Добро утро 
15 години разлика
Виж целия пост
15 години разлика
ХАЛИТ ЕРГЕНЧ и БЕРГЮЗАР КОРЕЛ във филмите и в живота, някога и сега; 53
- Публикувана: 25 май 2026, 06:09 ч.
- Последно мнение: 20 юни 2026, 19:01 ч.
# 31
12 юни 2026, 08:03 ч.
Добро утро от Берг!
"Тичането по задачи започва, но преди това - тренировка!"
Днес е последната музикална вечер на Берг в Зорлу.
Виж целия пост
"Тичането по задачи започва, но преди това - тренировка!"
Днес е последната музикална вечер на Берг в Зорлу.
.
# 33
13 юни 2026, 06:14 ч.
Добро утро
ВГ
пожелавам ти синьо лято с много усмивки!
Берг ще има летен концерт на 27 юни
Берг и Халит преди 10 години
Виж целия пост
ВГ
пожелавам ти синьо лято с много усмивки! Берг ще има летен концерт на 27 юни
Берг и Халит преди 10 години
# 34
13 юни 2026, 17:17 ч.
Берг и Халит бяха тази сутрин на представлението на Хан и Лейла за края на учебната година.
Хан се сбогува с детската градина.
Наесен ще е първи клас.
Халит и Берг с почитатели преди концерта на Берг снощи.
Берг на сцената
Виж целия пост
Хан се сбогува с детската градина.
Наесен ще е първи клас.
Халит и Берг с почитатели преди концерта на Берг снощи.
Берг на сцената
# 37
14 юни 2026, 06:36 ч.
Добро утро!
Али с Барту Кючюкчалаян , актьора, който играеше Гани в “1001 нощ”.
От 2008 година Барту има музикална група и снощи участва с нея на фестивал в Истанбул, на който беше и Али.
Виж целия пост
Али с Барту Кючюкчалаян , актьора, който играеше Гани в “1001 нощ”.
От 2008 година Барту има музикална група и снощи участва с нея на фестивал в Истанбул, на който беше и Али.
# 39
16 юни 2026, 11:56 ч.
Попаднах на много интересна информация в интернет страницата на училището, в което учи Али.
Миналата година е спечелил трето място в училищния конкурс за къс разказ на тема "Среща със себе си".
Публикувани са творбите, спечелили първите три места, така че успях да видя и текста на Али.
ОГЛЕДАЛО
Али Ергенч
„Очите на другите са нашият затвор; мислите им – нашата клетка.“
Вирджиния Улф
Видя се в огледалото. Погледът му се плъзна към телефона, но се отказа да го вземе. Погледна отново в огледалото... Колко много бяха отнели годините от косите му, от чертите на лицето му, от усмивката му. „Големият град носи и големи грижи“, казваше баща му. Той обаче не мислеше така, когато преди години взе решение да се установи в този град. Двустаен апартамент, кола, с която сякаш летиш, красиво момиче, концерти, кино... С бръчките по челото му, с белите коси, с плахите усмивки годините отнесоха всичко това в непознати земи. И какво му остана в крайна сметка? Капсулите кафе, таблетът, Инстаграм, телевизията, претъпканите улици, ужасният трафик, асансьорът, фалшивите усмивки, прикритите погледи на началника, и отново асансьорът, ужасният трафик, неприятната сива сграда, вечно вдигащото шум дете на съседите... До пенсионирането му оставаха още двайсет години, а от безкрайно дългата година – едва петнайсет дни отпуск... Там същите шезлонги, същият слънцезащитен крем, същите бански, същата гледка – всичко си вървеше по старому с пълна сила. Понякога на една улица в Кадъкьой звучеше песен: „Свят, преливащ от лъжи и роби. С безброй врати, с безброй катинари...“ На онези, които лъжат не им казваха „лъжци“; вратите си оставаха плътно затворени, а катинарите така и не се отваряха.
Една вечер, когато вратата пак беше затворена, а катинарът заключен, застана лице в лице с огледалото. „Трябва да отидем“, му каза то. Пътят го зовеше. Детството му не беше далеч, младостта, първата любов, първата целувка, мачовете в махалата, тънките като цигарети банички на баба му... В една антология, която произволно взе от библиотечката, беше попаднал на следния стих: „Умира бавно онзи, който робува на навика, който всеки ден върви по един и същи път, който никога не изменя походката си, който не се осмелява да промени цвета на дрехите си, който не дръзва да заговори непознат.“ Думите на огледалото бяха протест точно срещу тази бавна смърт. „Трябва да отида“, си каза за първи път и той в онази пролетна сутрин, когато се срещна с огледалото. Листът на календара показваше 21 март, а той стоеше на гара „Хайдарпаша“.
Купетата бяха пълни с хора с различен цвят на кожата, различен произход и различен език. „Не приличам на никого от тях“, си каза той. Или пък може би приличам на всички едновременно. И двата варианта му се сториха еднакво лоши. Точно затова отиваше. Зад гърба му остана единствено огледалото, скрито зад затворени и заключени врати. Беше предприел пътуване без огледало за обратно виждане. Пътуваше към миналото си. Връщаше се по улиците, които го бяха направили това, което е. Пролетта беше оцветила сивото, кафяво и жълто було на природата в зелено. През прозореца на влака се редяха къщи. Къщи, притиснати една до друга, с пушещи комини, всяка боядисана в различен цвят. Имаше хора, които се прибираха или отиваха на работа. С бледи лица, с пот по челата, тичаха в противоположни посоки. Всичко оставаше зад гърба му, едно по едно. В деня, в който настъпваше пролетта, влакът шумно пътуваше от студените към топлите земи.
Родното му място беше малко градче. Слезе от влака с първите лъчи на слънцето. Гарата стоеше пред него точно, както я беше оставил преди 25 години. Сградата й не се беше предала на времето. Сякаш за да опровергае фразата „единственото нещо, което не се променя, е самата промяна“. Същата боя, същата дървена врата, същите прозорци – всичко стоеше непоклатимо, предизвиквайки времето. От една тясна пресечка до гарата излезе на площада и се сблъска с дървото, от което като малък крадеше ябълки. Същото дърво, на което ако посегнеш, според баба му беше кражба, а според дядо му – „право на всеки зърнал го минувач“. Сега, при първата им среща, то сякаш му казваше „добре дошъл“. Ябълковото дърво бе разцъфнало. „Няма да си тръгна от града, без да открадна още една ябълка“, помисли си той.
Капсулите кафе, таблетът, Инстаграм, телевизията, претъпканите улици, трафикът, асансьорът, фалшът, надпреварата, нестихващият плач на съседското дете – всичко това бе останало зад гърба му. Пред него имаше само един път – пътят от гарата към детството му. Имаше чувството, че с всяка стъпка става по-малък.
Изведнъж погледът му попадна на началното училище. Онази симпатична двуетажна сграда. Бяха сменили името му, но в неговите очите това си беше същото училище. Пред него се издигаше постройка, изградена от спомените му за първата любов, за пукнатата глава, за счупената ръка, за клетвата, която сутрин даваха на родината, за седмицата на местните продукти, която задължително отбелязваха. Подмина и училището, и продължи да върви. По пътя от чаршията към дома всичко си беше на мястото. Чичо Хасан хлебарят и касапинът Ниязи седяха на старите плетени столчета пред дюкяна на бръснаря Али и играеха табла. Спомни си дните, когато им носеше чай от кафенето; искаше му се да изтича и да ги прегърне, да им каже „върнах се“, но продължи нататък. Празният терен, на който прекарваше дългите дни на детството си и където беше играл на топка, също си стоеше там. Само дето бурените бяха превзели мястото. Броят на децата беше обратно пропорционален на количеството избуяла трева, както винаги. „Хайде, стига вече, сине, прибирай се“ – стори му се, че чува гласа на майка си да преминава през ума му като тъжна стара мелодия. След това от дълбините на съзнанието му изплува споменът за баща му, носещ първото му колело, бутайки го с ръце. Две сълзи се търкулнаха от очите му и паднаха върху тротоара, на който някога си беше счупил ръката.
Зави по улицата, където се намираше домът му, чудейки се каква ли гледка ще го посрещне. В този малък град, където вече нямаше нито един роднина, целият му свят сякаш се побираше в онази къща. Тичаше към детството си. Умствено растеше, физически се смаляваше. И ето я къщата! Домът, в който се бе родил и израснал, целият покрит с избледняващи спомени. Приближавайки се, светлина ослепи очите му. Понеже къщата беше празна, съседите бяха оставили кофата за боклук пред вратата. Опряно на нея стоеше огледало от две части. Изглежда, пътуването, което бе започнало с огледало, щеше да завърши с огледало. Докато вадеше ключа от джоба си и завърташе ключалката, огледалото от две части вече беше под мишницата му.
=======
Браво от мен!
Чудесно дете!
Тримата победители.
Виж целия пост
Миналата година е спечелил трето място в училищния конкурс за къс разказ на тема "Среща със себе си".
Публикувани са творбите, спечелили първите три места, така че успях да видя и текста на Али.
ОГЛЕДАЛО
Али Ергенч
„Очите на другите са нашият затвор; мислите им – нашата клетка.“
Вирджиния Улф
Видя се в огледалото. Погледът му се плъзна към телефона, но се отказа да го вземе. Погледна отново в огледалото... Колко много бяха отнели годините от косите му, от чертите на лицето му, от усмивката му. „Големият град носи и големи грижи“, казваше баща му. Той обаче не мислеше така, когато преди години взе решение да се установи в този град. Двустаен апартамент, кола, с която сякаш летиш, красиво момиче, концерти, кино... С бръчките по челото му, с белите коси, с плахите усмивки годините отнесоха всичко това в непознати земи. И какво му остана в крайна сметка? Капсулите кафе, таблетът, Инстаграм, телевизията, претъпканите улици, ужасният трафик, асансьорът, фалшивите усмивки, прикритите погледи на началника, и отново асансьорът, ужасният трафик, неприятната сива сграда, вечно вдигащото шум дете на съседите... До пенсионирането му оставаха още двайсет години, а от безкрайно дългата година – едва петнайсет дни отпуск... Там същите шезлонги, същият слънцезащитен крем, същите бански, същата гледка – всичко си вървеше по старому с пълна сила. Понякога на една улица в Кадъкьой звучеше песен: „Свят, преливащ от лъжи и роби. С безброй врати, с безброй катинари...“ На онези, които лъжат не им казваха „лъжци“; вратите си оставаха плътно затворени, а катинарите така и не се отваряха.
Една вечер, когато вратата пак беше затворена, а катинарът заключен, застана лице в лице с огледалото. „Трябва да отидем“, му каза то. Пътят го зовеше. Детството му не беше далеч, младостта, първата любов, първата целувка, мачовете в махалата, тънките като цигарети банички на баба му... В една антология, която произволно взе от библиотечката, беше попаднал на следния стих: „Умира бавно онзи, който робува на навика, който всеки ден върви по един и същи път, който никога не изменя походката си, който не се осмелява да промени цвета на дрехите си, който не дръзва да заговори непознат.“ Думите на огледалото бяха протест точно срещу тази бавна смърт. „Трябва да отида“, си каза за първи път и той в онази пролетна сутрин, когато се срещна с огледалото. Листът на календара показваше 21 март, а той стоеше на гара „Хайдарпаша“.
Купетата бяха пълни с хора с различен цвят на кожата, различен произход и различен език. „Не приличам на никого от тях“, си каза той. Или пък може би приличам на всички едновременно. И двата варианта му се сториха еднакво лоши. Точно затова отиваше. Зад гърба му остана единствено огледалото, скрито зад затворени и заключени врати. Беше предприел пътуване без огледало за обратно виждане. Пътуваше към миналото си. Връщаше се по улиците, които го бяха направили това, което е. Пролетта беше оцветила сивото, кафяво и жълто було на природата в зелено. През прозореца на влака се редяха къщи. Къщи, притиснати една до друга, с пушещи комини, всяка боядисана в различен цвят. Имаше хора, които се прибираха или отиваха на работа. С бледи лица, с пот по челата, тичаха в противоположни посоки. Всичко оставаше зад гърба му, едно по едно. В деня, в който настъпваше пролетта, влакът шумно пътуваше от студените към топлите земи.
Родното му място беше малко градче. Слезе от влака с първите лъчи на слънцето. Гарата стоеше пред него точно, както я беше оставил преди 25 години. Сградата й не се беше предала на времето. Сякаш за да опровергае фразата „единственото нещо, което не се променя, е самата промяна“. Същата боя, същата дървена врата, същите прозорци – всичко стоеше непоклатимо, предизвиквайки времето. От една тясна пресечка до гарата излезе на площада и се сблъска с дървото, от което като малък крадеше ябълки. Същото дърво, на което ако посегнеш, според баба му беше кражба, а според дядо му – „право на всеки зърнал го минувач“. Сега, при първата им среща, то сякаш му казваше „добре дошъл“. Ябълковото дърво бе разцъфнало. „Няма да си тръгна от града, без да открадна още една ябълка“, помисли си той.
Капсулите кафе, таблетът, Инстаграм, телевизията, претъпканите улици, трафикът, асансьорът, фалшът, надпреварата, нестихващият плач на съседското дете – всичко това бе останало зад гърба му. Пред него имаше само един път – пътят от гарата към детството му. Имаше чувството, че с всяка стъпка става по-малък.
Изведнъж погледът му попадна на началното училище. Онази симпатична двуетажна сграда. Бяха сменили името му, но в неговите очите това си беше същото училище. Пред него се издигаше постройка, изградена от спомените му за първата любов, за пукнатата глава, за счупената ръка, за клетвата, която сутрин даваха на родината, за седмицата на местните продукти, която задължително отбелязваха. Подмина и училището, и продължи да върви. По пътя от чаршията към дома всичко си беше на мястото. Чичо Хасан хлебарят и касапинът Ниязи седяха на старите плетени столчета пред дюкяна на бръснаря Али и играеха табла. Спомни си дните, когато им носеше чай от кафенето; искаше му се да изтича и да ги прегърне, да им каже „върнах се“, но продължи нататък. Празният терен, на който прекарваше дългите дни на детството си и където беше играл на топка, също си стоеше там. Само дето бурените бяха превзели мястото. Броят на децата беше обратно пропорционален на количеството избуяла трева, както винаги. „Хайде, стига вече, сине, прибирай се“ – стори му се, че чува гласа на майка си да преминава през ума му като тъжна стара мелодия. След това от дълбините на съзнанието му изплува споменът за баща му, носещ първото му колело, бутайки го с ръце. Две сълзи се търкулнаха от очите му и паднаха върху тротоара, на който някога си беше счупил ръката.
Зави по улицата, където се намираше домът му, чудейки се каква ли гледка ще го посрещне. В този малък град, където вече нямаше нито един роднина, целият му свят сякаш се побираше в онази къща. Тичаше към детството си. Умствено растеше, физически се смаляваше. И ето я къщата! Домът, в който се бе родил и израснал, целият покрит с избледняващи спомени. Приближавайки се, светлина ослепи очите му. Понеже къщата беше празна, съседите бяха оставили кофата за боклук пред вратата. Опряно на нея стоеше огледало от две части. Изглежда, пътуването, което бе започнало с огледало, щеше да завърши с огледало. Докато вадеше ключа от джоба си и завърташе ключалката, огледалото от две части вече беше под мишницата му.
=======
Браво от мен!
Чудесно дете!
Тримата победители.
# 40
16 юни 2026, 18:12 ч.
ВАРНА 
, благодаря от за превода!
Али е творческа личност, много хубав разказ е написал. Знаем, че го влече музиката, но явно има и други таланти. Изненада ни, браво
Баба Хюля вече е в морския си дом.
Приятна вечер!
Виж целия пост
, благодаря от за превода!Али е творческа личност, много хубав разказ е написал. Знаем, че го влече музиката, но явно има и други таланти. Изненада ни, браво
Баба Хюля вече е в морския си дом.
Приятна вечер!
# 41
16 юни 2026, 19:11 ч.
Привет!
Много ми хареса написаното от Али!
Неусетно се тръгва след героя му.
Браво!
Благодаря за находката, споделянето и превода! ❤️🍀
Виж целия пост
Много ми хареса написаното от Али!
Неусетно се тръгва след героя му.
Браво!
Благодаря за находката, споделянето и превода! ❤️🍀
# 42
16 юни 2026, 19:23 ч.
Стиховете, които използва Али в разказа си, са част от поема на чилийския поет Пабло Неруда.
Познах ги, защото ми е любима.
“Умира бавно този…
който не пътува, който не чете и не слуша музика, който не открива очарование в себе си.
Умира бавно този… който разрушава себелюбието си, който отказва помощта, който не търси разнообразие.
Умира бавно този… който се превръща в роб на навика, минавайки всеки ден по същите пътеки, който не рискува да се облече в различен цвят и не разговаря с непознати.
Умира бавно този… който бяга от страстта и водовъртежа на чувствата, които връщат блясъка в очите и спасяват тъжните сърца.
Умира бавно този… който не променя живота си, когато е недоволен от работата или любовта си, който не рискува сигурността за неизвестното, за да преследва една мечта, който не се решава поне веднъж в живота си да избяга от мъдрите съвети.
Не умирай бавно… Живей днес! Рискувай днес! Действай днес! Не се оставяй да умираш бавно! Не забравяй да бъдеш щастлив!”
Думите под заглавието са цитат от Вирджиния Улф, както е посочил Али.
Той е от нейният разказ "Ненаписан роман".
"Очите на другите са нашият затвор,
мислите им - нашата клетка."
Улф предполага, че често променяме поведението си, прикриваме истинските си чувства и ограничаваме свободата си, за да избегнем това да бъдем съдени или погрешно разбрани от обществото.
Виж целия пост
Познах ги, защото ми е любима.
“Умира бавно този…
който не пътува, който не чете и не слуша музика, който не открива очарование в себе си.
Умира бавно този… който разрушава себелюбието си, който отказва помощта, който не търси разнообразие.
Умира бавно този… който се превръща в роб на навика, минавайки всеки ден по същите пътеки, който не рискува да се облече в различен цвят и не разговаря с непознати.
Умира бавно този… който бяга от страстта и водовъртежа на чувствата, които връщат блясъка в очите и спасяват тъжните сърца.
Умира бавно този… който не променя живота си, когато е недоволен от работата или любовта си, който не рискува сигурността за неизвестното, за да преследва една мечта, който не се решава поне веднъж в живота си да избяга от мъдрите съвети.
Не умирай бавно… Живей днес! Рискувай днес! Действай днес! Не се оставяй да умираш бавно! Не забравяй да бъдеш щастлив!”
Думите под заглавието са цитат от Вирджиния Улф, както е посочил Али.
Той е от нейният разказ "Ненаписан роман".
"Очите на другите са нашият затвор,
мислите им - нашата клетка."
Улф предполага, че често променяме поведението си, прикриваме истинските си чувства и ограничаваме свободата си, за да избегнем това да бъдем съдени или погрешно разбрани от обществото.
# 43
17 юни 2026, 07:53 ч.
Добро утро 
Последен 14 спектакъл за този сезон
https://vk.com/wall-158123700_193069
Среща с фенове след спектакъла.
Виж целия пост
Последен 14 спектакъл за този сезон
https://vk.com/wall-158123700_193069
Среща с фенове след спектакъла.
# 44
18 юни 2026, 12:01 ч.
Виж целия пост
Привет! 
Пожелавам ви ден с топли мисли, светлина и много спокойствие 
Момичета* благодаря за многото снимки, инфото и обясненията! 
Много хубав разказ е написал Али.Впечатлена съм.
Браво!
Браво!
БЕРГ *..
Препоръчани теми