МЕРТ РАМАЗАН ДЕМИР – След Delikanlı и Bize Bi Şey Olmaz и още за момчето, което всички обсъждат. №13

  • 6 223
  • 303
# 285
Анализ на Юсуф Йълмаз и Мерт Рамазан Демир в „Младежа“ (Delikanlı)



Ако трябва да опиша Юсуф Йълмаз с няколко думи, те биха били: силен, справедлив, импулсивен и ранен отвътре. В сериала „Младежа“ (Delikanlı) героят, изигран от Mert Ramazan Demir, е представен като млад мъж с много силно чувство за чест и справедливост, който не понася несправедливостта и е готов да се бори за близките си на всяка цена.

Юсуф Йълмаз – герой на честта


Според описанието на сериала Юсуф работи като нощен таксиметров шофьор и мечтае да изгради дом и бъдеще с любимата си Хазан. След тежко семейно изпитание обаче животът му поема в съвсем друга посока и желанието му за справедливост постепенно се превръща в жажда за отмъщение.

Това прави образа много интересен – Юсуф не е нито класическият добър герой, нито типичният антигерой. Той постоянно се движи по границата между правилното и грешното. Зрителят разбира мотивите му, но понякога се пита дали методите му са оправдани.

Защо ролята пасва на Мерт Рамазан Демир?

Мерт Рамазан Демир стана известен най-вече с ролята на Ферит Корхан в сериала „Златно момче“ (Yalı Çapkını). Там той играеше разглезен, емоционално незрял и противоречив млад мъж, който постепенно се променя под влиянието на любовта и житейските уроци.

В „Младежа“ актьорът показва друга своя страна. Докато Ферит е богат наследник, който бяга от отговорностите си, Юсуф е човек от народа, принуден рано да порасне и да носи тежестта на живота върху раменете си. Именно този контраст демонстрира актьорския диапазон на Мерт.


Сравнение между Юсуф и Ферит


Характеристика   Юсуф Йълмаз /   Ферит Корхан
Социален статус   Обикновен работещ мъж   Богат наследник
Основна цел   Справедливост и защита на близките   Лична свобода и постепенно съзряване
Характер   Смел, борбен, отговорен   Импулсивен, разглезен, чаровен
Слабост   Гневът и желанието за отмъщение   Незрялостта и безотговорността
Развитие   От идеалист към човек с вътрешни конфликти   От лекомислен младеж към по-зряла личност


Точно затова много зрители смятат Юсуф за една от най-силните роли на Мерт до момента.

Моята оценка

Юсуф Йълмаз – 9/10

Силен и харизматичен герой.
Лесно печели симпатиите на зрителите.
Има емоционална дълбочина и вътрешна борба.
Не е идеален, което го прави реалистичен.

Мерт Рамазан Демир – 9.5/10

Успява убедително да пресъздаде както романтични, така и драматични сцени.
Притежава силно екранно присъствие.
Показва значително развитие като актьор в сравнение с по-ранните си роли.

Юсуф Йълмаз е герой, който се помни не само заради силата си, а и заради болката, която носи в себе си. Именно това съчетание между твърдост и уязвимост прави образа толкова въздействащ, а изпълнението на Мерт Рамазан Демир – едно от най-запомнящите се в кариерата му.





Ще продължа да досаждам с Изко и днес. Просто много неща съм го запитала и искам да ги споделя..
Виж целия пост
# 286
Maşallah 🤌🔥⚡ #MertRamazanDemir



Това е важността на семейството, надявам се винаги да срещаш добросърдечни хора, Мерт ✨💓
#MertRmazanDemir


Виж целия пост
# 287
Еве ще литне като види толкова цигарки.

BlushШа литна и пак ша кацна за още..
нЕма насита за хубави изпълнения
Heart Eyes
Виж целия пост
# 288
Maşallah 🤌🔥⚡ #MertRamazanDemir



Това е важността на семейството, надявам се винаги да срещаш добросърдечни хора, Мерт ✨💓
#MertRmazanDemir



Работя в същата болница като Мелик Демир – братът на Мерт Демир, който играе Ферит в „Златно момче“ („Yalı Çapkını“). Преди да дойде при нас, сутрин често чукаше на вратата ми само за да каже „добро утро“. Много пъти съм бил свидетел как преди да започне работа на регистратурата, чете Коран доста дълго време – страница след страница. Бях много изненадан. Благодарение на него и аз започнах да слушам Коран преди да започна работа на регистратурата. Този човек ми носи спокойствие; разговорите му дават вътрешен мир. Бог да е доволен от него. Единственото нещо, което не ми харесва в него, е, че може да е Скорпион. 😄

Един от представителите на новото поколение актьори, Мерт Рамазан Демир, говори за трудностите, с които се е сблъскал, преди да постигне слава.
• Когато пристигнах в Истанбул, нямах много пари.
• От една страна, преследвах мечтата си.
• От друга страна, опитвах се да се задържа на повърхността.
• Спомням си някои дни, в които изчислявах разходите за пътуване до и от работа.
• Никой не ме познаваше тогава.
• Тичах от един кастинг на друг.
• Бях отхвърлен от повечето от тях.
• След известно време започваш да се съмняваш в себе си.
• Мислиш си: наистина ли ще мога да направя това?
• Но знаех, че ако се откажа, ще съжалявам до края на живота си.
• Затова продължих напред.
• Днес хората виждат резултатите.
• Но зад тези резултати стоят години, които никой не е видял.
• Най-трудните периоди от живота ми бяха и тези, които ме закалиха най-много.
• Сега, поглеждайки назад, си мисля: колко е добре, че не се отказах.
Виж целия пост
# 289
Така е няма лесно никъде но с упоритост и желание се случват нещата. Но няма и какво да се лъжем света и живота вече са много материални и се бориш всеки ден.
Виж целия пост
# 290
Малко АкЛал.





И какво казва Изко за Актан..

Актан – харизматичният, но разрушен романтичен герой

Актан в изпълнението на Мерт Рамазан Демир е тип герой, който изглежда като „перфектен мъж“ отвън, но вътрешно е напълно разклатен.

Той е:

харизматичен и уверен на повърхността
емоционално нестабилен вътрешно
обсебващ, когато обича
неспособен да задържи баланс между разум и чувство




🔥 Срещата с Лал – началото на хаоса

Лал не е просто любовен интерес. Тя е тригерът, който разбива неговия контрол.

След срещата им:

спокойната му фасада започва да се руши
емоциите му стават крайни
любовта се превръща в зависимост
всяко отдалечаване = вътрешна криза
- Любов =идентичност, а не чувство

За Актан любовта не е просто романтика.

Тя е:
нужда да бъде „цял“
опит да запълни вътрешна празнина
начин да се дефинира като човек

Проблемът е, че той не просто обича Лал — той започва да се губи в нея.




Актан е изграден върху три вътрешни конфликта:

1) Страх от изоставяне

Иска любов, но се страхува да не бъде наранен.

2) Илюзия за контрол

Опитва да „управлява“ връзката, за да не загуби партньора.

3) Емоционални крайности

Няма „среда“ – или обича прекалено, или се разпада.



С времето Актан започва да преминава границата:

от любов → към зависимост
от грижа → към контрол
от страст → към разрушение

Това не е „злодей“, а човек, който не умее да обича спокойно.


Актьорската сила на Мерт Рамазан Демир

Мерт Рамазан Демир изгражда Актан чрез детайл:

тишина вместо излишни думи
погледи, които носят напрежение
минимални движения с максимален емоционален ефект
усещане за вътрешно „разпадане“

Това прави героя много по-реалистичен и болезнено човешки.


🌫 Заключение

Актан не е класически романтичен герой.

Той е:

човек, който обича прекалено силно
страхува се прекалено дълбоко
и в крайна сметка губи себе си

Неговата история показва нещо просто, но тежко:

понякога любовта не спасява човек – а го разрушава.
Виж целия пост
# 291
Един от представителите на новото поколение актьори, Мерт Рамазан Демир, говори за трудностите, с които се е сблъскал, преди да постигне слава.
• Когато пристигнах в Истанбул, нямах много пари.
• От една страна, преследвах мечтата си.
• От друга страна, опитвах се да се задържа на повърхността.
• Спомням си някои дни, в които изчислявах разходите за пътуване до и от работа.
• Никой не ме познаваше тогава.
• Тичах от един кастинг на друг.
• Бях отхвърлен от повечето от тях.
• След известно време започваш да се съмняваш в себе си.
• Мислиш си: наистина ли ще мога да направя това?
• Но знаех, че ако се откажа, ще съжалявам до края на живота си.
• Затова продължих напред.
• Днес хората виждат резултатите.
• Но зад тези резултати стоят години, които никой не е видял.
• Най-трудните периоди от живота ми бяха и тези, които ме закалиха най-много.
• Сега, поглеждайки назад, си мисля: колко е добре, че не се отказах.
Всичко това ме кара да се прекланям пред таланта на Мерт.
Актьор, който знае цената на славата, затова и не се звездее. Дава всичко от себе си, за да вае незабравими образи. Чиста душа, която работи неуморно и печели сърцата на зрители и фенове с постоянство и интелект.

Виж целия пост
# 292
И понеже сме на тематика Юсуф и Актан ще ги редувам.




Виж целия пост
# 293
#BizeBişeyOlmaz Топ 10 в America Latina  🤟🏻👏🏻👏🏻🔥❤️‍🔥
Да, да, да 🥳🥳🥳
#MertRamazanDemir


Виж целия пост
# 294



Виж целия пост
# 295
Когато пропусна сериал на #MertRmazanDemir, отивам в Disney Channel и гледам епизод на #BizeBişeyOlmaz.
Опитай да направиш това, за да задоволиш желанието си за актьорските му умения, докато се завърне с още проекти.


Виж целия пост
# 296

Неделен разговор с Фатих Алтайлъ: "Актьорството не е работа, която се върши за пари!" / Мерт Рамазан Демир





Скрит текст:
— Скъпи зрители, отново сме заедно в програмата, която подготвихме за Toyota. И днес, за съжаление, отново ще бъда в компанията на един дразнещо красив човек. Но ще му простя нещо – разбрах, че ми е земляк. Затова вече не съм толкова ядосан.

Днес с нас е Mert Ramazan Demir и имаме много важни неща за обсъждане. Двама земляци насаме – ще говорим за носталгията по родния край, за Ван и подобни неща…

Разбира се, няма да говорим за това. Разбира се, ще говорим за нещата, които Мерт Рамазан Демир е правил, за неговата хубост, за нови неща, които е купил, за играчки и т.н.

— Добре дошъл, Мерт.
— Добре заварил, батко.

— Мерт ли да ти казвам, Рамазан ли?
— Предпочитам Мерт.
— Нарочно ще ти казвам Рамазан. Дори ще ти казвам Рамо.

— Дойдох да ти отключа травмите.
— Имаш ли травми?
— Не.
— Няма травми? Добре.

— Аз също съм от Van като теб. Но там рядко излизат толкова красиви мъже като теб. От къде се появи ти?
— Така ли?
— Аз не съм виждал толкова красив човек от Ван.
— На мен всички ми изглеждат много красиви.
— Ти?
— Да.
— Аха… значи аз не съм от Ван тогава… явно има проблем или при мен, или при нас.

— На колко години си? Много млад изглеждаш.
— На 28 съм.
— Млад си.
— Да.
— Много млад си.

— Мотора ли караш днес?
— Не, с кола съм.
— С кола си дошъл? Чух, че имаш мотор и те чаках да чуя звук от мотор, но не дойде с мотор, а с кола.

— Мотора не съм го купил скоро, отдавна е…

(…и разговорът продължава за мотора, марката Triumph, Vespa, избора на bobber, самостоятелното каране и т.н.)

— Vespa е по-удобна, но не става за магистрала…
— Vespa ми напомня на италианска жена… по-женствена е…
— Аз я свързвам повече с жени, не с мъже…

— Може би съм избрал bobber, защото искам да съм сам. Харесва ми да съм сам.
— Тоест казваш: „Няма място за никого“.
— Да.

— Но хората казват, че си много женкар и често сменяш приятелки…
— За мен славата е като товар. Понякога е хубава, но понякога тежи.
— Затова правя детокс – изключвам всичко, социални мрежи и т.н.
— Но дори когато си сам, пак ставаш новина…

— Не ми пука особено, не се влияя.
— Но ако мога, понякога излизам от задния вход…

— Следователно най-вероятно печелиш повече пари от голяма част от Турция. Това да ти носи ли допълнителна привлекателност? Или да те притеснява вниманието от противоположния пол? Питам те, защото ми хрумна от това, че си купил лодка и мотор. Сякаш дали това не те натоварва.

— Не, нямам такъв проблем. Между другото не разбрах въпроса.

— Исках да кажа по-ясно: дразни ли те вниманието от жените?

— Женското внимание?

— Да. Когато си красив, известен и богат – всичко това заедно… както се казва „добра партия“. Това за теб проблем ли е или си му се наслаждаваш?

— Честно казано, за първи път го чувам от теб. Това не е нещо, с което се занимавам.

— Разбирам те. Всъщност това е естествено за теб – ти си израснал в такава среда.

— На каква възраст започна това? Ти си известен от много млад.

— Да, започнах около 15–16 години.

— Как стана?

— Всъщност през целия си живот се занимавах със спорт – футбол, тенис на маса, баскетбол. Исках да стана спортист. Израснах в Шиле и в един период…

— За мен това беше труден период. Поради нещо, което се случи в гимназията, трябваше да замина.

— Нещо много тайно ли е?

— По-скоро дълга история. Да, дълга история. Отидох в Денизли, при брат ми.

— Аха.

— Брат ми учеше медицина там. Отидох при него и той ме издържаше с неговата стипендия, буквално с много усилия.

— Значи той учеше и теб те издържаше?

— Да. И ние нямахме особено финансови възможности. Той имаше по 4–5 малки стипендии от различни места. С тях ме издържаше.

— Но тогава аз бях в много сериозно търсене на себе си. Виждах неговите усилия и си казвах: „И аз искам да направя нещо в живота“, но не знаех какво. Не исках да бъда това, което беше пред мен. Не знаех какво искам да бъда. Спортът беше просто спорт.

— Да.

— Там за първи път започнах да изграждам самочувствието си и се запознах с актьорството.

— В Денизли?

— Да, в Денизли. Докато се чудех какво да правя, започнах да чета книги. Попаднах на няколко театрални пиеси, прочетох ги. И започнах да играя сам.

— Аматьорски?

— Да, аматьорски. Стоях пред огледалото вкъщи и започнах да играя сцени сам. После започнах да го правя и пред брат ми. И много ми хареса да създавам нещо извън себе си.

— Значи така си изкарал този труден период?

— Точно така. Понеже бях малко затворен вътрешно, го изкарвах чрез други персонажи и истории.

— Това много ми хареса. И има една смешна история…

— Тогава беше време за кандидатстване в университет. Оставаха 15 дни. Ходех на курсове и учителят каза: „Всички подадохте ли документи?“ Брат ми също ме питаше. Аз казвах: „Да, да… подадох“, без да го казвам директно.

— Но аз вътрешно знаех, че няма да кандидатствам.

— Защо?

— Защото не исках това. Исках да изчезна, да преживея нещо различно в живота. Бях на 16 и нямах смелост, но исках промяна.

— И после дойде последният ден…

— Учителят каза: „Всички подадоха ли документи? Честито.“ И аз изведнъж казах: „Как така днес ли е последният ден?!“

— Не си ли го направил?
— Не, господине, не съм го направил — и започнах да плача.

— Роля…
— Да, играех роля…
— Това ти е първата важна роля.
— Да, но я играех като митоман – буквално започнах да вярвам на собствената си лъжа. Изпаднах в плачевна криза. Съученичките ми също започнаха да плачат, всички бяха в шок – „Какво направи, човече?!“

След това взех сакото и чантата си, излязох бързо и се качих на автобуса. Реших да се прибера вкъщи.

— В Истанбул?

— Не… в Денизли сме. Там живеехме четирима в един апартамент – аз, брат ми и неговите приятели, които учеха медицина.

— Брат ми и неговите приятели студенти по медицина…

— И в автобуса продължих да лъжа сам себе си.

— Как така?

— Бях сам и плачех като луд. „Как така не съм кандидатствал?! Какъв съм идиот! Това не е нормално! Аз планирах това 15 дни!“

И в автобуса плачех…

Тогава брат ми, който се казва Фатих, беше дошъл на гости от Анкара. Влязох вътре…

„Какво става, бе?“ — казва той.

Аз му казах: „Не ме питай…“

Все още бях в онази роля. Взех чантата си и я хвърлих към прозореца — стъклото се счупи и падна на земята. Изпаднах в нервна криза.

Всички крещят: „Какво става, кажи!“

И аз казах: „Забравих да подам документи за университета.“

„Полудя ли ти?! Ако Мелих аби разбере какво ще стане?!“

И всичко още беше като някаква игра…

— Брат ми, който учи медицина, дойде от Одрин.

— Тоест човекът цяла година се е мъчил, издържал ме е, плащал ми е курсове и т.н., и просто ме погледна и каза: „Срамота.“

— И аз… се засрамих.

— Всъщност не се засрамих. Не се засрамих.

— Трябва да кажа нещо важно. Аз лежах в леглото, плачех, очите ми бяха подути… той дойде при мен. Просто ме погледна и каза: „Срамота.“

И аз в себе си си казах: „Братко, един ден ще ти върна дълга.“

В онзи момент вярвах толкова силно в това, което си казах… имаше една вътрешна сила и самоувереност, която още не бях открил.

После вече нямах нито семейна подкрепа, нито подкрепа от брат ми, нищо. Бях сам и нямах какво да губя.

И си казах: „Тръгвам сам за Истанбул.“

Отидох в Истанбул, в апартамент в Меджидиекьой.

— Значи не се върна при родителите си в Шиле?

— Не. Върнах се с гръб към тях… Баща ми и майка ми сигурно си мислеха: „Дано те сполети каквото си заслужаваш… брат ти те е издържал, а ти…“

— И така започва моята история в Истанбул. Бях сам, без никакви пари. Намерих евтин апартамент.

— Да.

— Живеех за 200 лири. Там имаше и няколко приятели. На 17 години.

— 17… сам в Истанбул. Само да ти кажа — родителите ти сигурно са побелели за една нощ.

— Да… не знам. По това време почти нямахме връзка. Бях прекъснал всякакъв контакт.

— Ти тогава си изглеждал като напълно непокорен, проблемен младеж.

— Да… но всъщност не беше така. Не пасва на образа ми. Изглеждам като ангел.

— Честно казано, не си направил нищо лошо… това беше просто търсене.

— Не плачи сега…

— Няма да плача.

— И без това няма да ти повярвам, ако плачеш.

— Да.

— Вече е късно за това.

— Не, няма да плача.

— Това беше праг, който трябваше да премина. Трябваше да го направя без страх. Нямах друг изход – не можех да остана същият човек. Трябваше да преживея живота.

И беше много труден период в Истанбул…

— На тази възраст това е огромна смелост. Истинска смелост.

— Да… така се получи.

— Между другото, напомняш ми на някого.

— На кого?

— На Марлон Брандо.

— Благодаря ти.

— Не приличаш ли? Като Марлон Брандо от „На кея“… почти същият. Ако ти изтъним малко веждите… още по-силно ще приличаш.

— Браво, машала. Бог да те пази.

Сега се връщаме към Истанбул, към Меджидиекьой… записах си го тук. Ще се върнем там.

Но ти имаш брат, който учи медицина в Денизли… другият ти брат също е дошъл на гости.

— Колко братя и сестри сте?

— Ние сме шестима.

— Шестима?

— Четирима братя и една сестра. Тя е най-малката.

— Да, най-малката е момиче. А, много хубаво… значи майка ти е „търсила момиче“, а вие петима сте ѝ се паднали.

— Да, точно така.

— А какво правят всички? Нямат ли общо с твоята професия?

— Един е лекар, другите също са учили… един е учител, един е лекар. Един от братята ми работи в Анкара, другият работи в Шиле и има кафене. Всички си имат работа, живеят добре.

— А, много хубаво.

— Всички са женени, с деца.

— А сестра ти омъжена ли е?

— Не, тя още учи в университета – психология.

— О, психология. И моето момиче учи психология. Много хубаво.

— А родителите ти какво са работили? От семейство от Ван ли сте?

— От къде във Ван? Вътре, край, село? Ерджиш.

— Аха… значи вие все искате да отделите Ван като отделен град.

— Нали така?

— Ерджиш иска да стане отделен град.

— Да. Баща ми дойде в Шиле около 1998, когато съм се родил. Беше строител.

— А майка ти?

— Домакиня. Сега баща ми вече не работи, пенсиониран е. Родителите ми са вкъщи, понякога ходя при тях. Баща ми е на 60.

— По-млад е от мен…

— Да. Можеш да ми викаш чичо Фатих. Така или иначе скоро ще ми казвате „Фатих ТД“.

— Добре, но ти явно мразиш преместването в Меджидиекьой… особено ти в Денизли… сигурно си си мислел: „Аз си дадох стипендията за този човек, той дори не кандидатства за университет“, и може би не иска да се вижда с теб… но все пак сте се виждали, нали?

— Какво стана после в малкия апартамент в Меджидиекьой?

— Това за мен беше много тежък период. Истинска борба.

Всъщност ние в Шиле също казваме „Истанбул“, но Шиле е като село… ние сме в една част, която е почти село.

Да отидеш до Истанбул беше голяма работа. Аз като дете съм ходил 1–2 пъти… имахме малък магазин… такова беше детството ми – в гората.

И когато за първи път отидох в Истанбул, се сблъсках с реалността – и добрата, и лошата, и грозната страна на живота.

Но най-големият ми късмет беше, че нямах какво да губя.

— Много интересно…

— Да. Нямах никого зад мен. Бях сам.

И си казах: или ще създам този живот, или ще изчезна напълно.

И тогава взех решение и се хвърлих в всичко.

През последните 3–4 години не се страхувах да преживея нищо.

— Учил си, курсове, актьорство?

— Да, влязох в консерватория.

— Сам?

— Да, сам кандидатствах и влязох. Реших, че ще ставам актьор.

Но бях толкова неспокоен, че не се разбирах с преподавателите и ми отнеха стипендията, затова напуснах.

В същото време ходех на кастинги.

После се появи един филм – международен проект. Там играех на английски и афгански език.

— Знаеше ли английски?

— Малко, но бях много дисциплиниран – учех, запаметявах, работех.

Историята беше за момче, което бяга от Афганистан в Германия.

Това много пасваше на моята история – човек, който се опитва да си намери място в живота.

— Как попадна на първия си кастинг?

— Никой не ме извика. Нямах мениджър, нито агенция. Никой не искаше да работи с мен.

Имаше дори фалшиви слухове за мен – че съм избягал от вкъщи и т.н.

Един приятел ми каза: „Ела с мен на кастинг.“

Аз казах: „Те няма да ме вземат.“

Той каза: „Опитай.“

Режисьорът беше афгано-американка, жена, на име Соня.

Отидох на кастинга… тогава бях много срамежлив, затворен човек… но на сцена се превръщах в съвсем друг човек.

Обожавах да съм на сцена.

Влязох… и тя буквално беше впечатлена.

— Нормално е, една жена да те види и да не бъде впечатлена…

— Беше така… отидох 5–6 пъти за ролята…

— Бях одобрен. И си казах: „Всъщност всички кандидатстваха за тази роля.“

Беше филм, за който в Турция много хора бяха ходили на кастинг. Роля, за която всички искаха да участват.

И тази роля се падна на мен.

После си казах: „Добре, значи оттук нататък животът ми е спасен.“

Започнаха да искат да работят с мен още един-два мениджъра. Постепенно започнах да ставам по-видим, но пак започна период на безработица.

Около две години отново не можех да си намеря място.

— А междувременно как се издържаш? Как живееш? Това е много тежко…

— Живеех където мога.

Защото вече и Меджидиекьой беше приключил за мен.

— Приключил?

— Да. По това време имах приятелка и живеех при нея, но и това приключи. Меджидиекьой изчезна, приятелите ми се разпръснаха… живеех буквално където намеря място.

— Това, като се погледне, звучи като начало на холивудска история…

— Да, напълно. Но тогава не бях мрачен или депресиран. Не си мислех: „Какво правя с живота си?“

Просто го преживявах.

И дори се забавлявах – правех си палатка понякога…

— Да, в тази възраст това всъщност е доста вълнуващо…

— Да, бях на 19–20 години, със раница на гърба…

— Хващах стоп и слизах на метростанцията в Бейликдюзю, после пак стоп до Мугла.

Два дни по-рано в Измир спях върху постелки в Коняк с приятел…

После отивахме в Мугла, оттам в Анталия…

— Между другото тогава си на 18–19 години.

— Да. Понякога правех такива „ваканции“ по 10–20 дни.

И ми харесваше. Дори тогава се опитвах да намирам удоволствие в живота.

Никога не съм бил песимист, никога не съм изпадал в отчаяние.

— Никога?

— Никога.

— А как се сдобри с родителите си после? Явно е имало период на разрив. Те не ти ли звъняха, не те ли търсеха: „Къде си, какво правиш, върни се“?

— Понякога говорех с майка ми, но много рядко – веднъж на 4–5 месеца.

Аз знаех, че трябва да се докажа. Трябваше да покажа кой съм.

С баща ми дори не можех да се погледна в очите.

Когато ходех у дома от време на време, той почти не ме гледаше… и често си тръгвах веднага, съжалявайки, че съм отишъл.

После нещата започнаха да се оправят.

Направихме филм за Netflix… той излезе и те го видяха.

Тогава и аз придобих самочувствие.

Един ден имах много емоционален разговор с майка ми.

И оттогава връзката ни никога повече не се прекъсна – дори стана по-силна от преди.

По-добра дори от детството ми.

Сега е още по-добра дори…

— Кога баща ти ти прости? Когато всичките тези успехи дойдоха и той видя, че всъщност си издържал този труден период, за да си изградиш кариера? Или още има някаква тъга у него?

— Всъщност при баща ми няма нещо като „прощаване“ в този смисъл. Той просто беше тъжен за това състояние, в което бях… а и естествено, нали – кой баща не би бил тъжен?

Той гледаше от тази страна.

Сега комуникацията ни е много добра.

— Добра ли?

— Да, много добра.

— Машала, колко хубаво.

— Да.

— А сега какво правиш? Ще стигнем и до това… но в кариерата ти има много неща едно след друго. До колкото съм гледал, ще кажеш „Фатих, гледал си грешно“. Но си работил много с дигитални платформи.

В големите телевизионни канали имаш 4–5 проекта, нали?

— Не, дори не толкова. Може би 2–3.

— 3 може би… скоро ще станат 3.

— Да, точно така.

— Защо избра дигиталните платформи? По-подходящи ли ти бяха? Там има по-независими, по-свободни роли, по-отворени сценарии…

Защо повече дигитално и по-малко телевизия?

— Според мен това е свързано с енергията, която излъчваш.

В онзи период аз имах такава енергия и по-независими режисьори искаха да работят с мен.

Бях много отворен към всичко… и това им беше много полезно…

Това се превръщаше в нещо такова. Те искаха отворен актьор и така ми се паднаха такива проекти.

Защото аз си казвах: „Когато нямам и 5 стотинки в джоба, няма да приема лош проект.“

И всъщност ми предлагаха много добри пари: „Хайде, ела в този летен проект…“

Не го казвам с пренебрежение, просто такъв ми беше характерът.

— Да.

— Нямах такава визия тогава. Исках нещо различно от живота.

Дори тогава се държах така – отказвах такива неща.

И понеже излъчвах такава енергия, попаднах точно на тези проекти.

Чаках. И си казвах: „Дори да не дойде нищо, няма да направя другото.“

— Значи дори да ти предложат роля, която не ти харесва, и пари да ти дадат, пак няма да я приемеш?

— Абсолютно. Това беше мой период.

— Откъде идва тази увереност?

— Това много ми харесва като въпрос.

— Семейството ти не е богато, доколкото знам. Не си бил разглезен. На какво тогава се основава тази увереност?

— Винаги съм вярвал в ума си.

Идеята да създаваш нещо, да изграждаш история… от малък това ме вълнуваше.

Киното ме вълнуваше страшно много – създаването на персонажи, истории…

Затова не исках да правя безсмислени неща само за рейтинг или кариера.

Честно казано, не ме интересуваше какво ще кажат хората за кариерата ми.

Исках да правя това вътрешно, за себе си.

Затова понякога много се затруднявам на телевизионни снимачни площадки.

След като историята тръгне в една посока, понякога се променя в друга…

Има моменти, в които много се мъча там.

Но в рамките на системата се опитвам да променям каквото мога.

— А случва ли се да имаш конфликти със сценаристи или режисьори?

— Не, обикновено не се караме… аз по-скоро…

— Не съм конфликтен човек, така да се каже.

— Но ти умееш да убеждаваш, има нещо магнетично в теб, личи си дори по физиономията ти. Наистина има „дяволско чарче“ у теб.
Дори си мисля, че човек може да се подведе или измами с теб. Ако заплачеш, няма как да ти устои човек, ако повишиш тон — пак… Всеки родител би казал „дано имам такъв син“. Но ако не знаеш същността, така изглежда.

— Да, така е.

— Честно казано, ти си страхотен, но като слушам какво разказваш, човек си мисли за хора като Джеймс Дийн, Марлон Брандо, Елвис Пресли от 50-те… Сякаш си се опитал да изградиш такава кариера — „може да потъна, но сам ще се изкача“.

— Абсолютно.

— Играл ли си в кино филм?

— Правили сме един международен проект в началото.

— След това не?

— Не.

— Но имаш много „кино“ излъчване. И също така имаш нагласата „ще играя и без пари“.

— Абсолютно. Важното е да седнем с добър екип, добър режисьор и добър сценарист и да създаваме нещо заедно. Не ме интересува друго.

— Последният ти проект беше в Disney и беше доста харесан. Доволен ли беше?

— Абсолютно да. Тогава всъщност не исках да работя, бях в Лондон и си почивах психически. Бях изтощен след три години работа по „Златното момче“.

Мира ми изпрати сценария и каза: „Трябва да го прочетеш“. Прочетох го и си казах „мога да направя нещо хубаво от това“. Повярвах в персонажа и историята.

Първото ми усещане беше удовлетворение. След това не се вглеждам много — бюджет, пари и т.н. не са ми важни. Първо гледам дали ми подхожда и дали мога да го изиграя.

— А случва ли се да не се разбираш с екипа или да мислиш „не пасвам тук“?

— Не много. Това се вижда още на кастингите (audition). Там всичко става ясно. Обикновено се разбира по време на процеса.

— Истината е, че театърът е основата на всичко. Сцената е нещо съвсем различно. Да си лице в лице с публиката е съвсем друго преживяване. Имаш ли такова усещане към театъра? Доколкото знам, не си играл театър. Би ли искал да направиш театрална постановка – солова или с голям състав?

— Разбира се, че имам желание, но не съм съгласен, че актьорството има различен метод. Методът не се променя – нито в театъра, нито в киното.

— Но в киното има повторения, монтаж, много технически възможности. В театъра си на живо, пред хората.

— Абсолютно. Трябва да го изживееш и да го завършиш.

— Да, и всеки ден е различно. Настроението ти влияе.

— Между другото, играл съм театър.

— Наистина ли? Къде? Домашните „представления“ не ги броя.

— (смее се) Не ги и брои. Направихме детски спектакъл „Малкият принц“ и сме го играли почти из цяла Турция.

— На колко години беше?

— На 17–18 години.

— Тоест в самото начало на кариерата ти.

— Да. Обиколихме около 30 града. Играхме дори и в Париж, в Théâtre de l’Art. След това спектакълът се разрасна и направихме турнета.

— Много хубаво. А какво направи с парите, които спечели?

— Тогава не беше за парите. Беше за това да спечеля увереност.

— Сега гледам актьори – милиони, колекции от коли, имоти… Ти имаш ли такива неща? Например Porsche или луксозни коли?

— Не, нямам. Не се интересувам много от пари. Просто работя и живея с това, което изкарвам. Но харесвам часовници – винтидж часовници.
— Старите часовници са…
— Vacheron Constantin.
— Да.
— Constantin.
— Да, Constantin.

— Честито ти е часовникът.
— Благодаря.
— Много хубав успех изглежда. Стар е, доста стар.
— Да, от 80-те.
— Красив е.
— Да.
— Носи си го със здраве.

— Откъде взимаш старите си часовници?
— От Париж.
— Ах, много хубаво.
— Да. Имам един много любим бутиков магазин, оттам ги взимам.
— Чудесно.

— Аз също имам хубави часовници на различни места, но ти имаш интересен вкус. Много джентълменски часовник е този.
— Да.

— Обикновено твоето поколение не носи такива часовници. Това е по-скоро за моето поколение. Това вероятно е от моето време.
— Да, от 80-те е.
— Да, ясно.

— Колко часовника имаш?
— Четири-пет.
— Добре.
— Всички са стари, имам и от 70-те.

— Това е достатъчно, не трябва повече.
— Да, и аз мисля така.
— Защото после става малко лудост – започваш да купуваш часовници, които дори не носиш. После осъзнаваш, че носиш само 3–5, а останалите стоят напразно. И ти е жал да ги продадеш.

Ти не си човек, който ще ги продаде, личи си – ще се привържеш емоционално.
— Да.

— Затова остави ги така. И не давай много пари и за коли. Моторът ти е много хубав, но още не си му се насладил напълно.

— 5–6 месеца минаха. Трябва да се направи едно дълго пътуване с него.

— С този мотор не се прави дълъг път.
— По-скоро до Асос.

— Аз бих направил така: бих го натоварил на камион, а сам бих отишъл с кола.

— Истината е, че пътищата в Турция не са много подходящи за мотори. И другите шофьори не уважават мотористите. По пътя има камъни, свлачища, всичко може да стане.
— Да не дава Господ.

— По-добре четири гуми.
И има и онези „надуваеми“ екипи за мотористи… знаеш ли ги?

— Не.

— Като паднеш, се надуват и те пазят. Задължително е да ги имаш при дълъг път. И винаги носиш каска, нали?

— Да, нося каска.

— Моторът ти обаче много ми харесва. Аз много харесвам Triumph. Моделът, който си взел, е един от любимите ми.

— А Ducati не си ли мислил?

— Мислил съм. Първо гледах Scrambler 62.

— Добър мотор е.

— Да, но е по-опасен.

— Да, по-опасен е.

— За първи мотор не е много подходящ. Като дадеш газ, моторът става малко „нервен“.

— Твоят е много по-подходящ.

— Между другото, моето дете, ако караше мотор, щях да се притеснявам много.

— Родителите ти не ти ли казаха нищо?

— Не, мисля, че не знаеха.

— Сега вече разбраха.

— Да, вече разбраха.

— Добре, издадохме те на баща ти.

— След като отношенията ти с баща ти се оправиха, гледат ли ти сериалите? Коментират ли?

— Да, гледат всичко. Баща ми, майка ми… много се гордеят.

— Разбираемо е. Когато детето ти постигне нещо такова, няма как да не се гордееш.

— В момента живееш сам?

— Да, живея сам.

— Имаш ли приятелка?

— Не.
— А, от моторa си личи – като е за един човек.

— Между другото, при младото поколение има сякаш бягство от брака. Не се женят много. Така ли е или на мен ми се струва?

— Може да е така, честно казано не съм мислил по този въпрос.

— При теб има ли изобщо такова нещо – „да се оженя, да имам деца“?

— Не, при мен няма такова нещо.

— И около теб не го виждаш?

— Да, не го виждам. При младите като цяло го няма това усещане вече.

— По принцип преди се казваше, че след 25 е време за брак, сега се измества към 30–32, но пак има някаква неохота.

— Да.

— Може би икономическите причини също влияят.

— Възможно е.

— Но при теб не е само това.

— Не мисля.

— Може би има много внимание към теб и затова човек не знае как да реагира.

— (смее се) Възможно е.

— Какви са ти бъдещите планове? Международна кариера като актьор или искаш да правиш и други неща? Например говорих с Ураз – той има ресторант в Барселона, прави стендъп…

— Имам желания, но засега остават само на думи, защото съм в много натоварен период. Започва нов сериал.

— Да, „Младежът“.

— Да, утре започва излъчване. Починах една година и сега се връщам.

— Затова нямам време. Когато се захвана с нещо, се концентрирам изцяло.

— Разбирам, спокоен си.

Да. Тоест нямам някакви големи амбиции от типа „да стане това, да стане онова“. По-скоро съм като щастлива червена рибка в една река — да плувам с течението и да си живея щастливо и спокойно. Да си се наслаждавам. Не ми е важно да имам много пари. Аз съм виждал и бедност, така че не ме е страх от това.

Значи си станал като някакъв „челеби“ още в ранна възраст.

Да, така стана. Вярно е. Просто се старая да се наслаждавам на живота. И тази работа я върша с огромна страст. За мен това не е нещо, което се прави за пари. Поне за мен — не бих могъл да играя само заради пари.

Но ти не го правиш и за славата.

И за славата не го правя. Правя го, защото ми харесва. Наистина обичам да създавам персонаж, да изиграя и изградя истински човек.

Къде научи актьорството тогава? След като са те изключили от консерваторията, как го научи? Със сценки пред огледалото и „измами“ към брат ти ли?

Актьорството не е нещо, което можеш просто да научиш като занаят. При мен това беше така още като дете. Цялото ми детство мина в разказване на истории.

Мисля, че това е нещо, което е свързано със самия човек. Психологически бях малко… самотен. Израснах повече в себе си.

С петима братя и пак си бил самотен?

Да. Честно казано — да. Така съм го усещал.

Интересно.

И при нас беше нещо подобно — нямах много приятели и винаги сам си измислях разни неща. Например ходех сам да играя баскетбол и си представях, че играя срещу 5 души. Дриблирах, все едно има някой, който ме гледа, поздравявах го и т.н. Винаги си създавах свой собствен свят. Беше като някакъв въображаем свят.

И аз имах един твой тип „измамник“ приятел. Той беше на 23 години. Един ден го хванах пред огледалото. Тренираше мимики, правеше си номера с плач, за да лъже майка си. Ти си точно такъв.

Тези неща за мен са много лесни.

„За мен са“ — това казваш. Значи като „сипи ми вода, донеси ми вода“.

Нещо искам да те питам: толкова ли си запален по спорта? Все още ли спортуваш?

Да, спортувам.

Какво правиш?

Тенис играя. Бях чел някъде това.

Да.

Искал си да играеш мач с Федерер.

Да.

Нямаш чувство за мярка.

Да.

Наистина ли си толкова добър в тениса?

В момента нивото ми се е вдигнало много.

Стига бе.

Да. Последно бях в чужбина, в Испания, на едномесечен лагер.

Значи ходиш на сериозни лагери.

Да. Беше ли в Майорка, в академията на Надал?

Не, не беше академията на Надал, а тенис академия в Майорка. Там имах треньор на име Патрик Кунша — французин, играл в топ 30 на Grand Slam турнирите.

Значи играеш тенис доста сериозно.

Да. Тренирах с него.

В момента играя по 5 пъти седмично.

О, къде?

В ENKA.

Значи наистина играеш сериозен тенис.

Да, вече основно играя мачове, не тренировки.

Това не го знаех.

Аз те мислех просто за актьор, който обича тенис, но явно нивото ти е високо.

Да.

Ако не беше актьор, щеше ли да станеш спортист?

Абсолютно. Особено в този период спортът много…

Интересуваше ме. Защото тенисът вече стана много професионален спорт — не е нещо, в което можеш да действаш само с емоции.

Не е вече, да. Особено тенисът е един от двата най-трудни спорта в света.

Абсолютно. Аз много харесвам и това, че е индивидуален спорт.

Малко е „психопатско“.

Сам си, и цялото ти внимание е в една ракета в ръката ти.

Точно така. Часове наред си сам и буквално „копаеш кладенец с игла“.

Да. 15–30–40, играеш геймове, после пак, после пак, сет след сет…

Да.

Много луд спорт е.

И в момента, в който ти падне концентрацията, или започнеш да мислиш за нещо друго…

— край, изключваш.

Вчера например — сега сме в много натоварен период, работим до късно, стрес…

И вчера играх мач.

И?

И си счупих ракетата, която много обичах — от дълго време беше с мен.

В една много елементарна грешка просто я ударих и я направих на парчета.

И после си казах: „Какво правиш, бе?“

Значи си добър тенисист тогава.

Мога да ти разкажа за това. Например в Истанбул…

Хм?

Един много важен тенисист навремето — доста „луд“ тип, но много добър — беше идвал в Истанбул. Тогава още нямаше такива ракети като днешните, а дървени ракети. Той чупеше ракети и аз за първи път тогава видях това. После много добри тенисисти започнаха да чупят ракети.

Има много тенисисти, които не могат да управляват психиката си. Например Синер никога не е чупил ракета — абсолютно ледено спокоен. Но Федерер например, особено като млад, е бил пълно „лудо момче“. Видял е доста неща, дори е ходил на терапия.

После става най-спокойният човек в света.

Да, терапията помага.

Ти имаш ли такава агресивна страна или си по-скоро спокоен? Защото изобщо не изглеждаш такъв — изглеждаш като ангел.

Изобщо не.

Пусна си косата като Исус…

Изобщо не.

Има ли хора като теб — „атлети за всичко“? Хора, които какъвто спорт да им дадеш, се справят?

Аз съм такъв. Където и да ме сложиш — тенис, баскетбол, футбол, волейбол, хандбал — всичко играя.

И бързо се адаптираш.

Да, директно се адаптирам.

Като малък баща ми имаше мазе. Той е голям пингпонгист. Там започна всичко.

Как така?

Направихме си импровизирана зала — от строителни материали. Доста примитивно, но супер. От шперплат направи маса, тухли за мрежа…

Тухли за мрежа?

Да, истинска „мрежа“ от тухли. Там научих пингпонг.

Пингпонгът е много забавен.

Много.

Аз съм голям фен.

Аз също играя много.

Като дете е малко травматично, но и много трудно.

Да.

А сега играеш ли скуош или падел? Те станаха много модерни.

Не. Всички мои тенис приятели минаха на падел.

По-лесно е да се намери корт.

Да.

Не изисква толкова тичане.

Тенисът е велик спорт…

Формула 1 е като тениса, дори по-трудна. И двете са напълно индивидуални спортове.

Да. Точно така.

Много е странно. Това, че играеш тенис е наистина интересно. Има ли той някакъв ментален ефект върху теб? Помага ли ти в актьорството?

Абсолютно. В тениса мога да изкарам цялата си негативна енергия, всичко, което искам да изхвърля от себе си. Понякога, ако трябва да отида да говоря с някого, си го „слагам“ срещу мен на корта и си играя с него.

Всичката ми лоша енергия излиза там. И това много ми помага в актьорството. Защото преди, ако не ми се получеше сцена, много се разстройвах, тормозех се, не можех да изляза от състоянието дори като се прибера вкъщи.

Сега не е така. Ако днес не си направил сцената добре — окей, приеми го. Не се разпадай. Утре ще го направиш по-добре. Точно както в тениса — няма „паднах, седя и плача“. Трябва да продължиш мача.

Понякога дори на снимачната площадка, когато съм зле, правя няколко форхенда в главата си, сякаш съм на корта. Казвам си: „играй, това е тенис“. Защото нашата работа е много емоционална.

Ти си много странен човек… честно. Не съм виждал такъв актьор. Наистина си различен тип.

Да, наистина съм горд, че си ми сънародник. Може би си най-добрият ванлиянин, когото съм виждал — честно ти казвам. Защото не съм срещал чак толкова много хора от Ван, но ти си най-страхотният, който съм виждал. Наистина се гордея с теб. Добре, че си ми сънародник. Обикновено Ван не се свързва с много хубави неща, особено в последните години.

Много ми хареса да те видя. Добре, че дойде — донесе гордост на родината си. Всички си мислеха, че всички от Ван са като мен, ти го „спаси“ сам.

Сега започва новият ти сериал утре. Дано ти върви много добре, дано има много сезони. Но честно казано, аз искам да те видя на театрална сцена.

И аз много искам.

Защото имаш някакъв естествен, дори „странен“ талант. Нещо избухва отвътре ти. Написах нещо ново — една пиеса.

Ти ли я написа? Самостоятелна?

Да, еднолична пиеса. Ще я направя, но не знам кога.

Дано, дано стане. Искам да те видя на сцена, защото си много странен човек. Наистина си странен човек.

На 16 години напускаш дома си, отиваш в Меджидиекьой, ставаш актьор, на 17 хващаш роля от чужд режисьор… и за 8–9 години си направил невероятна кариера. Машала!

Ще ти дам и „назар“ против уроки, като излизаш.

Благодаря ти, много се зарадвах. Честно, много се развълнувах. Все едно те гледам като свое дете… макар че май ще си ми внуче вече, толкова съм стар.

Внимавай с остаряването — ужасно е. Но ти си страхотен. Радвам се, че дойде. Благодаря ти, че си тук. Желая ти още дълга и успешна кариера…

…и аз ще продължа да съм горд, ще свидетелствам за това.

Уважаеми зрители, днес бяхме заедно с много красивия ми сънародник Мерт Рамазан Демир. Историята му ме впечатли — много необичайна, много оригинална, нещо, което никога не съм чувал и виждал: смела и луда история.

Ще помоля да си продаде мотора, защото искаме да го виждаме здрав и цял на сцената още дълги години. Затова нека поне кара само на къси разстояния в града.

Утре започва новият му сериал. Другият му проект в момента също е в ефир — можете да го гледате, мисля че е много успешен.

И отново благодарим на Toyota, че направи възможно това прекрасно предаване и че ни даде шанс да посрещаме такива млади и ценни гости.

Ще се видим следващата седмица. Довиждане.
Виж целия пост
# 297
Диди, благодаря за превода на интервюто.
Прочетох го на един дъх. Заслужаваше си отделеното време.
Аз съм възхитена от този младеж. Мерт заслужава цялото внимание и любов на феновете.
Личният му живот е история за силата на характера, за постоянството и търпението, които неминуемо дават резултат.
Да повярваш в себе си, да преследваш мечтите си, да се съхраниш като добър човек и да успееш.
Адмирации за Мерт!

Виж целия пост
# 298
Ах Еми и мен най-много ме впечатлява часта и преди сме говорили затова интервю ,но сега го пускам целичкото как си е казал "Ще ти върна борча един ден..."  Мисля ,че с Джеси си писахме по темата ,че Юсуф му харесва и вижда сходно с него предната тема не помня , но след това категорично мога да го кажа ,че е така. Просто се усещаше ,че му харесваше ролята преди да окепазят всичко разбира се.
Искам да кажа ,че 200 лири един сандвич не може да си купиш с тях направо
още някои неща подготвям , но по бавничко стават те...
Добро дете е Мерт дано хубав късмет да има всячески...
Дерзай Мерти! Дерзай момче!







Виж целия пост
# 299
Без съмнение, #MertRmazanDemir 🌟🔆

Преди него никой не ме беше пленявал така, както той.




Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия