Казвате ли винаги честно мнение?

Ако директно ме пита еди какво си дали й / му стои, и нещото е вече купено и облечено или косата вече е отрязана или боядисана, аз каквото и да кажа, нищо няма да променя.
Виж, ако ме покани да изберем нещо заедно, да си дам мнението тогава - смисъл има, и съм го правила много пъти, и човекът пак си слуша основно себе си, естествено.
Така че, ако изборът вече е направен и от мен не искат съвет, а коментар, казвам - да, добре си и така, но аз те харесвах повече с дългата / къдравата / черната коса.
Този разговор редовно го водим с дъщеря ми. Имаме коренно различен вкус, пита ме често за коментар и аз си казвам, че иначе повече я харесвам, но и така е много добре. Защото наистина тя все добре изглежда.

Естествено, още повече че се изисква и някакво време да възприеме човек промяната, дори за себе си. Аз често си сменям цвета и дори в случаи, в които не съм се харесала веднага, после започвам да се приемам. Случвало се е да се стресна като мина покрай огледало, при по-драстична промяна. А и след време като се видя на снимки, много по-ясно мога да преценя дали ми харесва или не.

Честно мнение - единствено на най-близките. Иначе, разбира се, че не. По-често и не се търси толкова истината, колкото валидация. За променен цвят на коса не виждам полза от мнение, щом делото вече е сторено. Ако ме питат преди това, бих си казала мнението, но ако от черна се е направила руса, направо ми бие на жестокост да ѝ кажа: "Не ме кефиш така." Какво може да направи? Не върви косата, дето си я е изгорила вече пак да я прави черна. Правила съм такива промени и знам какво костват и колко необмислени и тъпи може да са някои коментари. Особено пък ако е И непоискано мнение. Защото аз сменя ли цвят, след това никого не питам - така съм решила, така съм направила, но желаещи да дадат акъл постфактум е имало много. Сред тях - една черна като ромка с руса коса, и друга - с къса яркочервена коса, която редовно беше с два пръста израсли бели корени. Всеки да си гледа себе си. За мнение за такива неща се питат или професионалисти, или много близки хора, които няма да те подведат.

Дали е нормално... Не знам, дефинирай нормално? Но е често срещано. И разбираемо до някаква степен, защото много хора обичат да си галят егото. Дали това ще те дразни, въпрос на нагласа.

Иначе за мен е нормално да отговориш какво наистина мислиш, но деликатно (както някой писа назад, има значение как го казваш), и също е нормално да се дразниш, ако другия настоява все пак да чуе неговото си. Но това винаги да се казва истината, щото видиш ли светът не може бе истината на еди кой си... Тц, това е раздуто и неадекватно его, което е аз, аз, аз във всяка ситуация.

Нали авторката пита за мнение, което е поискано? Защо тогава в темата има постове за "натрисане на мнение" и тактично премълчаване. Някой трябва наистина да е много груб, за да направи негативен коментар без да го питат. Но когато пита, очевидно се интересува от мнението, има  вероятно колебания, както в случая с изрусената коса.

 На близките си (мъж и дете) казвам всичко без цедка на устата. С мъжа ми имаме много сходни вкусове, но в последно време обзавеждаме и се явяват някои несъответствия. Когато единият каже "не", то е "не" за двамата, търсим вариант и на двамата да се хареса. И го намираме, не е сложно. Иначе, ако на единия нещо не се хареса и каже "да, да, много хубаво", на другия с години ще му боде очите, не е добре така.

На приятелите казвам само, ако питат. Щом са решили да питат, значи се интересуват от мнението ми, не виждам смисъл да си измислям и да разигравам етюди.

Цял живот съм черна и преди години точно така се изрусих, ужасна бях.
Ако не бяха приятелките, които откровенно да ми кажат, че не е моето щях да си остана с тоя неподходящ цвят за мен.
Аз винаги съм си казвала мнението, дори и да не се хареса.
Затова са близките, да ти кажат истината в очите, а какво ще правиш си е твое решение.

Значи, така ми се иска, когато бях руса, някой да ми беше казал, че НЕ е за мен, защото повторих цели ТРИ пъти, докато последния път нещо не прищрака в мен! Един не каза нищо, ама нито жени, нито мъже.. Дума не обелиха. Всичко беше прекрасно, хубав тон, цвят.. така е, но не на моята кожа.
 
И до ден днешен получавам комплименти за една проста, тъпа коса-МЕТЛА, само защото е била руса.. Да, то е ясно, че труда на фризьора е ТОП(на нея комплименти 100 години да и правя, няма да ми стигнат думите и времето), нямах грам оплаквания, но косата сама я съсипах от моето болно желание да експериментирам, докато съм млада. Отне ми 3 години да израстне напълно и сега тепърва ще расте вече на дължина.

А как я направих руса, само аз си знам - след червено, кафяво, черно, box dye, къна и какво ли още не.. Горката ми фризьорка, така и не успя да свикне с моите прищраквания 2 пъти годишно. Направо камък и падна от сърцето, като спря да получава съобщения и се приземих.

Конкретно, ако очакват от вас комплимент, мълчанието е знак на несъгласие и даже може да бъде прието като обида. Знаем, жената не е същество като мъжа, много ѝ е важна словесната форма в общуването, премълчаването се възприема като неглижиране, безразличие, тоест нещо неприятно за нея.

А искреността и честността нещо добро ли са като форма на поведение?
Доброто може ли да е неприятно и неприятното - добро?
Защо хората отговарят с да, като ги попиташ дали предпочитат да си честен и искрен с тях, а после казват - това е грубо, това не е тактично, това е обидно. Значи искреността е два вида? Добра, когато ни гали по косъма, и обидна, когато ни казва истини, които ние крием даже от себе си?

За да не излезе, че само задавам въпроси, ето моето мнение - поставям важното преди доброто и още по-преди приятното. Така или иначе и трите категории са субективни, аз приоритизирам важното.

Случвало ми се е с моя приятелка, за прическа но въпросът не беше дали и отива а " нали е супер", промяната беше радикална не ми хареса но като видях колко се харесва тя самата а и реших,че може би аз не мога да я възприема и и казах да супер е.Обаче това беше в студентските години и години по късно като гледахме стари снимки и тя каза нещо от сорта къде ми е бил акъла да се докарам така, защо не ми каза,че изобщо не ми отива,ставаше въпрос за промяна
и на дължината и на цвета на косата.
Та се почиствах едва ли не,че не съм добра приятелка,макар че не е нещо значително.

На най-близките (родители и ММ) си казвам всичко искрено. Е, гледам да не е грубо. Майка ми започна да се облича много по-добре, откакто ѝ давам съвети и самата тя е много доволна. На ММ и баща ми си им казвам директно, когато понамирисват. Държа и на мен да ми се казва. По-добре да ти го кажат вкъщи, отколкото после колегите да те одумват зад гърба ти, както съм виждала неведнъж да се случва. И също се коментира нямат ли вкъщи жени, които да ги изперат или да им кажат да се изкъпят.

На други близки (приятелки и по-далечни роднини) си казвам искрено само позитивните неща. Ако някой цвят/нюанс им отива много, или нещо им стои много добре. Повтарям и потретвам всеки път, когато носят нещото. Хем им става хубаво, хем им дава насока какво им отива. Аз също се влияя от комплименти и съответно си калибрирам гардероба.

Често околните имат по-добра преценка за формата на тялото ни и какви силуети ни стоят по-добре. Човек не може да се види отстрани в триизмерен образ и чуждото мнение помага. Понякога се фокусираме върху грешните или незначителни неща и сме слепи за най-големите си недостатъци. Веднъж в мола непозната жена ме попита дали я правят дебела едни панталони. Честно ѝ казах, че не, даже я вталяват. Зарадва се жената. Цялата истина (която ѝ спестих) беше, че раменете ѝ бяха по-широки от ханша, следователно каквото и да сложи долу, няма да я разшири твърде много, освен ако не е някоя палатка. Но тя беше втренчена в обиколката на краката и дупето си, които впрочем си бяха слабички, а е сляпа за фигурата в цялост.

Имам приятелка, която си казва всичко откровено, и много обичам да пазарувам с нея, както и тя с мен. Знам, че няма да ме излъже и ми мисли доброто.

Ако мнението е поискано, както е в примера от заглавния пост, и е наистина между близки, бих си казала тактично, уклончиво и честно. Най-малкото, много близък би ме усетил дали съм искрена или не, както и аз бих усетила, когато близък не е искрен в мнение по мой въпрос. Та, в конкретната ситуация бих казала на приятелката, че съм свикнала да я виждам с червена коса и ще ми трябва време да свикна с русото ѝ, както и че щом всички други ѝ казват, че ѝ стои добре, значи е добре.
Непоискано отрицателно мнение бих дала само ако е за нещо, което ме касае лично и което не мога да подмина. Ако е за ММ и особено за детето - също, но ще пробвам да го пробутам като препоръка, а не забележка, макар да знам, че в масовия случай ще го приемат като забележка.

Така и не открих моето русо, но пък се харесах с метално сребристо сиво, което се смесва прилично с проблясващите ми бели корени. Това - на естествено почти черна коса в миналото. С други думи - да, не на всеки ходи русо.

Е, то остава да се налага, да казваме на голям човек да се изкъпе и изпере. Определено се изумявам понякога.

alia7, ще се изненадаш на колко хора се налага да им се казва. Работила съм с не един и двама, както и в обкръжението си имам един много тежък случай, но не са ми достатъчно близки, че да кажа нещо. Затова съм в страх да не понамирисвам и аз и съм предупредила всички да ми кажат, ако се стигне дотам.

Понамирисване значи, разбира се, най-вече пот, но и цигарен дим, кухненски аромати и зловонни тежки парфюми, особено мъжки. Особено пушачите са тотално слепи за това кога връхните им дрехи, с които пушат, са за пране/химическо. Винаги е много по-често, от колкото предполагат.

Вече не. Винаги съм била много директна и пряма. На много хора това не им харесва. Свикнах да премълчавам и да оставям за себе си какво мисля.. И в работата,и в личния живот, понякога е по- добре да премълча или да кажа нещата по- завоалирано. Иначе ми се сърдят, обиждат и т.н. Казвам си истината на себе си. Това се научих да правя. На глас да си признавам грешките.

Не знам хората какво печелят като се скатават, премълчават истината, лъжат и замазват очевидни факти.
Да, понякога не е хубава истината, но нямам притеснения да си кажа какво мисля. Не съм събрала много негативи от това ,напротив ценят ме приятелите.
Малко съм им неудобна в работата, ама ме търпят.
Особено шефове, хич не обичат да им опонираш и да изказваш мнения, различни от тяхното, но това е положението.
Важното е, да си гоним задачите и да си знаем цената.