ДВАНАДЕСЕТИ клас 2025/2026 - Тема 4

Не знам защо, ама четейки за реакцията на учителя и злополучният зам-директор... се сетих за съвсем различен вид учител/и...
"
 — Аз съм приятелка на Антон — каза Точица. — Той ми разправи, че ако продължавало тъй, щял сте да пишете на майка му писмо.
— Точно така. А пък днес в час по география беше извадил дори от джоба си една тетрадка и пресмяташе нещо. Писмото за майка му ще замине още днес.
Точица на драго сърце би опитала дали човек може да се огледа в голото теме на господин Бремзер, но сега нямаше време за това.
— Е добре, тогава слушайте внимателно! — каза тя. — Майката на Антон е много болна. Тя беше в болница, там и изрязаха някакво растение, не, някакъв израстък, и сега вече от седмици лежи вкъщи и не може да работи.
— Не знаех това — каза господин Бремзер.
— И тъй, тя сега е на легло и не може да готви. Но нали все пак някой трябва да готви? И знаете ли кой готви? Антон готви. Мога да ви кажа: варени картофи, бъркани яйца и тям подобни работи. Просто великолепно!
— Не знаех — отговори господин Бремзер.
— Освен това тя от седмици насам не може да печели пари. Но нали все пак някой трябва да печели пари? И знаете ли кой печели парите? Печели ги Антон. Вие, разбира се, не знаехте и това! — Точица се ядоса. — Какво знаете вие всъщност?
Другите учители се разсмяха. Господин Бремзер се изчерви, изчерви се дори голото му теме!
— А как печели пари? — запита той.
— Това не мога да издам — отвърна Точица, — мога да ви кажа само толкова: горкото момче се съсипва денем и нощем. То обича майка си и се труди, готви, печели пари, плаща храната, плаща наема, а когато се подстригва, изплаща на части. Чудя се изобщо, че не спи през време на всичките ви уроци!
Господин Бремзер мълчеше. Другите учители слушаха внимателно. Точица продължаваше с пълна пара.
— А ето вие сядате и пишете на майка му писмо, че момчето било мързеливо. Това вече на нищо не прилича. Ако изпратите писмо, горката жена от уплаха веднага ще се разболее пак! Може би заради вас ще й пораснат още няколко израстъка и отново ще трябва да отиде в болница. Но тогава вече и момчето ще се разболее. Гарантирам ви! Няма да издържи още дълго тоя живот.
Господин Бремзер каза:
— Само не се карай толкова! А защо самият той не ми е разправил това?
— Тук сте прав! — рече Точица. — И аз го запитах, а знаете, ли какво ми каза той?
— Какво? — запита учителят, а колегите му, които отново бяха станали от столовете си, образуваха полукръг около малкото момиче.
— „Предпочитам да си отхапя езика“, тъй ми каза осведоми го Точица. — Може би е много горд.
Господин Бремзер се дръпна от прозоречната дъска.
— Е добре — каза той, — няма да пиша писмото.
— Правилно — рече Точица. — Вие сте мил човек! Веднага си го помислих и много благодаря!
Учителят я изпрати до вратата.
— И аз ти благодаря, детето ми!
"
"
 — Не беше тъй — каза Мартин. — Аз заповядах на останалите да ме последват. Отговорен съм единствено аз.
— Твоята мания да поемаш отговорността заради другите ми е достатъчно добре известна, драги Мартин — каза строго доктор Бьок. — Не би тряббало да злоупотребяваш с това свое право!
— Той не е злоупотребил — извика Себастиан. — Налагаше ни се да идем в града. Крайно необходимо беше.
— Защо не замолихте за разрешение съответната инстанция, с други думи, мен?
— По силата на правилника за вътрешния ред вие не бихте ни разрешили — каза Мартин. — И тогава ние все пак щяхме-да се видим принудени да избягаме в града! Това шеше да е бъде много по-неприятно!
— Как? Нима щяхте да пренебрегнете моята недвусмислена забрана? — запита Юстуса.
— Да! — отговориха и петимата.
— За съжаление — добави едва чуто Ули.
— Та това е направо безподобно, господин докторе! — каза Хубавия Теодор и поклати глава.
— Не ми е известно да съм ви питал за вашето особено мнение — каза доктор Бьок.
Хубавия Теодор се изчерви като пуяк.
— Защо трябваше да идете в града? — запита учителят.
— Пак заради учениците от реалката — заразказва Мартин. — Те бяха нападнали един от нашите външни ученици. Този външен ученик и тетрадките по диктовка, които трябваше да бъдат занесени за преглед на господин учителя Кройцкам, бяха изчезнали. Друг от външните ученици ни съобщи това. И тогава вече беше ясно, че трябва да слезем в града, за да освободим пленника.
— Освободихте ли го? — запита учителят.
— Да — извикаха четирима от тях.
Ули мълчеше. Смяташе, че е недостоен да отговори утвърдително на тоя въпрос.
Доктор Бьок огледа разцепената горна устна на Джони и отеклото око на Матиас.
— Пострада ли някой? — Запита сетне той.
— Дума да не става! — рече Матиас. — Никой.
— Само тетрадките по диктовка… — подхвана Себастиан. Мартин го погледна толкова яростно, че той замлъкна.
— Какво е станало с тетрадките? — запита Юстуса.
— Били са изгорени в една изба пред очите на пленника, докато е бил вързан — каза Мартин. — Намерихме само пепелта.
— Мартин прибра пепелта в носната си карпа — заяви тържествуващ Матиас. — А пък аз ще подаря за нея урна.
Лицето на доктор Бьок незабележимо трепна. За една десета от секундата той се усмихна. Сетне отново стана сериозен.
— А какво ще правите сега? — запита той.
— Утре сутринта ще съставя списък — каза Мартин. — И всеки от съкласниците ще ми каже бележките, които е получил по диктовка от есента насам. Ще нанеса всички бележки и в началото на часа ще предам на господин учителя Кройцкам попълнения списък. А последната, още непрегледана диктовка ще трябва, разбира се, да направим още веднъж.
— Дяволска работа! — прошепна Матиас и от ужас се разтърси като куче, което са залели с вода.
— Не зная дали учителят Кройцкам ще се задоволи с това — каза Юстуса, — Пък и вие едва ли ще помните наизуст всичките си бележки. Все пак трябва да ви съобщя, че одобрявам постъпката ви. Държали сте се просто безупречно, немирници такива!
Петте момчета засияха като пет малки кръгли месечинки.
Хубавия Теодор, направи опит да се усмихне. Но това не му се удаде.
— Все пак остава си противозаконно — каза Бьок, — че сте напуснали училището без разрешение. Седнете на кушетката! Изморени сте. Да обмислим какво може да се стори.
Петте момчета насядаха на кушетката и впериха в своя Юстус погледи, изпълнени с доверие. Дванадесетокласникът остана прав. Всъщност много му се искаше де избяга. Доктор Бьок заснова нагоре-надолу из стаята и най-сетне каза:
— На случая би могло да се погледне съвсем формално и да се установи единствено, че сте излезли без разрешение. Какво наказание се налага обикновено в такива случаи, Себастиан?
— Отнема се правото за излизане из града в продължение на четиринадесет дни — отвърна момчето.
— Но биха могли да се вземат предвид и особените обстоятелства — продължи Юстуса. — И ако се подходи към въпроса така, няма да има спор, че вие като верни приятели е трябвало на всяка цена да идете в града. Тогава простъпката ви би се състояла само в това, че сте забравили да вземете разрешение.
Той пристъпи до прозореца и се загледа през стъклата. После, все още обърнат с гръб към тях, каза:
— Но защо не ме запитахте? Толкова ли малко доверие имате в мен?
Извърна се.

— В такъв случай сам аз заслужавам наказанието! В такъв случай за простъпката ви съм виновен аз!

"