Бихте ли направили компромис във взаимоотношенията си заради щастието на детето ви

Предишното поколение повече оставаха заедно при несгоди. При твоите познати жената се е разболяла на около 50 години, предполагам с вече пораснали деца. Мъжът й може да е бил вече в предпенсионна възраст. Съвсем друго е. Докато моите познати – познавам десетина жени и мъже с това заболяване – са се разболели на 25-30-годишна възраст, с невръстни деца, с още крехки семейства и отношения.

Познавах едно семейство, което запази брака си след същата диагноза на съпругата. Тя се разболя малко по-късно, може би над 40-годишна възраст. И те са от предишното поколение. Жената беше учителка, преди да се разболее. Но пък тях ги сполетя и друга трагедия – синът им почина много млад. Бащата си отиде няколко години след това, майката вече беше на легло, пое я дъщеря им. Към момента не знам дали болната е още жива...

Иначе в една болница за рехабилитация и аз видях как възрастен мъж боядисваше косата на жена си, парализирана от едната страна на тялото след инсулт, и грижовно я разхождаше с инвалидната количка.

Но сред младите такива хора са изключение. Сега повечето двойки и с болест, и без болест пак се развеждат/разделят. Нали четем и темите в този форум.

Има хора, и жени, и мъже, за които ролята на горкия мъченик е житейски избор. Сами се поставят в услуга на всеки за всичко, сами се нагърбват с цялата работа на света, сами провокират да се постъпва с тях по един или друг начин. А след това се оплакват колко им е трудно и колко са горканчовци, докато всъщност се опиват от това, как сизифовски носят света на раменете си и без тях всичко ще се срути Познавам такива хора - и в личния, и в служебния живот, и за тях компромисите са само поредното средство за валидация и контрол.

Не винаги е "заради щастието на детето", в повечето случаи просто се обслужват лични комплекси, обсесии и личностни несигурности. Щом някой стои в една връзка, значи го устройва.

Радилена, бяха на около 40, а дъщеря им беше в градинска възраст.
Не е до възраст, а до човек и дали става или не за партньор, дали има любов към човека до него или не, дали е отговорен или не му пука и т.н.
Да си с някого не е само цветя и рози, че да се чупиш при първата трудност и да си с някой само да те забавлява, осигурява, обгрижва и т.н.
И поколението не е определящо. Поне не в последните 2-3 поколения. Преди са стояли, заради хората. Сега няма значение възрастта. Аз даже съм впечатлена, че връстниците на моите деца гледат по-сериозно на брака, отколкото моите връстници и са доста по-близо до разбиранията за семейство на поколението на родителите ми.

Бернарда, така е. Сетих се за моя позната, която във всяка връзка се оплаква, мрънка, все нещо не ѝ уж харесва, но стои, докато мъжът не скъса с нея и после пак се оплаква колко неща е изтърпяла, пък той неблагодарен.

Аз не бих търпяла нищо. Или бих търпяла известно време, докато си уредя нещата. Все пак един живот имаме. За изневярата не съм толкова категорична, ако се обичаме бих направила компромис. Любовта е важната за мен. Без любов няма смисъл от брак или съвместен живот. Всеки може при някакви обстоятелства да изневери. Не бих била съдник, пък и не смятам, че е станало кой знае какво. Но хората са различни.

Изневярата е крайна форма на неуважение към основния партньор. В нея е заложено разбирането, че партньорът "няма да разбере" и "затова трябва да бъде лъган". Това е вид психологически тормоз - пренаписване на реалността.

Ако има партньори, които са приели и одобрили "отворена връзка", в каквато аз лично не вярвам, то тогава евентуално може да се заложи на някакво изчакване. То тогава, всъщност, изневярата си е в реда на нещата, не е нещо извънредно.

Децата е добре да виждат по-спокойни и уравновесени родители.

Няма еднозначен отговор на въпроса по темата. Всеки има различни възприятия и, както се спомена по-горе, праг на търпимост. В двата случая (развод или седене заедно на нетърпящи се родители), има негативни последици за детето, различни в двата случая. Затова според ситуацията се избира на принципа по-малкото зло. Пак зависи от това, което се търпи и с какво се прави компромис. Но на първо място бих мислила от гледна точка на детето кое е по-малкото зло, а не на мен какво повече ми се иска. Смятам, че и без това идеални ситуации и идеални семейства няма (тъй като и няма идеални хора). А и добре е да се има предвид, че изобщо не е задължително, че след развода бащата ще участва толкова активно и споделено в родителските отговорности. Това също е идеалният случай - за щастливото дете с двама разделени, но обичащи го родители. Аз напр.съм расла без баща, без да го познавам изобщо, тъй като скоро след развода прекрати контакти и с мен. А и не живееше в същия град. Не мога да сравня ситуацията с такава, ако са заедно, но в караници, но със сигурност липсите се виждат по-късно в отношенията с другия пол. Минава мн.време и опит, докато изобщо разбере такова момиче какво да търси или да не търси в мъжете, като няма никакъв родителски пример - нито добър, нито лош. Ако пък ситуацията е крайно затормозяваща за детето, разводът е по-малкото зло, поне да живее в спокойна атмосфера, както съм живяла аз. Така че, няма универсален отговор, аз не бих се развела заради причина че не се обичали вече, това ми звучи лековато и тъпо за зряла възраст. Знам само, че не бих търпяла физическо насилие, или някакъв психически натиск и тормоз. Всичко друго не знам, според тежестта на проблема.
Другото, което си мисля, че при развод децата никога няма да имат моментите на нещо приятно, което да правят заедно с мама и тати - настолни игри, разходки, празници... и ако е възможно, е по-добре да не им се отнема, защото това пък са някакви щастливи мигове, които при развод няма да ги има пък никога.
Също тук са споделяли хора с прекалено идеални родители и после и това е донесло последствия при тях - да очакват само идеални отношения и да нямат умения кск да реагират при сблъсък с проблеми, нямат умения да ги решават. Така че, няма идеално, всеки решава според собствените си възприятия, които са формирани от неговата семейна среда в детството.

Не може да се правят компромиси при всякакво насилие и зависимости. Всичко останало подлежи на договаряне. Много често следващите връзки не са кой знае колко по-добри.

Не знам кой човек с 2 грама съвест би оставил човека до себе си, за който се е клел да вземе в богатство и бедност, болест и здраве, добро и зло.
Значи като свърши партито на живота и утихнат конфетите и дойдат черните бури бягаме през глава...
Ужасно! Горките хора, то по тая логика трябва да ги изоставят и роднините им нали, щото те не са длъжни, направо по един куршум в главата и да се отървават всички...
Замириса ми на Кафка и неговата Метаморфоза....

Ох, като почнете с тези клетви...
Не знам къде се кълнете, аз имам само граждански брак и там ни накараха да кажем дали сме съгласни да се вземем и да се подпишем. А, и младоженецът да целуне булката. Никой за нищо не ни е карал да се кълнем.
Дори и насаме, между нас си, не сме се клели за нищо. Аз в клетви не вярвам. Там е малко циганска работата – колкото повече се кълне някой, толкова по-малко доверие трябва да му имаш.

Не е нужно да се кълнеш, когато обичаш човека до теб и си избрал да си с него наистина, а не само временно, докато имаш някаква изгода от него и после да си биеш камшиците.

То има някаква обща представа за човещина. Кълнат се американците и там лесно си вдигат чуковете и за една нощ са в друг щат на 5000 км и никой не ги вижда повече.
При болест и като цяло, въпросът е в човещината, наистина. При много хора тя липсва.

Те затова ли си подновяват клетвите? Изтича им срока?

Сигурно.

Както е казал поетът – любовта е вечна, докато е жива.

Не знам дали липсва или по-скоро се проявява в такъв нюанс , че да не ти се иска да си човек. Защото нали човещина идва от човек.