🧿ЧААТАЙ УЛУСОЙ🧿"EŞREF RÜYA"/"UYKUCU"-"СПЯЩИЯ"🧿Проекти, партньори и приятели🧿Тема-44

Здравейте, момичета!
Толкова много ми се искаше да гледаме Uykucu по едно и също време и да го разнищим, но явно няма да стане така.
В старата тема с Цвети коментирахме някои неща. Сега поста на Гери ме провокира да се включа.
Гери, разбирам защо реагираш така, събитията наистина се развиха бързо накрая, но все пак това е филм и не всичко може да бъде показано постепенно и подробно.
Ферман се усъмни в Сае и я подложи на тест (с колата) след това вече всичко му беше ясно и той разбра, че ще е следващият.
Затова и предприе действия по разкриването на "Масата".
Гери, направи ли ти впечатление, това, което каза Ферман на излизане от офиса на организацията.
Той разказа  притчата за рибата, която преди да умре плюе в дълбоките води.
Направих си труда да разбера какво означава.
Ето какво открих:
Това е изключително красива, дълбока и философска метафора, която често се среща в суфистките традиции и източната мъдрост.
​В основата на тази притча (или приказка) стои историята за последния дъх и истинската същност на съществата.
​Ето как звучи тази притча, преведена и адаптирана на български:
​Притчата за последната глътка вода
​Разказва се, че когато една риба бъде уловена и извадена на брега, тя започва да се бори за живота си. Докато се задъхва на сушата, в устата ѝ остава една последна капка вода – последната ѝ връзка с нейния свят.
​Когато усети, че краят ѝ наближава и няма спасение, рибата събира всичките си останали сили. Вместо да погълне тази последна капка, за да удължи собствения си живот с още няколко секунди, тя я изплюва обратно към дълбоките води на морето.
​Когато попитали мъдреца защо рибата прави това, той отговорил:
​„Тя не плюе от гняв, нито от отчаяние. Рибата връща на морето това, което винаги е принадлежало на морето. Тя знае, че е родена от водата и че без нея е нищо. С този последен жест тя казва: 'Аз си отивам, но моят източник остава вечен. Връщам ти се изцяло.'“
​Философският смисъл
​Тази притча се използва в турската култура за илюстриране на няколко важни житейски истини:
​Благодарност и преданост: Рибата не задържа за себе си нищо от света, който я е хранил и пазил. Тя си отива „чиста“.
​Саможертва и егоизъм: Вместо егоистично да се бори за още един миг илюзорен живот на сушата, тя прави жест към голямото цяло.
​Суфисткото разбиране за смъртта: В суфизма (мистичното течение в исляма) смъртта не е край, а завръщане на капката в океана (завръщане на душата при Твореца). Рибата, връщайки водата, символизира душата, която се отказва от земното, за да се слее с Божественото.
Ако трябва да намеря връзка с филма, бих казала, че като наемен убиец за Масата, Ферман живееше на ръба между живота и смъртта всеки ден. За него рибата, която връща водата на морето, е символ на приемането на съдбата. Той знае, че е част от една жестока система (неговото „море“) и че когато дойде неговият ред да си отиде, той няма да моли за милост, а ще върне дълга си към този тъмен свят.
Когато Ферман срещна Сайе и всичко се промени, тази притча придоби нов нюанс. Жестът на рибата се превърна в символ на саможертвата в името на нещо по-голямо. Дори в последния си час, когато всичко беше изгубено, той беше готов да се откаже от „последната си глътка въздух“ (или живот), за да спаси или да върне чиста надежда на човека, когото обича.
​ Много ми хареса как сценаристът Кубилай Тат и режисьорът Джан Улкай успяват да вкарват подобни дълбоки суфистки или философски метафори в диалозите на героите си, за да извадят филма от рамките на обикновен екшън и да му придадат друга тежест. В устата на Ферман тази притча звучи едновременно красиво и зловещо.
И като пренесем суфистката философия за
умирането преди смъртта( Ферман си говореше много със "деде" за това) обратно към филма и Ферман, неговият герой вероятно изпитва точно този тип „суфистка трансформация“. Той започва като човек, затворен в егото си и в капана на греховете си, но в крайна сметка намира по-висш смисъл (своето „море“), в името на който е готов да пусне всичко без съжаление.
Вплетената суфистка нишка ни показа неговата вътрешна трансформация от човек, който се крие от деня (както подсказва и заглавието Uykucu/Спящия), до човек, който се събужда за истината чрез страданието и любовта. Неговото пътуване е класически метафоричен път на суфистки дервиш, който трябва да премине през „тъмнината на душата“, за да намери светлината.( Сае Ашък)






 

Гери, не знам дали е имал възможност за по- луксозен живот, но си права, че Ферман не се вкопчва в живота. Детайлът с развалената прахосмукачка и пълната липса на материализъм не е просто знак за бедност или липса на средства, според мен  е по- скоро аскетизъм. За разлика от други наемни убийци в киното, които трупат милиони, яхти и луксозни имоти, Ферман живее в почти спартански, въпреки апартамента, с прекрасната гледка.
Но, пак си мисля, че той не би искал лукс, защото луксът изисква планове за бъдещето, изисква да ти пука за комфорта ти в този свят, в който смяташ да останеш.
​Второ, парите от „Масата“ за него са просто проклятие, средство да държи баща си в затвора (неговата сделка). Той не може да си купи щастие с „кървави пари“, защото това би осквернило паметта на майка му. Неговият бит отразява вътрешната му празнота, а домът му е просто място, където изчаква времето да премине.
​Това, което казваш, че той е „търсел красивото в пътя си към смъртта“, се връзва феноменално с изкуството му. В суфизма (който е дълбоко свързан с Ебру) физическата смърт не е край, а моментът, в който душата най-накрая се завръща при своя източник, при абсолютната чистота и любов.
​Рисувайки върху водата, Ферман всъщност е медитирал над собственото си изчезване. Той е създаваше красота, за която знаеше, че може да изчезне след секунди, точно както неговия собствен живот. Но аз не го възприемам като депресия, а като висша форма на примирение със съдбата.
Може би си права, че чувствата му към Сае не са били на всяка цена.  Повечето зрители сигурно са  искали бурна, егоистична любов, от типа „аз те обичам, затова трябва да избягаме и да бъдем заедно“. Но любовта на Ферман е суфистка, тя е отдаване.
​Той не вижда бъдеще за тях, защото знае кой е и какво е направил. Сае за него не беше спасителен пояс за земен живот, а благословия в края на пътя. Тя беше доказателството, че въпреки всичко, той все още е способен да чувства. Тя беше светлината, която му помогна да извърви последните метри от пътя си към смъртта с достойнство и мир, а не в пълна самота и озлобление.
Ще ми се да пиша още и за изкуството, което Ферман създаване, но някой друг път!
Поздрави от Чанаккале, където не срещнах Чаатай, въпреки че много се оглеждах.