Кралски работи и клюки - Юни 2026

Много книги са написани за Луи XIV - Краля Слънце, и още повече филми са посветени на неговия ослепителен двор. Великолепието на Версай винаги е очаровало, но зад стените му се крият тайни, любовни похождения и безразсъдства. Подобно на двуликия Янус, дворецът на мечтите има две лица: от едната страна е необузданият лукс - концертите на Лули, пиесите на Молиер, кралските ритуали, пищните празненства и приеми. От другата - страданието на народа, който плаща цената на разточителната монархия, докато по улиците на Париж хората гладуват. Какво е било истинското лице на първия суверен, създал „абсолютната монархия“? Имало ли е дълга сянка зад сиянието на Краля Слънце?


Кралските дворове винаги са били леговища на интриги и подозрения. Така било и във Франция: за бащата на Краля Слънце, Луи XIII, се носели слухове, че не можел да общува пълноценно с кралицата Ана Австрийска. Двамата били потомци на знатни, но близкородствени семейства, женени по политически причини - без любов. След дълги години на безплоден съюз чудото се случва: кралицата забременява. Придворните веднага зашепват – детето не било на краля, а плод на кардинала Джулио Мазарини, влиятелният „сив кардинал“ на френската политика. За да сложи край на слуховете, Луи XIII дори се подлага на хирургическа операция, която премахва физическия му дефект и доказва мъжествеността му.


През 1638 г. се ражда първородният син Луи, когото кралицата нарича Louis le Dieudonné - „Божественият дар“. Две години по-късно се появява и брат му Филип. Историкът Питър Бърк отбелязва, че още от раждането си Луи XIV е обгърнат от митология - представян като чудо, избраник на небето. Но съдбата скоро го поставя начело на кралството: на петгодишна възраст, след смъртта на баща му, той става крал на Франция. Детето-чудо вече е облечено в наметало от хермелин, със златни лилии и скиптър - готово за сцена. Още тогава започва изграждането на неговия мит - божествен, сияен, недостижим.
Това монументално платно показва портрети на краля и семейството му като митологични герои. Кралят е изобразен вдясно в образа на Аполон (6), драпиран в скъп плат, покрит със златна бродерия. Зад лявото му рамо е мадмоазел дьо Монпенсие, „Великата мадмоазел“ (La Grande Mademoiselle), братовчедка на краля в образа на Диана (9). В долния десен ъгъл е съпругата на краля Мария Тереза в образа на Юнона (8 ), тя държи ръката на Великия дофин, син на краля (7). На противоположната страна на картината английската кралица-консорт Хенриета Мария от Франция е изобразена като Амфитрита с тризъбец (1). Наблизо са Филип Орлеански (2) под формата на утринна звезда с дъщеря му Мария-Луиза (бъдещата кралица на Испания)(3) и съпругата му Хенриета Анна от Англия във формата на Флора (4). В центъра на картината седи Анна Австрийска в образа на Деметра (5). Зад нея стоят три грации – дъщерите на Гастон Орлеански от втория му брак: Франсоаз-Мадлен Орлеанска, херцогиня на Савоя, Елизабет Орлеанска, херцогиня на Гиз, и Маргьорит-Луиза Орлеанска, велика херцогиня на Тоскана.
Предполага се, че двете бебета в рамката на картината са двете дъщери на краля – Анна Елизабет (1662) и Мария Анна (1664), които са починали в ранна детска възраст. Купидон в скута на Мария Тереза е нейният син Филип Шарл, херцог на Анжу (1668–1671).


Докато Франция е под управлението на кардинал Джулио Мазарини, младият крал расте под неговата сянка. Историците пишат, че Мазарини удължил юношеството на Луи, за да държи властта в свои ръце и да управлява безпрепятствено. Той бил мъж на удоволствията - обичал жените, хазарта, скъпоценностите и политическите интриги. Луи, от своя страна, бил по-скоро наблюдател - студен, дистанциран, интровертен, по-интересуван от изяви и церемонии, отколкото от самото управление. Постепенно обаче в него се заражда желанието да стане не просто крал, а въплъщение на самата Франция.
Според Волтер, осемте години след Фрондата превръщат кардинал Мазарини в истинския управител на Франция. В ръцете му се съсредоточава власт, каквато дотогава не е познавал дори кралският трон. Ана Австрийска, негова покровителка и регентка, постепенно се подчинява на влиянието му, а младият крал Людовик XIV расте в сянката на неговата воля. Но Мазарини използва тази сила не за държавата, а за собствени облаги. Докато хазната остава празна и народът обеднява, той трупа богатства с безпримерна лекота. През 1658 г. кралството вече е изправено на прага на финансов крах.
Един показателен епизод разкрива положението по онова време. Младият Луи се обръща към суперинтенданта на финансите Никола Фуке с молба за средства. Отговорът му е почти ироничен в своята откровеност: „Сир, в хазната на Ваше Величество няма нищо. Но ако Ви трябват пари, господин кардиналът ще Ви отпусне заем.“ Така в един кратък диалог се оглежда цялата истина за епохата - държавата се е превърнала в лична каса на Мазарини, а тази унизителна зависимост не остава незабелязана дори от бъдещия Крал Слънце.

*Фронда (на френски: Fronde) е наименованието на поредица от граждански войни във Франция между 1648 и 1653 г., когато кралят се противопоставя на обединената опозиция от принцове, благородници, съдилища и голяма част от народа – и в крайна сметка излиза победител.


Може би най-голямата заслуга на Мазарини остава школовката, която дава на младия крал. Макар и късно, по настояване на самия Луи, той го допуска до заседанията на държавния съвет и го въвежда в тънкостите на управлението. Кардиналът го убеждава, че един истински монарх не бива да споделя властта си - защото властта, разделена с други, губи своето сияние. Преди смъртта си Мазарини му препоръчва трима верни служители: финансиста Жан-Батист Колбер, военния министър Мишел льо Телие и дипломата Юг дьо Лион. Тази последна наставническа триада ще се превърне в опорната точка на бъдещото управление на Луи XIV. От този момент нататък младият крал разбира, че да бъдеш монарх означава не просто да царуваш, а да се превърнеш в самото лице на властта.

Със смъртта на Мазарини през март 1661 г. започва личното управление на Луи XIV. Поучен от бурните години на Фрондата и от урока на кардинала, 22-годишният крал обявява, че ще управлява без министър-посредник. Той забранява назначаването на чужденци и висши духовници на ключови постове и взема властта в ръцете си с желязна решимост. Макар и млад, Луи вече знае, че благоденствието на поданиците му зависи от него и тази мисъл ще го следва цял живот. В едно от писмата си той записва думите, превърнали се в негова политическа мантра: „Аз трябва да съм информиран за всичко, да чувам гласа на всеки мой поданик, винаги да знам състоянието на крепостите и на войските си.“ Той умее да подбира хората си, да се довери на силните и да преценява слабите. Убеден е, че властта му идва пряко от Бога и затова е неоспорима. От този момент нататък започва епохата на абсолютната монархия.



Кралят Слънце има нужда от голям и красив дворец извън Париж, който да надмине старите резиденции - Лувър и Пале Роял. Причината е не само споменът от Фрондата и бунтовните настроения на столичани, а и неудържимият му стремеж към слава и блясък. Вдъхновен от изящния дворец на Никола Фуке - Во-льо-Виконт, той вече вижда в ума си как трябва да изглежда Версай. През втората половина на неговото управление Версай се превръща във фактическа столица на Франция и остава такава до Революцията от 1789 г. Тук се заселват мнозина от френските аристократи, а дворецът придобива собствен ритъм, йерархии и етикет, които управляват живота им. Постепенно резиденцията се превръща в сцена, на която кралят е режисьор, а цяла Европа - публика.




В сравнение с първата му любов, младата италианка Мария-Тереза, легитимната съпруга и кралица на Франция, изглежда скромна, простовата и некрасива. Тя има едно единствено желание - да бъде вярна на съпруга си. Луи вижда, че тя не желае да споделя с него общественото бреме на кралското достойнство и това го отдалечава от нея. В началото се опитва да ѝ остане верен, но скоро се отегчава. Въпреки безбройните си връзки, той продължава да споделя леглото ѝ поне два пъти месечно. От брака им се раждат шест деца, но само първото достига зряла възраст - Луи, наричан Великият дофин. Кралят обаче не го харесва: смята го за муден и недостоен да наследи трона. Дофинът се жени за баварската принцеса Мария-Анна Виктория и има трима сина, сред които Филип д’Анжу - бъдещият крал на Испания.


На 17 години Хенриета-Анна Стюарт се омъжва за братовчеда на краля - Филип Орлеански. Бракът е блестящ, но нещастен: Филип има явни предпочитания към кавалерите от своя антураж. Хенриета, очарователна и добросърдечна, бързо става любимка на двора и на самия Луи. За да прикрият близостта си, двамата измислят история, че кралят ухажва нея, за да се добере до нейната придворна дама - Луиз дьо Валие. Иронията на съдбата е, че впоследствие това става истина. Ревнива, но горда, Хенриета отстъпва и намира утеха при граф дьо Гиш. От брака ѝ с Филип се раждат четири деца, две от които ще станат кралици на Испания и Сардиния. Според слуховете, Луи XIV е истинският баща на поне една от тях - тайна, която остава обвита в придворни усмивки и шепот.


Влюбен в чаровната Луиз дьо Валие, кралят открито признава връзката си след смъртта на майка си през 1666 г. Тази откровеност обаче плаши Луиз, която не понася шум и показност. Скоро на хоризонта се появява мадам дьо Монтеспан – красива, интелигентна и опасна. Луиз се оттегля в кармелитски манастир през 1674 г., оставяйки след себе си пет деца, две от които оцеляват - Мари-Ан и Луи, граф Вермандоа. Тази любов бележи най-нежния период от живота на краля, когато в мечтите му се ражда и идеята за Версай - неговото убежище от бурите на сърцето.

Франсоаз-Атенаис дьо Монтеспан е най-прочутата любовница на Краля Слънце. Омъжена за маркиз дьо Монтеспан, тя без притеснение заема мястото на Луиз дьо Валие. „Мургава, с големи сини очи, малки червени устни и благородна осанка“ – така я описват хронистите. Между 1667 и 1680 г. тя ражда на краля седем деца, които по-късно той признава и надарява с името дьо Бурбон. Началото на края идва с „Аферата с отровите“ през 1677 г. Когато новата фаворитка, госпожица дьо Фонтанж, умира мистериозно, подозрението пада върху Монтеспан. Доказателства няма, но кралят се отдръпва. На нейно място идва друга жена - не красива, но мъдра: мадам дьо Ментнон.


Истинското ѝ име е Франсоаз д’Обинье - внучка на писателя и приятел на Анри IV, Агрипа д’Обинье. Родена хугенотка и преживяла тежка бедност, тя е наета от мадам дьо Монтеспан като възпитателка на децата ѝ от краля. Умна и благовъзпитана, Франсоаз пленява Луи XIV не с красота, а с достойнството и ума си. В продължение на две години тя устоява на ухажването му, но накрая се предава - не на страст, а на дълбока привързаност. След смъртта на кралица Мария-Тереза през 1684 г. двамата се женят тайно, макар всички във Версай да знаят истината. Кралят ѝ подарява титлата маркиза дьо Ментнон и започва да се съветва с нея по държавни дела. Тя ограничава разкоша на двора, въвежда повече морал и религиозност, което ѝ печели уважение и завист едновременно. Мадам дьо Ментнон основава пансиона за девойки в Сен Сир и остава в историята като последната голяма любов на Краля Слънце - жената, пред която величието сваля короната си.




През септември 1714 г. Луи XIV е на седемдесет и шест години. Плешивостта му е скрита под перука, а походката му е тежка, но погледът остава горд. Болест го приковава в леглото, гангрена поразява крака му. В последните си дни той е заобиколен от малкото останали верни хора. Франсоаз дьо Ментнон е до него – в черна рокля, с воал и очи, пълни със сълзи.
„Защо плачеш? - пита я той. - Може би вярваше, че съм безсмъртен?“
С тези думи Кралят Слънце посреща мрака - горд, непоколебим и все така божествено човешки. С него завършва една ера, но светлината на Версай продължава да грее над Европа като спомен за величие, любов и власт.

Старата тема
https://www.bg-mamma.com/?topic=1875063#google_vignette