🌊 ТОВА МОРЕ ЩЕ ПРЕЛЕЕ/Taşacak Bu Deniz 🌊Teмa 5

Нези, Онче, много добри коментари.  
И аз също като Онче не съм съгласна с многото коментари в Х, които искат да изкарат Адил едва ли не злодея в цялата история. Да в началото Адил бе с доста по-неконтролируем гняв, но сега откакто Нико му стана нещо като психотерапевт виждаме и промяна в него. Но всеки човек не би пренебрегнал престъпленията на ония четирите на кораба, какво останало за баща, който трябва да живее с последиците от това деяние и да гледа и "лекува" дъщеря си и жена си ден след ден, заради ония вещици.
В интерес на истината дори си мисля, че въпреки всичко не би направил нищо на Мелина ако  тя бе добра майка за Елени. Тези четири вещици закона нямаше как да ги достигне,  те можеха да получат само този вид сплашване. Зарифе даде снимките, за да се отърве, Мелина пък свидетелства по същата причина. Ширин нямаше да бъде предадена от Бехчет и Четин, така че и на нея й се разминава. Единствено за Хиджран имаше някаква малка възможност да я съдят, но  с добър адвокат и куп лъжи можеше да се отърве. Така че Адил каквото законно наказани можеше да има го предаде на съда. И накрая да кажа и аз за пореден път, Адил нямаше да ги остави да умрат.

Хехехе, ама защо на Адил се приписва наказанието? Това бяха наказанията на трите жени. В случая той е изпълнител на техните наказания.
И въобще не бива да се забравя каква история гледаме, какви са хората, които ни показаха. Няма как те да са като нас и да реагират и оценяват събитията като нас.

Онсе, Да, права си.
Аз обобщих твърде много различни ситуации под общата тема за избора и сякаш поставих всички герои в една категория. А те не са.
При Оруч и Илве наистина виждам трагичен избор в класическия смисъл -сблъсък между две ценности, които не са зло сами по себе си. Любовта към Елени и верността към семейството при Оруч. Любовта към детето и привързаността към братовчеда при Илве. Каквото и да изберат, те губят нещо скъпо.
При Исо съм склона да се съглася с теб и с Фадиме. Неговата ситуация беше по-лека. Той не беше длъжен да разкрива тайната, но можеше поне да бъде честен относно самото си мълчание. Да каже: „Има нещо, което знам, но не мога да ти кажа сега.“ Това пак щеше да боли, но нямаше да е същото предателство.
И тук идва голямата разлика с четирите жени на кораба.(аз нямах предвид тях)
Не, те не са били изправени пред трагични дилеми. Никой не ги е принуждавал да избират между две равностойни ценности. Те не са губели едно добро, за да спасят друго добро.
Точно обратното. В техните случаи изборът е бил морално ясен.
Да не отвличаш дете.
Да не купуваш дете.
Да не лъжеш едно момиче за произхода му.
Да не прикриваш престъпление десетилетия.
Това не са ситуации от типа „каквото и да направя, ще сгреша“. Това са ситуации, в които човек избира да извърши зло или да стане съучастник в него. Тук ще спомена, че сцената между Шериф и Ширин в затвора беше страхотна!
И може би именно затова Адил реагира толкова различно. Той може да разбере слабостта, страха, лошата преценка. Може да разбере Оруч. Може дори да разбере Исо.
Но не може да разбере хора, които отново и отново са избирали себе си за сметка на други хора и след това са превръщали последствията от този избор в бреме за невинните.
Така че да, мисля, че твоето разграничение е правилно. Не всяка вина е еднаква. И не всяка драма е трагична дилема. Понякога човек е разкъсан между две добри неща. Но понякога просто е имал възможност да постъпи правилно и не го е направил.
И точно затова ми се струва напълно естествено, че Адил посочваше с пръст вратата на едни, но не и на други. Защото едните са сгрешили, а другите са извършили зло. А това не е едно и също.
Цвети,  аз си мисля, че ако Мелина беше отгледала Елени с истинска любов и се беше оказала добра майка, Адил би направил разлика между първоначалния грях и последвалите години. Той не е човек, който не вижда доброто. Но в случая почти всички започнаха да говорят и да съдействат едва когато вече нямаха друг изход.
Затова и не смятам, че желанието му виновните да понесат последствията е жестокост. Напротив. Той направи това, което можеше да направи по законен път, а останалото остави на съда.
И най-важното -не вярвам, че Адил би оставил тези жени да умрат. Именно това показва колко много се е променил. Старият Адил може би би оставил гнева да решава вместо него. Но днешният Адил не иска кръв. Той иска справедливост.
И според мен това е голямата му победа. Не над Фуртуна, а над самия себе си.

Да, Нез, права си за победата на Адил над самия себе си.
Цвети, вярно, че Нико му стана нещо средно между личен терапевт и приятел. Точно като на дъщеря му впрочем.

От официалния акаунт се стараят да не скучаем и пускат по някоя снимка.
Ето ги двамата "канка" зад кадър.



А тази снимка е от режисьора- пита ни помним ли от кой епизод е.



Аз мисля, че е от онази сцена на пристанището, Шериф току що бе излязъл от затвора и насочи пистолет към Адил, а Есме го спря.

А това е нещо много приятно- на концерт преди 2 дни, в който участва Бурджу /Хиджран/ са отишли няколко човека от нашия каст. И как се радват един на друг, прегръщат се, сякаш не са се виждали месеци, а няма и седмица от раздялата им.

https://x.com/5Mll_n/status/2063400785262583933?s=20

Много ме радват тези хубави отношения. Но както знаем, позитивното не "продава" и не е толкова интересно за жълтите медии. Сега пак са хукнали като хрътки след почиващите на морето Зейнеп и Али.

Момичета, като заговорихме за избори и се сетих за ситуацията, когато издирваха кой е хвърлил Елени в морето. Тогава Есме, след като разбра, че е Севджан си замълча и унищожи записите. Тя избра семейството си, сестра си. Дали така би постъпила ако знаеше тогава, че Елени е нейна дъщеря? Едва ли. Реално всеки избра  семейството си,  както и Есме направи тогава.
Онче, аз също мисля, че снимката е от епизода, когато Шериф излезе от затвора. Тогава Есме тъкмо бе хвърлила записите в морето. То и това ме подсети за избора на Есме.

Много точно, Цвети!
Забравих да спомена, че според мен с Илве постъпиха най- несправедливо. Особено Фадиме.

Добро утро, момичета!
Според мен нито дилемата пред Оруч, нито тая пред Илве могат да се нарекат "трагични дилеми". При тези дилеми всяко решение причинява  вреда и водят до разрушително чувство на вина. Но бяха морални дилеми, няма спор тук. При Оруч едната алтернатива в дилемата беше да защитава семейството си - чичо, майка, баба, които бяха извършили или прикриваха продажбата на Елени, другата - да защити истината за едно друго семейство, разбито преди 20 години. Няма тук две равностойни ценности, защото престъплението не е ценност, независимо дали е направено от роднина или друг човек. Аз разбирам поведението на Оруч, той не е възпитаван да прави избори, възпитаван е да следва традицията, а тя изисква на първо място да се пази рода. Но не мога да го оправдая, защото моралната дилема изправя човек пред екзистенциален избор - да избереш себе си независимо от последствията, да изоставиш пасивността и да понесеш отговорност за действията си. И Оруч, изправен пред непозната и необичайна за него ситуация, действа ... по традиция, връзката по кръв - избра да защитава незащитимото в случая.
Същото се отнася и за Илве. Подмяната на ДНК теста беше избор, продиктуван от кръвта, което  на практика означава, че своето е по-ценно от чуждото, па макар това да е и на близък роднина. Този избор беше направен в състояние на страх и паника. На всички ни е ясно, че ако проблемът беше споделен с Адил, можеше да бъде решен и без жертви. По-важно е обаче, че в своето дете без проблеми виждаш жертвата, а в детето на Адил и Есме виждаш възможност за компромис със съвестта си. А това опира вече до разбирането на ценността "човечност", която не прави разлика между своето и чуждото дете, а вижда детето!
Та моят извод е, че в такива общности, изградени и възпитани единствено върху кръвната връзка, човек не може да решава морални дилеми. Последните се появяват, когато животът вече се е усложнил като връзки между индивидите и общностите и човек трябва да осъзнава появяващите се противоречия между тях. Както и да намери онази основа, върху която може да избере себе си като човек на първо място. Майката не е просто връзка по кръв, тя е и роля, и не е единствената роля на жената в свят, който се сблъсква с традициите. Същото се отнася и за ролята на сина Оруч. Преди всичко трябва да виждаш в другия човек, толкова ценен, колкото си и ти, и твоите роднини - това е основата на решението на такива дилеми. И да, да избереш себе си често остава неразбран избор, водещ  до самота, както казва лично преживелият такава дилема Сьорен Киркегор в "Или - или". Но това е начинът да бъдеш, а не просто да имаш и да бъдеш "етичен човек".

Katya, злото много рядко идва при някой с думите „избери мен“. Много по-често идва с лицето на любим човек.
И тогава става малко трудно..
Мисля, че си права и за Илве. Подменяйки ДНК теста, тя всъщност направи едно мълчаливо сравнение между две деца. Без дори да го осъзнава, тя прие, че нейното дете има по-голямо право на защита от детето на Адил и Есме. А това вече е проблем на самото разбиране за човечност.
Защото човечността започва тогава, когато престанем да делим децата на „моите“ и „чуждите“.
За Оруч не бих казала, че не е направил крачка към това. Всъщност цялата му история е историята на човек, който болезнено се учи да излиза от света на кръвта и да влиза в света на личната отговорност. Именно затова неговите грешки са толкова мъчителни, защото вече съвестта му е пораснала, а навиците и страхът все още принадлежат на стария свят. Той знае кое е добро и, въпреки това не винаги намира сили да го избере.
А може би точно в това се състои зрелостта на един човек- не да престане да обича своите хора, а да откаже да нарече злото добро, само защото е извършено от тях.
Време е Оруч да порасне.
А какво ще кажете за Елени?

Момичета, много  хубави коментари. Този сериал или по-точно  ситуациите, в които  поставят  героите, те кара понякога да се луташ  в правилно и не правилно. От моя гледна точка всичко ми е  ясно, но поставяйки се  на мястото на героя, начина на възпитанието им, традициите им, вече всичко ми изглежда по друг начин.
Нези, за  Елени и аз  си  мислех... Но тя  до сега не е поставяна пред избор. Тя  не е живяла  и расла там. Дори не знаеше, че Адил и Есме са й родители. На мен от тук насетне ще ми е интересно да видя изборите й, защото във втори сезон неминуемо ще я поставят в такова положение на избор, като "кръвта"/семейството или Оруч.
А, за  Илве още преди съм писала, че не мога да я разбера. Тя имаше избор да каже истината за отвличането и да спаси както сина си, така и да не излъже. Нали в болницата след  отвличането на Елени и раняването на Есме думите й към Адил бяха - Ние сме Кочари, справяме се със всичко заедно(това е по памет).

NeZ, ако имаме предвид думите й при питанката на Адил за "кръвното й право" нейният отговор беше: "Искам Зарифе да остане сама, както е оставила люлката на майка ми празна". В сравнение с Есме и Фадиме, които искаха имотите на Фуртуна (а Фадиме и развод), Елени иска за Зарифе изцяло болката от загубата на синовете й. Според мен става дума за отказ на Оруч и Исо от майка си, предаването й на съд. Тежко наказание, най-тежкото! И за нея, и за синовете й. Ама като я гледах как не спира да вреди, да се измъква, топейки другите, да мрази... не съм сигурна, че може да изпитва душевно страдание. За нея синовете й са средство да властва във Фуртуна и над снахите си. Въобще, Зарифе ми се струва най-първичното и атавистично същество от "вещиците".
На мен, покрай всичко останало, ми е интересно, как ще се развият отношенията между 4-те на кораба в открито море. Струва ми се, че ще се хванат за гушите една в друга...

И на мен ми е интересно как ще бъде с ония четирите на кораба.
Обаче какво също ми направи впечатление.
Зарифе питаше за Исо и бълваше змии и гущери по Кочари
Мелина се оправдаваше, че Елени е била в безопасност с нея, въпреки липсата на обич, грижа и внимание.
Ширин викаше на Адил "Ти не си убиец"
Но Хиджран дума не обели. Тя сякаш приемаше наказанието.
И ще съм  любопитна дали във  втори сезон ще застане на страната на Зарифе или ще избере Елени. Вече веднъж я видяхме, че предаде Шериф, а спаси Зарифе. Сега  след  промяна в чувствата  й към  Елени, дали ще е способна да предаде собствената си кръв, а именно Зарифе.

Аз също съм на мнение, че Зарифе е може би най-лошата от всички лоши герои. Другите поне не се преструват, че са извършили зли неща. Мисля, че последните 15-тина епизода сценаристите много залитнаха да я представят като комичен герой, като сватовница за Оруч и Елени, а това беше грешка - тя си е една много себична жена, която вярва, че може да избяга от всякаква отговорност.
Относно Илве, след като прочетох някои мнения, съм склонна да се съглася, че реално тя имаше по-голям избор да каже истината. Още повече, че изпрати Атакан далеч от Шериф почти веднага, когато Шериф й го върна. Съвсем спокойно можеше да каже на Адил след това, Адил щеше да пази сина й, но пък там Есме се намеси, че иска да омилостивява Адил.
Оруч за мен е любим герой, така че съм със сигурност субективна, но все пак мисля, че той наистина нямаше избор. Оруч научи много рано, още през 6-ти епизод. Ако Адил беше научил тогава, той абсолютно щеше да убие семейството без капка съмнение (без Ширин, която не знаеше за цялото това нещо тогава). Адил в първите епизоди хич не беше милостив герой (при все, че за мен той все още не е такъв и омилостивяването на Есме беше крайно неуспешно). Това и Исо го потвърждава на брега в 6-ти епизод - казва: "Елени или майка ни, Есме или майка ни".Оруч можеше да каже на по-късен етап, но тогава го задържаха и страха, и Есме, и знанието, че Елени щe се откаже от него. Оруч не беше прав за идеята, че ако той страда и е нещастен, ще плати за грешките на семейството си. Затова продължи подготовка за сватба със Севджан, затова стоеше далеч от Елени, затова беше като отказал се от живота, затова във финала казваше, че той и чичо му са планирали всичко. Това беше грешка, защото виновните трябва да бъдат наказани, но и защото продажбата не е негов грях, че да плаща. Според мен Оруч плати за своята част от греха по време на сезона, в момента само Елени има право да го накаже повече, разделяйки се с него (подобно на Фадиме с Исо).
За мен финалът беше много тъжен заради Есме. Ако като зрители, повечето хора са съгласни с отмъщението на Адил, Есме като герой във финала не беше...От Есме бяха скрили плана за кораба, тя беше изненадана. Беше и разочарована от всичко, дори пускането на онзи запис беше слагане на сол в пресните й рани. Можем да видим колко тъжна и предадена се чувства от Адил в края на деня, за който е мечтала от години. Не е на същото ниво, но истинското й семейство също не зачете чувствата/мнението й, както не го правеше и Фуртуна. Много ми е любопитно да видя вашето мнение за Есме, нея сякаш почти никой не я обсъжда. Младият вълк е написал много добра статия по въпроса, мога да преведа и пратя тук, ако искате. В един коментар в Туитър казва, че най-много страда за Есме, защото тя е видяла как любимият й мъж превръща дъщеря им в убийца (сигурно може да се тълкува повече като смъртта на топлината и сърдечността на Елени, а не директно убийство, но планът за 4-те жени си е бая убийствен).

Тук оставям преведената статия, опитах да махна някои граматични неточности, 19 страници е, доста е дълга. За да не е объркващо в един цял текст, я слагам тук с много части в скрит текст. Авторът също така я е разделил на тези части. Всеки може да прочете това, което го интересува повече. Много силен и дълбок анализ, мисля, че беше репостнат и от хора от екипа.

От Младия вълк:
Ревю на финала: Горчивият вкус на победата
Малко моменти от живота на Пророка Мохамед, мир нему, разкриват моралното значение на властта толкова ясно, колкото завладяването на Мека. В продължение на години той и неговите последователи са били преследвани там. Те са били осмивани, отхвърляни, измъчвани, прогонвани от домовете си и принуждавани да изградят нов живот в Медина. Много от хората, които са стояли пред него след завръщането му, не са били непознати. Те са били същите хора, които някога са му се противопоставяли, унижавали са го и са наранявали онези, които са вярвали в него.По обикновен човешки инстинкт това е можело да се превърне в час на отмъщение. Пророкът се завърнал като победоносен лидер, с власт, последователи, военна сила и морален авторитет. Балансът се е променил напълно. Тези, които някога са го правили уязвим, сега са били уязвими пред него. И все пак той не е влязъл в Мека с гордост, зрелище или жестокост. Мюсюлманската традиция го помни как влиза с глава, наведена в смирение пред Бог. Самата му поза се е превърнала в проповед. Победата не е била доказателство за собственото му величие, а доверие пред Бог. Неговата прошка за Мека беше една от най-висшите форми на сила.
Отмъщението често се появява, когато болката се бърка със справедливост. Истинската сила е нещо по-трудно. Това е способността да стоиш на върха на властта и въпреки това да откажеш жестокостта. Милостта на Пророка не е заличила извършената злоба,
но е отказала тази злоба да определи бъдещето. Ето защо завладяването на Мека остава толкова дълбок духовен урок за самата власт. Смирението не е само за слабите или победените. То е най-необходимо, когато човек има силата да наказва, когато гневът се чувства оправдан, и когато светът би разбрал отмъщението. Силата разкрива душата. Тя разкрива дали човек служи на справедливостта или просто служи на собствената си ранена гордост. В случая на Пророка силата разкрива милост, благодарност, сдържаност и пълно подчинение на Бог.
Това е моралният хоризонт, на фона на който финалът на първи сезон на „Taşacak Bu Deniz“ става толкова поразителен. Започвайки с пронизващите думи на Есме: „Победителите никога не вкусват горчивината на победата. Попитайте победените и те ще ви кажат: няма победители във войната“, финалът се превръща в дълбока разплата със самата победа.
Той пита какво се случва, когато болката стане сила, когато справедливостта е твърде близо до отмъщението и когато победата не е ограничена от смирение. В този смисъл,
епизодът се превръща в едно от най-силните морални твърдения на сериала: победа без смирение не е мир. Тя е само друга форма на поражение, която чака да се разкрие.
Предпоследният епизод на първи сезон на „Taşacak Bu Deniz“ обяви голямата разплата на семейство Фуртуна. Адил, Есме, Елени и Фадиме стояха пред предстоящия съд с рана, която чакаше твърде дълго да проговори.
За Адил това беше осъждането на двадесет години, откраднати от него: двадесет години бащинство, любов, истина и живот с дъщеря му.
За Есме това беше кървавата сума, която ѝ дължат Фуртуна, искането властта им най-накрая да бъде отнета, така че никоя майка никога повече да не може да бъде разделена от детето си поради тяхната жестокост.
За Елени това беше разплатата със Зарифе, жената, която ѝ помогна да се раздели с майка си и я остави да расте в лъжа.
За Фадиме това беше по-интимно опустошение. Тя беше научила, че Исо, мъжът, когото обичаше, е знаел повече, отколкото ѝ беше казал. Мълчанието му, защитата на семейството му и неспособността му да се изправи напълно пред истината разбиха нещо, което самата любов не можеше веднага да поправи. Нейният отговор беше развод.
Заедно тези четири рани обявиха финала на сезона за съден ден.
И все пак, финалът на първи сезон не започва наистина със самата разплата. Той започва с нейните последици. Това е, което прави началната сцена толкова плашеща. Думите на Есме не звучат като победа. Звучат като жена, която открива, че победата не е имала вкуса на болката, която е обещавала.
„Във войната няма победители.“ Това е една от най-важните реплики, които ни е дала поредицата, защото не просто описва войната. Тя съди победата. Взема самото нещо, към което героите се движат – разобличение, наказание, справедливост, триумф – и пита дали нещо от това може да остане чисто, след като е преминало през ръцете на отмъщението. Образът, който следва, носи отговора, преди сюжетът да го обясни. Адил и Есме, и споменът за по-младото им аз, сякаш стоят пред останките от мечтата, която е трябвало да ги спаси. След двадесет години, след хилядолетна кръвна вражда, след загуба, затвор, раздяла, лъжи и откраднато майчинство, Есме най-накрая се омъжва за мъжа, когото е обичала цял живот. Тя най-накрая става Кочари. Най-накрая застава до Адил като негова съпруга. И въпреки това очите ѝ са пълни със сълзи. Сватбената ѝ рокля, символ на съюза, мира и закъснялото щастие, е оцветена с кръв.
Трагедията не е само в това, че войната е болезнена. По-дълбоката скръб е, че самата победа може да стане отровна, когато не е обуздана от смирение. Човек може да спечели истината и все пак да загуби мира. Семейство може да победи врага си и все пак да бъде победено от това, което врагът е събудил в него. Раненото сърце може
да нарече отмъщението си справедливост толкова дълго, че когато победата настъпи, то вече не познава разликата.
Уводните думи на Есме притежават завладяваща красота, защото епизодът ще ни принуди да наблюдаваме какво се случва, когато нашите герои не успеят да живеят пълноценно според мъдростта, която те съдържат. Финалът не ни моли да смекчим стореното от Фуртуна Истината има значение. Отговорността има значение. Злото, скрито в продължение на двадесет години, трябва да бъде извлечено на светло.
Но финалът разбира и нещо по-плашещо: в момента, в който справедливостта придобие власт, тя влиза в най-опасното си изпитание. Така че, когато преминем от обявения ден на страшния съд към тихото прекосяване на морето, от обещанието за разплата към кръвта по сватбената рокля на Есме, моралният въпрос на епизода става неизбежен. Каква победа е постигната? Какво е струвало? И ако победата оставя победителите с мъка в очите, кръв по ръцете и никакъв мир в сърцата им, може ли тя все още да се нарече победа изобщо?

Първата разплата: Любов, наказана с кръв (Исо и Фадиме)

Нощта на къната: Когато истината се превръща в оръжие

Илве и Гезеп: Цената на мълчанието

Сватбата, корабът и моментът на ужаса на Есме
И тогава, най-накрая, моментът настъпва. След двадесет години раздяла, затвор, лъжи, кръв, копнеж и дъщеря, открадната от ръцете им, Есме Ер и Адил Кочари се женят. Сватбата е красива, защото трябва да бъде красива. Сериалът придава на момента тежестта, която заслужава. Виждаме двама души, които се обичат почти цял живот, да стоят заедно в свещен брак. Виждаме радостта на тези, които ги обичат. Виждаме Елени до тях, докато дъщерята е върната към живота им. За миг светът сякаш си спомня какъв е трябвало да бъде през цялото време. Адил. Есме. Елени. Семейство, стоящо заедно под благословията на съюза.
Но в този финал празненството никога не е позволено да остане невинно за дълго. Точно както нощта с къна премина от радост към публично разплащане, сватбата също се превръща в праг към нещо по-мрачно. Много скоро след церемонията, Оруч пристига и подписва документите, прехвърляйки всичко на Есме. Моментът е прост. Той не го удължава. Той не се пазари. Той дава това, което се изисква. И след подписването на документа, прегръдката между Оруч и Есме казва повече от всеки аргумент. Защото какъвто и да е Оруч, каквито и грехове да носи, каквито и морални компромиси да са го опетнили, той и Есме са споделяли нещо истинско. От онзи съдбовен момент, когато сключват пакт, за да не загуби никой друг живота си в тази кръвна вражда, те се изправят заедно срещу най-стария копнеж  глад на семействата си: копнежът да отговорят на смъртта със смърт. В продължение на двадесет епизода те се опитват да попречат на злото на Шериф да унищожи още животи и на праведния гняв на Адил да се разлее в кръв. Това е, което прави прегръдката толкова болезнена. Това не е прегръдка на врагове. Това е прегръдка на двама души, които някога са вярвали, че държат линията. И сега линията се движи под краката им.
След това Оруч се опитва да говори с Елени, но тя го отхвърля. Тя му казва, че вече не е Елени. Тя е Алейна Кочари. На хартия това би трябвало да е момент на възстановяване. Открадната дъщеря, която си връща името, което майка ѝ е дала, и фамилията, която принадлежи на баща ѝ. Трябва да се чувства като изцеление. Трябва да се чувства като дете, което се завръща към себе си. Но не се чувства така. В него има твърде много ярост. Твърде много болка. Твърде много желание да се наранява и заличава. В устата на Алейна името не звучи само като идентичност. Звучи почти като оръжие. Не мирното възстановяване на себе си, а декларацията на ранен човек, който е намерил нов дом, нова кръв, нова страна във войната. Границите продължават да се размиват.
Тогава Адил казва на Есме, че отиват на кораба, за да може Оруч да види семейството си. В този момент разбираме, че нещо друго вече е било планирано. Адил знае. Фадиме знае. Алейна знае. Само Есме не знае. Този детайл е всичко. Защото Есме, жената, чиято рана започна това разплащане, изведнъж вече не е негов автор. Болката ѝ се е превърнала в оправдание за тъмнина, която тя не е избрала напълно. Откраднатото ѝ майчинство се е превърнало в знамето, под което другите сега са готови да преминат границите, които тя е опитвала години наред да предотврати.
На кораба Ширин, Зарифе, Хиджран и Мелина са поставени по средата като осъдени жени, чакащи присъда. Адил се изправя срещу тях. Елени пуска стария запис, този, който Мелина е записала преди двадесет години: Есме с бебето Елени, храни я, държи я, пее ѝ. За Есме травмата отново се възражда. Но по-дълбокият ужас не е само във завръщането на миналото. Той е в настоящите лица около нея.
Тя поглежда Фадиме и чува студенината в гласа ѝ, когато Зарифе пита за Исо. Фадиме отговаря, сякаш няма съпруг. Сякаш не я интересува дали е мъртъв или изчезнал. Сякаш мъжът, когото е обичала, може да бъде отхвърлен в същата категория като кръвта, която носи. Тя поглежда Елени и чува дъщеря си да говори на езика на наказанието, кръвта и смъртта. Тя поглежда Адил и осъзнава, че мъжът, когото обича, мъжът, който толкова дълго избираше да не стане убиец, сега обявява смъртта на четири жени.
Това е моментът на ужаса на Есме. Не защото Фуртуна са невинни.
Не защото ролята на Мелина в старото престъпление може да бъде пренебрегната. Не защото жените, стоящи пред тях, нямат вина. А защото Есме вижда какво е направила победата на собствения ѝ дом.
Това е голямата ирония на сцената на кораба. Адил е прекарал толкова дълго време, избирайки да не убива. Години наред яростта му беше ужасна, но все още имаше граница, която не беше прекрачил. Опасността в него винаги присъстваше, но също така и борбата срещу тази опасност. И сега, в момента, в който си е върнал жена си и дъщеря си, в момента, в който животът му е върнал семейството, което е смятал, че е загубил завинаги, той е готов да се хвърли в тъмнината, която му ги е откраднала.
Иронията пронизва още повече през Фадиме. Толкова много от сърцето ѝ, от топлината ѝ, от човечността ѝ сякаш са отишли ​​в гроба на брака ѝ. Жената, която обичаше достатъчно, за да рискува всичко, сега говори така, сякаш самата любов се е превърнала в доказателство срещу нея. Разводът беше нейно право. Гневът беше разбираем. Но студенината, която следва, е нещо друго. Това е старата вражда, която се втурва в пространството, където на скръбта е трябвало да бъде позволено да диша.
И Елени - може би най-болезнено - се превръща в най-яркото доказателство за това колко бързо насилието може да образова ранените. Елени Миряно, отгледана от студена и пресметлива майка, все още беше лечителка. Тя носеше морален кодекс, който беше почти упорит в своята яснота. Тя вярваше в живота. Тя вярваше в грижата. Тя вярваше в човешкото същество под името, под кръвта, под наследения враг. Това беше едно от чудесата на нейния характер.
И все пак, след три дни, Адил Кочари насочва дъщеря си към убийство.
Няма мек начин да се каже това. Без значение как оформяме болката му, без значение колко разбираема е яростта му, без значение колко много му беше отнето, Сцената на кораба показва баща, който води новооткритата си дъщеря до ръба на морална бездна. Дъщерята, за която е мечтал да я държи, дъщерята, чието съществуване е трябвало да бъде отговорът на войната, сега стои до него, обграден от логиката на войната. Това е непоносимата трагедия. Адил не само застрашава враговете си. Той застрашава душата на дъщеря си.
Дори Оруч, доведен на кораба като отчасти свидетел, отчасти затворник, отчасти последна рана в къщата на Фуртуна, разбира, че се случва нещо ужасно. Той се бори. Есме моли Адил за милост. Но Адил вече е произнесъл присъдата, която ни казва къде е отишъл. В неговия код няма милост. Властта разкрива душата. Победата разкрива какво е направило страданието от един човек. Завладяването на Мека предлага образа на победата, сдържана от смирението. Корабът ни дава обратния образ. Това не е триумфът, който Есме искаше. Това не е семейството, за което Адил мечтаеше. Това не е възстановената дъщерийнство, която Елени заслужаваше. Това е горчивината на победата, която се оформя в реално време.
Когато оръжието изстрелва между Оруч и Чакър, звукът принадлежи към моралния аргумент на целия финал. Той ни казва, че границата е премината или поне че всички вече са достатъчно близо до ръба, за да може кръвта да отговори отново на кръвта.
Във войната няма победители. Само хора, които вярват, за един опасен момент, че болката им е дала разрешение да станат някой друг.

Капанът на Тимур Волков: Цикълът намира следващия си господар

Заключение: Няма победители във войната
Един от най-големите морални уроци от живота на пророка Мохамед, е, че силата се пречиства чрез смирение. Ето защо финалът на първи сезон на „Taşacak Bu Deniz“ е толкова силен. Той не просто ни показва болка. Той ни показва в какво може да се превърне болката, когато не е ограничена от милост. Показва ни как скръбта може да се втвърди, как праведният гняв може да помрачи, как страданието може да започне да оправдава ново страдание, ако никой не спре достатъчно дълго, за да се запита къде свършва справедливостта и започва отмъщението.
Финалът никога не отрича необходимостта от справедливост. Той настоява за нея. Престъпленията на семейство Фуртуна не могат да бъдат скрити, омекотени, романтизирани или извинени. Това, което беше сторено на Есме, Адил и Елени, беше чудовищно. Отговорните хора заслужават разкриване, търсене на отговорност и загуба на властта, която им позволи да погребат истината в продължение на двадесет години.
Но финалът също ни предупреждава, че справедливостта без смирение се превръща в
отмъщение. И отмъщението, колкото и да е разбираемо, не може да изгради
мир. То може само да подготви следващото бойно поле. „Завладяването на Мека“ остава толкова светъл морален пример, защото показва сила, смирена пред Бог, победа, ограничена от милост, и сила, отказваща отмъщение в точния момент, в който отмъщението би било възможно.
Финалът на първи сезон на „Taşacak Bu Deniz“ става силен, защото показва обратната опасност. Болка, овластена без достатъчно смирение. Справедливост, стояща твърде близо до отмъщението. Победа, носеща вкуса на поражението. И така, когато сезонът завършва с Адил, хванат в капан пред живота на жените, които обича, урокът вече не е абстрактен. Той вече не е само предупреждението на Есме. Той вече не е само горчивината в началната сцена. Той е последната истина на сезона. Ако милостта не съществува в нашия кодекс, тогава победата няма да ни спаси. Тя само ще ни научи колко дълбоко сме победени.

За Есме сме писали много, но що се  отнася  до нея в последния епизод...
Лично за мен, тя така  и не  порасна, дори след като вече всички знаят. Есме продължава да си прави всичко както тя си знае. Адил й казва "стой в колата", тя първа слиза   А за наказанието на ония 4 на кораба, няма какво да се учудва след като самата тя бе казала "Намери дъщеря си и изгорете този свят"

В болницата, не и хареса "джентълменското" поведение на Адил


Поиска от него за кръвта и млякото цялата Фуртуна, ами не виждам Адил да е направил нещо, с което да я разочарова. Само изпълни желанията й.
И в никакъв случай не мога да кажа, че тя гледа как Адил превръща дъщеря си в убиец. Нито той, нито Елени, нито Фадиме са убили някого. Те просто накараха 4 вещици да изпитат страха от неизвестното.
Колкото и да не съм ок с действията на Есме през голяма част от първи сезон, я разбирам. Тя така е възпитана. Фуртуна и Кочари са доста различни и това ни го показваха през цялото време с реакциите на двете села в едни и същи ситуации.

Летния сезон за Улаш също започна
С Батухан(Еюпхан) и фотографа на Морето на лодката на Улаш


Има интервюта за списания с Бурджу(Хиджран), "Емине" и Айтек Шаян. Изобщо целия актьорски състав е много интересен за пресата и телевизията.

От продукцията пък ни питат :
Към кого мислите, че е избягал Адил?


А на въпроса:
„Ако бяхте в тази ситуация, кого бихте спасили?“
Ето отговорите на част от екипа
https://x.com/tasacakbudeniz/status/2064641859423453434/video/1

Добро утро!
Много подвеждащ въпрос.
Мисля, че проблемът на Адил в тая екстремна ситуация НЕ Е КОГО да спаси, а КАК да ги  спаси и трите. И това при него не е въпрос на обмисляне, а на импулс, ако правилно съм разбрала характера му.

Добро утро!
Katya, и аз така разбирам думите на Елени. Тя не поиска смъртта на Зарифе, нито някакво материално наказание. Тя поиска Зарифе да преживее това, което е причинила на други хора - самотата и загубата.
Разбирам желанието и, то е нормално, но ми се стори малко жестоко за Елени.
В сравнение с Есме и Фадиме нейното искане наистина ми се струва най-тежкото. Отнемането на имоти може да бъде преживяно. Дори разводът е нещо, което с времето може да бъде преодоляно. Но да бъдеш изоставен от собствените си деца, да останеш сам, след като цял живот си се крепил на тяхната любов и вярност, е наказание от съвсем друг порядък.
Само че тук възниква един интересен въпрос. Способна ли е изобщо Зарифе да изпита такава болка?
Аз понякога се съмнявам. Защото през целия сериал тя сякаш показва много повече инстинкт за самосъхранение, отколкото истинска съвест. Постоянно се опитва да се измъкне, прехвърля вината върху другите, жертва съюзници и близки, когато положението стане опасно. Затова понякога човек остава с усещането, че за нея синовете са не толкова личности, колкото продължение на собствената й власт.
Но тук не съм съвсем сигурна. Защото именно най-първичните и атавистични хора често са най-силно привързани към своето. И ако има нещо, което би могло истински да нарани Зарифе, струва ми се, че това са именно Оруч и Исо.
Елени, която най-добре знае какво означава да бъдеш лишен от семейство, иска точно това наказание за друга жена. Нейната рана е толкова дълбока, че справедливостта в очите и вече не означава възстановяване, а преживяване на същата болка.
Харесва ми това тук, че  показват, че дори най-добрите хора, когато са дълбоко ранени, могат да поискат не злото, а страданието да стане симетрично.
А това е много човешко. И много тъжно...
Цвети, и на мен ми направи впечатление това за Хиджран. Тя, сякаш след времето, прекарано с Елени я обикна по някакъв начин, и успя да погледне на нещата, които се случват през нейните очи.
Мисля, че тя няма да бъде повече на страната на Зарифе.
Дори очаквам, че може съвсем да я изсветлят през втория сезон и отново да стане любимата на Гезеп.