. Как подходихте към връзката между властта в семейството и властта на държавата?
Ферит Карахан: - Ще се върна към въпроса Ви, но първо искам да се спра на идеята, че едно общество, което не се изправя пред собствената си тъмнина, не може да преодолее съдбата си. Тази идея е много силна за мен.
Когато разказваме история, ситуирана в семейство или домакинство, можем да открием там практически цялата история на човечеството. Това е умален модел на една много по-голяма картина. Същото важеше и за Brother’s Keeper. На пръв поглед разказвах за училище, но в по-широк план говорех за страната.
Същото се отнася и за този филм. Говорим за конкретното семейство, но говорим и за страната, и за света. Говорим за това как историята може да се превърне в кошмар за хората и как определени неща се променят, докато същевременно постоянно се повтарят. Това беше една от целите ми.
Аз правя политически филми. Самата форма също е политическа. Съдържанието на филма е политическо. Не създавам просто филми по отделни теми. За мен винаги съществува връзка с философията и политиката.
Журналист: - Що се отнася до актьорския състав - изпълненията са изключителни. Актьорите също те „мразят“ [смях]. Провеждаш ли много репетиции? Много взискателен ли си?
Ферит Карахан - Не съм сигурен дали ме мразят. Казват, че ме харесват, но все пак са актьори, така че знаят как да играят [смях]. Не знам дали можем напълно да вярваме на думите им, но те направиха огромна жертва, за да участват във филма. Финансово погледнато, не спечелиха толкова, колкото биха могли от други проекти. А и отказаха участия в големи продукции – включително телевизионни сериали – за да се съсредоточат върху този филм. Бяха напълно отдадени. Никога не са изисквали нищо специално по време на снимачния процес.
Някои от членовете на екипа бяха изненадани, защото в други продукции тези хора са звезди. В моя филм не се отнасяхме с тях по този начин. Демет Йоздемир например е изключително известна актриса. Същото важи за Каан Йълдъръм, Илхан Шен и останалите от състава. Работихме с много известни актьори, дори в малките роли. Но цареше чудесна хармония. Може би защото говоря твърде много. [смях]
Журналист: - Как работите с актьорите на снимачната площадка?
Винаги съм много близо до тях и непрекъснато обсъждаме филма. Може би се изтощават твърде много, за да могат да създадат проблеми, защото аз не спирам да говоря. [смях] И, разбира се, провеждахме репетиции.
Имах много ясна представа за образите, още преди да започнем. Впоследствие ги доразвих в хода на работата. Всеки персонаж се свързваше с едно изречение – своеобразен философски принцип, – което изразяваше онова, което според мен лежеше в самата му същност.
Например, що се отнася до Дениз – изигран от Илхан – изпратих му около 15 страници с анализ на образа. Но всичко започна с едно изречение: „Той никога не се е откъснал наистина от майчината утроба.“ Най-щастливият период от живота му е било детството. Последният ден на детството му е бил денят, в който майка му е починала, и той е останал в капана на този момент. За него времето се е превърнало в място.
Журналист: - И така, останахте ли доволни от преживяването?
Ферит Карахан: - Работата с тези актьори беше наистина чудесно преживяване. За мен беше и нещо ново, тъй като в предишните си филми бях работил предимно с непрофесионални актьори.
С непрофесионалните актьори обикновено трябваше да говоря много и да обяснявам всичко отново и отново – особено когато работех с деца или младежи. Понякога те забравяха неща, уморяваха се, плачеха... Беше истински кошмар. [смях]
Този път например казвах нещо на Демет и тя го изпълняваше веднага. Бях изумен: „О, значи все пак е възможно някой да направи точно това, което искам, още от първия път!“ [смях] Осъзнах, че може би проблемът не е бил в мен. Може би причината е била в работата с любители. [смях] Беше съвсем различно ниво и наистина страхотно преживяване. Бях много щастлив.
Журналист: - Имаше ли някакво конкретно предизвикателство при създаването на този филм - техническо, финансово или творческо?
Ферит Карахан: - Не. Техническите и финансовите проблеми винаги могат да бъдат решени. Това е лесната част.
Трудното е, че не съм режисьор, който прави драми по класическа структура. В класическата драма започваш от нулата, развиваш историята през първите 15 или 20 минути - независимо дали действието се разгръща бавно, или по-динамично - и знаеш, че има определени ключови моменти на 45-ата, 60-ата или 90-ата минута.
Съществува формула, но аз не я използвам. За мен киното е по-близо до литературата. Ако има начало и край, можем да разкажем история. Но всеки елемент от филма трябва да има значение. Всеки момент, всеки кадър. А това е много трудно.
Понякога зрителят може да не си спомня нещо, случило се по-рано във филма. Може да се запита: „Кой беше този човек? Кой е този герой?“ Така че за мен голямото предизвикателство беше да създам филм, който остава достъпен и увлекателен за публиката, като същевременно запазва този специфичен начин на разказване.
