🌊 ТОВА МОРЕ ЩЕ ПРЕЛЕЕ/Taşacak Bu Deniz 🌊Teмa 5

На мен ми прави впечатление и това, че потърпевшите сами си търсят виновните, сами си търсят и доказателствата за извършените престъпления. Правосъдието накрая формализира процеса. Ами навсякъде, при всички такива случаи неговата роля се изземва от потърпевшите. Болезнено тъжно, но факт!

Цвети, през цялото време сериалът противопоставя Кочари и Фуртуна не толкова като две фамилии, а като два различни начина на живот и два различни начина за разбиране на общността.
При Фуртуна има много страх, много инстинкт за оцеляване, много опити да се прикрие стореното, но почти липсва способност да се каже.„Да, сгреших. Да, причиних зло. Да, готов съм да понеса последствията.“
Но бих направила едно малко уточнение. Не мисля, че Есме е равна на Фуртуна. Да, тя също криеше истината и с това причини огромна болка. Но между човек, който пази тайна от страх и любов, и хора, които отвличат, продават, прикриват и продължават да вредят, все пак има разлика. Това не оправдава Есме, но поставя действията и в различен морален контекст.
И за Оруч бих казала нещо подобно. Той носи вина и тежко чувство за вина, но все още не е стигнал до онова последно стъпало, при което човек не просто обяснява защо е постъпил така, а истински моли за прошка и приема, че може да не я получи. Може би именно това предстои във втория сезон.
И накрая много ми хареса последното изречение:
„В една война няма победители.“
Мисля, че това е една от големите идеи на сериала. Защото дори когато справедливостта изисква възмездие, болката не изчезва. Адил, Есме и момичетата имат право на гняв. Имат право да търсят справедливост. Но самите те вече усещат, че отмъщението не връща откраднатите години, не лекува раните и не носи мир.
Затова си мисля, че истинската победа няма да бъде унищожението на Фуртуна, а моментът, в който някой най-после ще намери сили да прекъсне тази верига, без да отрича злото, но и без да му позволи да определя бъдещето.
Защото в една война наистина няма победители. Има само хора, които са изгубили различни неща.

В дома на Фуртуна нищо не се случва случайно и никой не е просто „добър“ или „лош“. Всички са водени от любов – но такава, която често е на ръба между грижа и обсебване, между жертва и грях.
Шериф обича Есме, но любовта му не е тиха и чиста. Тя е собственическа, тежка, такава, която не пита дали другият иска да бъде обичан по този начин. Именно тази любов го тласка да я отнеме от Адил – не просто като мъж, а като човек, убеден, че знае кое е „правилното“ за нея.
Ширин също не е изключение. Нейната любов към сина ѝ е сляпа и безусловна до степен, в която границите между правилно и грешно се размиват. В името на тази обич тя стига до крайности, дори до кражбата на Елени – защото в нейния свят всичко е оправдано, щом е „за детето“.
Исо и Оруч – техните пътища също не са чисти, нито лесни. Те растат в среда, където любовта често върви ръка за ръка с насилие, отмъщение и избори, които белязват цял живот.
Хиджран е влюбена не в човек, а в самата идея да бъде майка – в усещането за принадлежност, за смисъл, за роля, която да я направи цяла. А сестрата на Есме пък е водена от друга страст – богатството, сигурността и властта, които парите дават.
И така всички се движат от страсти – любов към себе си, към децата си, към внуците си, към това да оцелеят по начина, който познават. Никой не се вижда като престъпник в собствената си история. Всеки вярва, че постъпва правилно.
И точно затова се получава тази каша – защото когато любовта, интересът и личното оцеляване се сблъскат, границата между справедливост и грях изчезва. Всички грешат „от любов“ – но тази любов често е най-опасната сила от всички.

Катя, много интересна тема повдигаш. Нямам и идея как е в действителност, но тук наистина(а и не само в този сериал съм го виждала) жертвата/потърпевшия наистина сам събира доказателствата. Прави ми също впечатление, че можеш да се обадиш по телефона и да докладваш за престъплението. Не съм виждала  да се водят разследване дали е истинно, може би водят, но не са ни го показвали. Ето Шериф е бил арестуван именно  по телефонния донос на  Есме. Адил и него без малко щяха да го  арестуват заради убийството на Балъ, също чрез  телефонен донос и на всичкото отгоре ни показаха, че тези доноси  са  анонимни.

Нези, ето ги и  думите на Адил за доброволните жертви на Есме и Оруч, според който в семейство Фуртуна има липса на справедливост, затова и в основата си има тирани и жертви. Фуртуна определено се въртят в един омагьосан кръг на тирани и жертви, заради всички тайни, лъжи и престъпления (тайни и явни)

Момичета, аз искам да попитам тези, които следят соц. мрежи. Прочетох, че Зейнеп и Ердал цял първи сезон се престрували на двойка и в живота, с което са заблудили феновете на сериала и сега са им бесни, като са научили за връзка между Зейнеп и Али. Вярно ли е това, за какво преструване става въпрос? Аз знам от самото начало на сериала, че Зейнеп има връзка или наченки на връзка с Али, даже си мислех, че го държат в сериала от симпатия към тая връзка. Щото ролята му една такава, никаква...

victoria vassileva, според мен тук е важно да направим разлика между източника на чувството и формата, която то приема.
Да, мисля, че при почти всички изброени герои в основата има любов или поне нещо, което е започнало като любов. Но не всяка любов остава любов в пълния смисъл на думата. Понякога тя се изкривява от страх, от травма, от нарцисизъм, от нужда от контрол или от невъзможността човек да понесе загубата.
Например Шериф действително обича Есме, но любовта предполага признаване на другия като свободна личност. Когато човек вярва, че има право да притежава другия или да решава вместо него, вече се появява обсебването. Това не означава, че чувството е фалшиво, а че е станало болно. Трагедията на Шериф е, че той вероятно искрено вярва, че обича, но никога не се научава, че любовта не дава права над другия.
При Ширин картината е подобна. Тя безспорно обича сина си. Но майчината любов не се измерва само с готовността да жертваш всичко за детето си, а и със способността да го изправиш пред истината и последствията от действията му. Любов, която премахва всяка граница между добро и зло, постепенно започва да служи не на детето, а на страха на майката да не го загуби.
Хиджран според мен е най-добрият пример за разликата между любов към човек и любов към една идея. Тя копнее за майчинство, но копнежът да бъдеш майка не е същото като любов към конкретното дете. Детето лесно може да се превърне в средство за запълване на празнота.
При Исо и Оруч нещата са по-различни. Те също обичат, но са израснали в свят, в който любовта и лоялността са преплетени с насилие и кръвна принадлежност. Тяхната любов е непълна, понякога страхлива, но не е лишена от способност за промяна. Затова и изпитват вина. А вината е знак, че съвестта им не е умряла.
Може би най-важното изречение в това, което пишеш е, че "никой не се вижда като престъпник в собствената си история.“
Съгласна съм. Злото рядко се преживява отвътре като зло. Хората много по-често му дават имена като „любов“, „дълг“, „майчинство“, „защита“, „грижа“, „спасение“. Те не си казват, че ще направят нещо ужасно. Те си казват, че нямат друг избол, че го правят заради някого, за да защитят някого и т.н. Въпросът е, достатъчно ли е едно чувство да бъде силно, за да бъде наречено любов? Аз бих казала - не.
Защото любовта не е само интензивност на чувството. Тя е много други неща. Способност да признаеш свободата на другия, да поставиш неговото добро над собствените си желания и понякога дори да се откажеш от нещо, което отчаяно искаш.
Затова не бих казала, че във Фуртуна няма любов. Напротив, там има много любов. Но голяма част от нея е ранена, уплашена, обсебваща и дори разрушителна.
Но, в тези истории е така, защото най-големите трагедии не се раждат от омраза, а от любов, която е загубила мярката си.

Нези, много хубав и задълбочен анализ на любовта загубила мярката си при Фуртуна. В Кочари такъв тип любов видяхме единствено при Еюпхан, всички останали обичаха свободно, без да натрапват. А Исо при Кочари видя за първи път какво означава семейство и поемане на отговорност за собствените си грешки. В основата Кочари се държат заедно с истина и справедливост, точно това, което няма при Фуртуна.

Катя, аз следя соц. мрежи във връзка със сериала и неминуемо ми излизат неща свързани с Али, Зейнеп и Ердал. Истината е, че Зейнеп и Ердал имаха няколко общи изяви, Ердал се държеше джентълменски със Зейнеп и феновете на Исо и Фадиме взеха да си въобразяват и мечтаят за връзка между тях в реала. Но наистина от почти началото на сериала се говореше за връзка между Али и Зейнеп. А останалото си е фенско въображение и последвало разочарование, че реалността е друга. Блогъри и жълти журналисти надушиха "прясна кръв" и така всичко придоби небивали размери. Да не говорим, че и бившата годеница допълнително наливаше масло в огъня. За мен грозно и отмъстително поведение от нейна страна, целящо да донесе вреда.

Здравейте и от мен! Наистина много интересни анализи и ъгли. Мисля, че при Фуртуна нещата са наистина много объркани. Има любов, но тя винаги е обвързана и с нещо коварно, никога не съществува просто като едно чисто чувство. Също така обичта винаги се свежда до "своите", т.е. обичта стига само до чувство, което кара самия теб да се чувстваш добре. Зарифе обича(ше) Шериф доколкото той й подпомага плановете за власт. Ширин също не изпитва обичта като универсална емоция. Обича Шериф, защото това й е връзката с последното й останало живо дете. Вече сте писали за Хиджран и Севджан по-горе.
Оруч и Исо излизат от тази рамка, но постепенно. За тях любовта също в началото съществуваше не като състояние на ума, а като нещо, което им беше важно, защото е полезно/приятно за самите тях. Постепенно това се развива, любовта излиза от границите да е полезна само когато ти носи удовлетворение.
Относно прошката...Бях писала и преди, че макар и много радикално, аз не мисля, че може да съществува прошка тук поне на този етап. Каквото и покаяние да има, достатъчно ли е, за да се простят греховете на Зарифе, Ширин, Шериф и Хиджран? Ако потенциално някой от тях се жертва, за да спаси живота на Елени, прошка би била възможна. Но те са толкова себични, че никога няма да се жертват. Не мисля, че те изобщо ще се покаят. Някои хора се изненадват защо не са поискали прошка във финала, но те всъщност не носят себерефлексия, за да стигнат до покаяние. Всичко, което са направили, може да бъде защитено и има логична причина в очите им. Не само това. Ако сега бяха в същата ситуация, щяха да направят същото. Оруч и Исо имат съвест, те ще поискат прошка в някакъв момент, а и не мисля, че ще повторят грешките си отново. Предстои да видим как ще се случат нещата във втори сезон.
Възмездието и справедливостта вървят ръка за ръка, но отмъщението ги дърпа надолу! Само това ще кажа. Мисля, че просто в сериала не го показаха достатъчно добре. Защо не се направи опит да се предаде Зарифе или Хиджран на полицията? Имат достатъчно доказателства и свидетели. Тук говорим как Адил бил направил всичко възможно по легалния път, като е тикнал Шериф в затвора. Ами не е така. Имаше запис със самопризнания на Зарифе, имаше запис от 6-ти епизод, че Хиджран е знаела за продажбата на Елени и е съучастник на Шериф. Има куп свидетели и доказателства, че Хиджран е съучастник в отвличането на Елени в Грузия. За Ширин (която нямаше да я вкарат в затвора заради възрастта и болестта й) също имаше повече от достатъчно доказателства, че е отвлякла Елени. Всичко е в името на продължаването на сериала, разбира се, защото иначе всички трябва да са в затвора. Но не съм съгласна, че Адил е направил всичко, което е можел по законен път. Избирателната му законност винаги много ми е бъркала в очите... Направи точно толкова по законен път, колкото на него лично му се искаше. И това е нормално, защото той винаги е бил много агресивен и отмъстителен герой, щеше да е странно сега да го променят (както направиха с Елени и Есме).

Дааа, стигнахме до объркването по повод любовта. Ето и причината за него.
Зад всяка дума има понятие, а понятията си имат съдържание и обем. "Любов" е абстрактно понятие (има само съдържание), изразяващо: 1. отношение (емоционална, духовна и физическа връзка); 2) характеристика (състояние, качество и черта на характера на човек). От тук се ражда и значението на думата "любов". Като отношение любовта е свобода, взаимност и грижа. Като характеристика любовта е чувство на дълбока привързаност на човек към...; емпатия и алтруизъм (загриженост за благото на другия); търпение и доверие; уважение към личното пространство на другия и разбирателство.
И сега стои въпросът, ако към съществителното "любов" прибавим различни прилагателни, променя ли се значението на думата? По принцип - да, всяко прилагателно конкретизира съществителното, ограничава общия смисъл, или добавя емоция, оценка, може да създава и нов смисъл - метафора. Когато обаче към "любов" се сложи прилагателното "обсебваща", значението на думата "любов" изцяло се подменя - налице са фиксация, непрекъсната нужда от потвърждение на чувствата, контрол и следене на другия, неспособност да се приеме отказ, раздяла или липса на интерес от другия. Още по-радикална е подмяната значението на думата в съчетание с прилагателното "разрушителна". Тук прилагателно и съществително влизат в отношение на противност, изцяло се преобръща и подменя значението на думата любов.  Защото любовта е създаване, а не разпад, щети, болка и страдание. "Разрушителна любов" е метафора, показваща емоционалната съсипия на човек по аналогия с  разрушаването на една сграда или дом, например. Показва емоционална оценка, но вече го няма самото съдържание на понятието.
Така че... няма различни видове любов, има различни преживявания и оценки на видяното.

Що се отнася до любовта, това наистина е едно от най-разностранните човешки явления. Хората влагат различни значения в думата „любов“:
•   Родителска любов – между родители и деца.
•   Романтична любов – между партньори.
•   Приятелска любов – дълбока привързаност между приятели.
•   Семейна любов – между братя, сестри, роднини.
•   Любов към човечеството – състрадание и грижа към другите.
•   Любов към идея, професия, изкуство или родина.
•   Духовна или религиозна любов.
Още в древна Гърция са различавали няколко вида любов:
•   Ерос – страстна, романтична любов.
•   Филия – приятелска обич.
•   Сторге – семейна привързаност.
•   Агапе – безкористна, всеобхватна любов.
Кое буди в мен истинско недоумение- начинът, по който Елени се ползваше от всеки случай да се „обеси на врата“ на Адил. Преди да знае, че му е дъщеря. За мен това е абсолютно неестествено. В моята семейна среда цари обич, но в нейното проявление сме доста по-обрани, особено с порастването на децата. Какви бяха тези прегръдки, какво беше това „налитане“ като пчела на мед? Изпитвам дори известно неудобство да говоря за това.
Може да се каже, че любовта има безброй проявления, защото се проявява по различен начин според отношенията, обстоятелствата и зрелостта на човека. За едни тя е чувство, за други – избор, за трети – действие. Някои философи дори твърдят, че любовта не е просто емоция, а способност да виждаш и цениш другия такъв, какъвто е. Мисля, че и ние тук наричаме любов различни неща.
Интересното е, че любовта често изисква едновременно две привидно противоположни неща: привързаност и свобода. Ако има само привързаност, тя може да се превърне в зависимост. Ако има само свобода, може да липсва близост. Затова най-трайните форми на любов обикновено съчетават и двете. И в двете фамилии никой не е готов да даде на другите свобода- всеки знае кое е добре за другия и минава през лъжи и измама, за да постигне това „добро“. То беше надлъгване между Есме и Адил до безкрай- та чак увлякога държавен прокурор и най-близките си приятели. Какво иска Адил от близнаците- да се отрече братовчедка му от детето си? Та чак я натири? Животът е прекалено кратък за да е обикновеният човек „съдник на другите“.

Така е.
Аз си обяснявам тези прегръдки на Елени с това, че в тази враждебна среда, в която попадна, Адил беше единствената и опора.
А и с това, че в семейството, в което е живяла не са я прегръщали много.
Между другото мисля, че турците се прегръщат доста повече от нас.

Елени им изглеждаше така още от началото. А Адил си я прие за дъщеря още от начало. И в никакъв случай не мога да определя прегръдките им като "налитане", защото и Елени го сложи на мястото на баща, дори го каза на Мелина "Те са моите Майка и баща. Моето семейство" и обясни, че едва сега се учи какво е да си дете, обичано дете. Прегръдките им винаги са били за подкрепа, успокоение или от радост.

NeZ, Цвети, южните народи се прегръщат по-често, ръкомахат повече, държат по-къса дистанция между себе си - това е психологически доказано и описано. Въпрос на темперамент. А детската прегръдка е нещо много особено, защото е истинско, без етикет, предразсъдъци и разни други съображения. И говорят повече от всеки език.
То може и да е"разно - странно" явление, ама работата на логиката и езика е да обобщят и посочат границите на понятието и значението на думата, което е общоприето. Смислите и контекстите могат да са различни, значението е всеобщо.
Що се отнася до класификацията, аз не разбирам по какъв критерий е направена, щото различен критерий - различна класификация. Така човек се ориентира сред многообразието от явления. Това е смисълът на изброяването.

Моето мнение е, че в случая по-голямо значение има резултатът от любовта. В сериала много често се набляга на физическия резултат, да покажеш любовта с действията си. Разбира се, че има различни измерения, има и различни философи, които я виждат по-различен начин. Ние като хора може да виждаме любовта по различни начини и бихме ги смятали за правилни, защото са базирани на опита, който имаме. А и по принцип абстрактни понятия като живот, душа, любов никога нямат само едно конкретно значение и разбиране.
Ако някой нарече любовта на Шериф "красива" или "пълноценна", или просто любов, това няма никакво значение, при положение, че имаме един резултат на лице - Шериф убива човек пред Есме, държи я при себе си чрез шантаж, оженил се е за нея чрез принуда и т.н. Можем да кажем пък, че любовта на Адил и Есме е "токсична", но резултатът е, че Есме е щастлива и спокойна с Адил, жертва се за него, Адил се бори тя да е свободна и т.н. Любовта е на първо място емоция, в повечето случаи не следва разум и причина, но е важно какво оставя след себе си, носи ли преднамерена болка, страдание.
Ако обичта/любовта са наистина искрени, основната цел/призвание на влюбения е да спести болка на този, когото обича, да е като щит пред него. Това е нещо, за което дори не се замисляш. Също така и не е нещо, обвързано с очаквания. Малко хора във Фуртуна влизат под моята представа за любов/обич, няма значение как теоритизираме любовта, важно е какъв е резултатът от тази любов и има ли мотивация зад нея.

Ще избегна директно цитиране, за да не засегна някого от пишещите и ще се върна на това кого смятаме за майка и баща. На 20 години една млада жена, дипломиран доктор, израстнала в цивилизования свят и почти гении трябва да е в психологическото си развитие на 8 годишно, за да се хвърля така и да нарича "майка" и "баща" чужди хора. Тези които имате деца, вероятно знаете, че на тази възраст родителите за тях не съществуват - добри или лоши. Те са заети да откриват света на социума- приятелството, любовта, избора на среда и партньор. Колкото по-далеч от идеята за "родителя-закрилник"- толкова по-сигурни се чувстват в себеизрастването си и придобиването на зрелост чрез собствени грешки. Едва много по-късно- някъде към 30-35 години започват да разбират родителите и да ги ценят и търсят. Но младата лекарка не просто намира нови хора. Тя намира принадлежност. В турските сериали много често има мотив: „Не кръвта прави семейството, а сърцето.“
А в сериала трябва да се изразяват силни емоции- затова героинята може след няколко епизода да започне да казва „майко“ и „татко“ на хора, които реално са ѝ дали подкрепа, закрила или приемане.
За български зрител това често изглежда пресилено:
„Как така след две срещи ги прегръща?“
„Как така ги нарича родители?“
Разбирам, че за турската публика това не звучи чак толкова невероятно, защото там езикът на роднинството се използва много по-широко: „по-голям брат“; „по-голяма сестра“; „учителю“; „баща“; „майко“; понякога не са буквални роднински отношения, а израз на близост, уважение или принадлежност към група.
Има и още нещо психологическо. В западните култури идеалът е независимият човек:
„Аз съм отделна личност.“
В Турция и много азиатски общества идеалът по-често е:
„Аз принадлежа към семейство, род, общност.“ В случая са на ниво Капулети и Монтеки- Кочери и Фортуна...
Затова сериалните герои много бързо преминават от „познати“ към „семейство“. Как пък Елени се промени така бързо? Ама филм да става. Наивна история.