Енгин отбелязва в сторито си Сефа. 40 дни без нея.
Да, винаги ще има място в сърцето за него,
най- малкото ще го има в разказите му !
Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 445
- Публикувана: 17 юни 2026, 09:41 ч.
- Последно мнение: 11 юли 2026, 09:18 ч.
# 165
8 юли 2026, 21:06 ч.
Енгин отбелязва в сторито си Сефа. 40 дни без нея.
Тъгува Енгин по хубавото си приятелче
Да, винаги ще има място в сърцето за него,
най- малкото ще го има в разказите му !
Виж целия пост
Енгин отбелязва в сторито си Сефа. 40 дни без нея.
Да, винаги ще има място в сърцето за него,
най- малкото ще го има в разказите му !
# 166
9 юли 2026, 06:51 ч.
Добро утро в ден четвъртък, успешен и прохладен да е.
При нас тази нощ попреваля...
Оставаме в очакване на новини.
Виж целия пост
Добро утро в ден четвъртък, успешен и прохладен да е.
При нас тази нощ попреваля...
Оставаме в очакване на новини.
# 167
9 юли 2026, 09:52 ч.
Добро утро момичета
Хубав и успешен четвъртък!
Да пием по кафе и да си захващаме задачите за днес!
Виж целия пост
Добро утро момичета
Хубав и успешен четвъртък!
Да пием по кафе и да си захващаме задачите за днес!
Скрит текст:
# 171
9 юли 2026, 22:57 ч.
Още от написаното от Farial Ruttee (Engin Akyurek France):
Главната тема в „Малък септемврийски проблем“
Филмът не разказва история за това как човек се влюбва, а по-скоро история за спомена за любовта. Той е деликатно изследване на паметта, на погребаните емоции и на чудесата, които понякога пропускаме, бързайки да живеем.
Мястото на Енгин във филма:
Текин е образ, изцяло оформен от Енгин.
Текин е човек, живеещ в периферията, който твори, обича, умее да чака. Той не познава условностите и обичаите на Истанбул, не живее с темповете на модерния свят. Мъж, който обича Ейлюл с потресаваща, първична искреност.
Превъплъщението в този герой изисква:
Емоционална интелигентност;
Умение да играеш сянката;
Присъствие, което съществува дори в мълчанието и тишината;
Поглед, който разказва това, което думите не казват.
Това е точно идеалният терен за изпълнение от Енгин Акюрек.
Накратко:
Керем Дерен открива в Енгин един задълбочен, силен, истински и неподправен, емоционално точен актьор, способен да изнесе целия филм само със собствената си вътрешна сила. И Текин е една от тези роли, в които Енгин показва това, което той прави по-добре от почти всички други турски актьори: въплъщава едновременно любовта, загубата, спомените и истината, без никога нищо да преиграва.
Иначе казано: Без Енгин Текин нямаше да съществува по този начин. А без Текин този филм нямаше да има същата задълбоченост.
Виж целия пост
Главната тема в „Малък септемврийски проблем“
Филмът не разказва история за това как човек се влюбва, а по-скоро история за спомена за любовта. Той е деликатно изследване на паметта, на погребаните емоции и на чудесата, които понякога пропускаме, бързайки да живеем.
Мястото на Енгин във филма:
Текин е образ, изцяло оформен от Енгин.
Текин е човек, живеещ в периферията, който твори, обича, умее да чака. Той не познава условностите и обичаите на Истанбул, не живее с темповете на модерния свят. Мъж, който обича Ейлюл с потресаваща, първична искреност.
Превъплъщението в този герой изисква:
Емоционална интелигентност;
Умение да играеш сянката;
Присъствие, което съществува дори в мълчанието и тишината;
Поглед, който разказва това, което думите не казват.
Това е точно идеалният терен за изпълнение от Енгин Акюрек.
Накратко:
Керем Дерен открива в Енгин един задълбочен, силен, истински и неподправен, емоционално точен актьор, способен да изнесе целия филм само със собствената си вътрешна сила. И Текин е една от тези роли, в които Енгин показва това, което той прави по-добре от почти всички други турски актьори: въплъщава едновременно любовта, загубата, спомените и истината, без никога нищо да преиграва.
Иначе казано: Без Енгин Текин нямаше да съществува по този начин. А без Текин този филм нямаше да има същата задълбоченост.
# 172
10 юли 2026, 06:47 ч.
Добро утро в ден петък, успешен и прохладен да е.
И днес сме в очакване на нещо ново за/около Енгин.
Виж целия пост
Добро утро в ден петък, успешен и прохладен да е.
И днес сме в очакване на нещо ново за/около Енгин.
# 173
10 юли 2026, 07:00 ч.
Добро петъчно утро момичета
Почивните дни са на една ръка разстояние само от нас!
Виж целия пост
Добро петъчно утро момичета
Почивните дни са на една ръка разстояние само от нас!
Скрит текст: 
# 175
10 юли 2026, 17:37 ч.
Ей на това се казва прохлада...
Ама ние като си нямаме море - идвам да ви поразхладя...
Виж целия пост
Ей на това се казва прохлада...
Ама ние като си нямаме море - идвам да ви поразхладя...
# 176
10 юли 2026, 18:19 ч.
Имаме нова снимка: https://x.com/_denizsever/status/2075581630526480772
Някои автомобили се забелязват на пътя. Други оставят отпечатък с детайлите си. BMW 5 серия на известния актьор Енгин Акюрек вече има премиум матово покритие с промяна на цвета, изработено от AutoPrime. Перфектно изпълнение във всеки детайл, естетика и защита на всяка повърхност. Ако искате и вашият автомобил да придобие уникален вид и да запазите боята му за дълги години, ние ви очакваме в AutoPrime. 📍 AutoPrime Ataşehir
Ето и линк в инстаграм профила на Auto Prime Ataşehir - снимките са 6: https://www.instagram.com/p/DanVCTDjBqE/?hl=bg&img_index=1
Виж целия пост
Имаме нова снимка: https://x.com/_denizsever/status/2075581630526480772
Някои автомобили се забелязват на пътя. Други оставят отпечатък с детайлите си. BMW 5 серия на известния актьор Енгин Акюрек вече има премиум матово покритие с промяна на цвета, изработено от AutoPrime. Перфектно изпълнение във всеки детайл, естетика и защита на всяка повърхност. Ако искате и вашият автомобил да придобие уникален вид и да запазите боята му за дълги години, ние ви очакваме в AutoPrime. 📍 AutoPrime Ataşehir
Ето и линк в инстаграм профила на Auto Prime Ataşehir - снимките са 6: https://www.instagram.com/p/DanVCTDjBqE/?hl=bg&img_index=1
# 177
10 юли 2026, 20:44 ч.
Чест е за този автосервиз да обслужи такива известни личности.
И сме благодарни за снимките...
Виж целия пост
Чест е за този автосервиз да обслужи такива известни личности.
И сме благодарни за снимките...
# 178
10 юли 2026, 21:13 ч.
Заповядайте разказът на Енгин в бр.69 на списанието на български.
Превод Barisea, с благодарност.
ТИКТАКАНЕ
Kafasına göre, 69
May-June 2026
Не помнеше кога за пръв път чу звука, но той бе заседнал дълбоко в сърцето му. Тогава беше още дете и имаше неща, които не разбира. Съвсем наскоро се бе научил да чете и пише.
Един ден просто се събуди и чу странно тиктакане.
Отначало му стана смешно; реши, че звукът е забавен, не можеше да повярва, че ушите му чуват толкова абсурдно нещо. На път за училище помисли, че звукът скоро ще изчезне като стомашна болка, която идва и си отива. Но той не изчезна…
Когато беше сам, тиктакането беше сякаш по-тихичко. Някъде в дълбините на сърцето му, в най-затънтеното кътче на душата му имаше резониращ звук, който не спираше да ехти и ехти. Може би трябваше да се уплаши, но засега не виждаше причина. Звукът имаше различен ритъм от часовника на стената. Сякаш някакъв вътрешен глас говореше и опитваше да му каже нещо.
Това продължи доста дълго и той накрая сподели с майка си и баща си. Лекарите щателно изследваха всеки орган, направиха му много рентгенови снимки. Но усилията им бяха напразни и безплодни. Беше им невъзможно да поставят диагноза, както и да назначат лечение, което да реши по някакъв начин проблема.
– На психична основа е, с времето ще отшуми. Случват се такива неща от стрес – казаха.
Когато излезеше на улицата и се смесеше с хора, думкането в ушите му ставаше толкова силно, че заприличваше на бръмчене и удавяше всичко останало. Научи се когато казва нещо на някого или се опитва да разбере какво му казват, да чете по устните. Не го считаше за някакво ценно умение, просто метод да живее и общува с хора.
При различните хора интензитетът на тиктакането беше различен. Понякога беше почти оглушително, друг път наподобяваше звука на стар часовник с пружини. Все едно в него имаше фабрика, машините в нея постоянно напасваха зъбните си колела и всяко тяхно сцепление пронизваше вътрешностите му. Ритъмът на тиктакането се определяше от вида и миризмата на различните хора, а те дори не ги осъзнаваха.
Както времето тече с тиктакане, така годините минаваха и той постепенно почна да свиква с положението.
От момента, в който за пръв път чу звука, все едно някой го прокле. Не можеше да ходи нормално на училище, нито да усвои професия. Всеки път след училище бързаше да се прибере вкъщи колкото може по-бързо и без да се преоблича да изблъска тиктакащите звуци, които го задушаваха безмилостно. Влезеше ли в тишината на стаята си, по-лесно понасяше идващото отвътре тиктакане. Или поне системата за шумове в ушите му не го изтощаваше така силно. Приглушеното тракане се превърна във фоновата музика на живота му.
Влюби се и опита да изрази чувствата си, но шумовете вътре в него не му позволиха.
Всеки път като срещнеше някого, като се опиташе да го доближи, да стопли сърцето си поне малко, да общува, не успяваше да оформи изречение и да установи връзка. Каквото и да му казваха хората около него, той чуваше само звуците вътре в себе си.
Завърши криво-ляво и веднага влезе в казармата. Непознати хора, друго място – надяваше се, че това ще му помогне да забрави вътрешните звуци. Още от дете опитваше всички възможни методи, за които се сети, и прилагаше всяка искрица надежда.
Първия ден в казармата помисли, че ще се побърка от бурните звуци, избухващи в него. Всеки път, когато беше доверявал проблема си на някого, му отправяха поглед, който казва: „Това е откачено.“
Така че, предпочете в казармата да не казва на никого за вътрешните си гласове. Стискаше зъби, макар все така да усещаше, че един ден ще се побърка и ще умре. Просто продължаваше да се надява, че звукът сам ще достигне някаква точка на насищане и затова упорито продължаваше да го търпи.
Времето минаваше толкова бързо, че не му остана нищо смислено в този живот, за което да се хване. Но най-лошото бе, че постепенно изгуби чувствата си. Всичко се сля в една монотонност от повтарящи се дни. Съгради живот в самотата на своята стая. Вършеше дребни задачи на компютъра и се самозалъгваше, че може да живее без да излиза от къщи. Като се уволни от казармата, смени няколко работи, но интервютата за работа го ужасяваха. Имаше усещането, че го третират като глупак и се чувстваше унизен. Колкото повече се усилваха звуците, толкова повече той се изолираше.
Опитваше да потисне тиктакането и търсеше нещо, което ще му помогне да забрави вътрешните звуци. Реши да ги задуши с храна, например, и това наистина помагаше понякога. Не спираше да преяжда с всичко, което подпомага забравянето… Бързо почна да пълнее. На трийсет години тежеше повече от сто и трийсет килограма и животът му се превърна в сноване между стаята и банята.
Освен за храната, която поръчваше отвън, и за случайните манджи изпращани от майка му, той рядко отваряше входната врата, камо ли да излезе навън. Не само забрави как се ходи на открито, но му беше изморително дори да се придвижи до леглото и да си легне. Когато му се приискаше да излезе, дори само представата, че тиктакането ще се усили, го побъркваше. Заставаше на прага все едно краката му са заковани, потеше се и не можеше да диша.
Един ден облече нови дрехи. Този път бе твърдо решен да излезе и да походи из улиците, на които не бе стъпвал от години. Всичко, което трябваше да направи, бе да отвори вратата. Помисли си: „Може би, ако успея да отворя със замах и стъпя отвън, останалото ще дойде от само себе си.“ Отвори вратата и пое дълбоко дъх. Щом направи първата крачка навън, все едно натисна невидим бутон и звуците почнаха да ехтят не само вътре в него, но из целия блок и дори от улицата. Не можа да издържи.
С мъка отстъпи назад, отиде в банята и яростно хвърли дебелото си тяло във ваната със студена вода. Уплаши се какво става в главата му, но нищо от онова, което го плашеше, не бе по-страшно от онова, което вече бе преживял. Грабна бръснача. Нямаше повече сили да живее.
Обикновено влезеше ли вкъщи, звукът почти заглъхваше, но този път не. Тиктакането в него ставаше все по-силно. Отчаяно се втренчи в китката си. В това състояние не можа да измисли нищо друго, то бе единственото, което можеше да направи с минимум усилие. Пое дълбоко дъх, погледна китката си и затвори очи.
Освен тиктакането кънтящо в него, чу и тихо сухо драскане. Отвори очи и в средата на банята видя котка – раирана котка, която го гледаше втренчено със зелените си очи. Издиша учудено. После помисли, че тя вероятно се е мушнала през вратата, която забрави да затвори. Опита да я отпъди първо с думи и след това, замахвайки към нея с ръката, в която стискаше бръснача.
– Пст, махай се.
Котката дори не помръдна и продължи да го гледа втренчено.
– Пст, хайде, махай се. Върви си, коте.
Котката положи опашка на земята, но не свали поглед от него.
– Добре ли си?
Като човек, на когото от години казват, че е луд, не се изненада чак толкова, че котката говори.
– Мисля, че съм луд.
– Не, не си.
– Тоест?
– Вратата беше отворена, така влязох. Тоест, не си луд.
– Нямам предвид как си влязла. Гадно ми е, че те чувам да говориш…
Котката пристъпи на място, протегна се и се премести малко по-близо до него.
– Какво си мислиш, че правиш?
– Сметка ли ми държиш? Само това липсваше – котка да ми държи сметка какво правя!
– Ти май си прекалено чувствителен.
Котката се приближи още и измери бръснача със зелените си очи. Той пое дълбоко дъх, размаха острието, което държеше с два пръста, под носа ѝ и каза ядосано:
– Не съм прекалено чувствителен! Просто съм ужасно уморен, не мога да продължавам така. Защо не разбираш?
– Разбирам, че тези звуци вътре в теб са те изтощили.
Той се втренчи в нея.
– Откъде знаеш за звуците в мен?
– Просто знам.
– Как така?
– Както знам защо не се изненада, че говоря.
– Какво искаш от мен?
– Аз нищо. Ти си този който не знае какво иска.
– Аз вече нямам сили да искам каквото и да е.
Предаде се и задиша спокойно. Очите му се затвориха и в гласа му се долови примирение.
– Не мога да намеря начин.
– Винаги има начин.
Той се усмихна покорно без да отваря очи.
– Аз не можах да го открия.
Котката скочи на ръба на ваната. Погледна го със зелените си очи и сложи лапичка на рамото му. Той не се отдръпна, само уморено отвори мокри очи. Погледът му срещна зеления поглед на котката. Тя се доближи още.
– Винаги има начин.
Пред погледа му почна да притъмнява. Опита се да диша, да разпръсне тъмнината пред очите си.
Стори му се, че е минало много време. Бавно отвори очи и спря да диша. В него се взираха две зелени очи. Опита да разбере къде се намира. Накрая изпусна задържания въздух и погледна тавана. След това, опитвайки да не си върти много главата, само с поглед се помъчи да определи къде е. Сестрата, която го гледаше със зелените си очи, закачи системата на стойката и каза със смях:
– Добре ли си?
Помъчи се да разбере какво е станало. Погледна към лявата си китка, спомни си как сам я сряза с бръснача. Зеленооката сестра се наведе по-близо.
– Днес изглеждаш по-добре – пак се засмя.
Той пое дълбоко дъх. Не можеше да откъсне очи от очите на сестрата… Искаше да ѝ отговори, но преди да чуе гласа си, започна да се самоизследва…
Осъзна, че вътре в него има само дълбока тишина. Просто ей така, тиктакането беше изчезнало. Всички останали звуци също.
Чу чуруликането на птиците отвън, пърхането на крилата им и тишината в стаята. Доплака му се. Погледна сестрата.
– Звуците в мен ги няма. Изчезнали са.
Не можа да се сдържи и заплака. В стаята се възцари умиротворяваща тишина. Сестрата го погледна със зелените си очи и каза:
– Винаги има начин.
Виж целия пост
Заповядайте разказът на Енгин в бр.69 на списанието на български.
Превод Barisea, с благодарност.
ТИКТАКАНЕ
Kafasına göre, 69
May-June 2026
Не помнеше кога за пръв път чу звука, но той бе заседнал дълбоко в сърцето му. Тогава беше още дете и имаше неща, които не разбира. Съвсем наскоро се бе научил да чете и пише.
Един ден просто се събуди и чу странно тиктакане.
Отначало му стана смешно; реши, че звукът е забавен, не можеше да повярва, че ушите му чуват толкова абсурдно нещо. На път за училище помисли, че звукът скоро ще изчезне като стомашна болка, която идва и си отива. Но той не изчезна…
Когато беше сам, тиктакането беше сякаш по-тихичко. Някъде в дълбините на сърцето му, в най-затънтеното кътче на душата му имаше резониращ звук, който не спираше да ехти и ехти. Може би трябваше да се уплаши, но засега не виждаше причина. Звукът имаше различен ритъм от часовника на стената. Сякаш някакъв вътрешен глас говореше и опитваше да му каже нещо.
Това продължи доста дълго и той накрая сподели с майка си и баща си. Лекарите щателно изследваха всеки орган, направиха му много рентгенови снимки. Но усилията им бяха напразни и безплодни. Беше им невъзможно да поставят диагноза, както и да назначат лечение, което да реши по някакъв начин проблема.
– На психична основа е, с времето ще отшуми. Случват се такива неща от стрес – казаха.
Когато излезеше на улицата и се смесеше с хора, думкането в ушите му ставаше толкова силно, че заприличваше на бръмчене и удавяше всичко останало. Научи се когато казва нещо на някого или се опитва да разбере какво му казват, да чете по устните. Не го считаше за някакво ценно умение, просто метод да живее и общува с хора.
При различните хора интензитетът на тиктакането беше различен. Понякога беше почти оглушително, друг път наподобяваше звука на стар часовник с пружини. Все едно в него имаше фабрика, машините в нея постоянно напасваха зъбните си колела и всяко тяхно сцепление пронизваше вътрешностите му. Ритъмът на тиктакането се определяше от вида и миризмата на различните хора, а те дори не ги осъзнаваха.
Както времето тече с тиктакане, така годините минаваха и той постепенно почна да свиква с положението.
От момента, в който за пръв път чу звука, все едно някой го прокле. Не можеше да ходи нормално на училище, нито да усвои професия. Всеки път след училище бързаше да се прибере вкъщи колкото може по-бързо и без да се преоблича да изблъска тиктакащите звуци, които го задушаваха безмилостно. Влезеше ли в тишината на стаята си, по-лесно понасяше идващото отвътре тиктакане. Или поне системата за шумове в ушите му не го изтощаваше така силно. Приглушеното тракане се превърна във фоновата музика на живота му.
Влюби се и опита да изрази чувствата си, но шумовете вътре в него не му позволиха.
Всеки път като срещнеше някого, като се опиташе да го доближи, да стопли сърцето си поне малко, да общува, не успяваше да оформи изречение и да установи връзка. Каквото и да му казваха хората около него, той чуваше само звуците вътре в себе си.
Завърши криво-ляво и веднага влезе в казармата. Непознати хора, друго място – надяваше се, че това ще му помогне да забрави вътрешните звуци. Още от дете опитваше всички възможни методи, за които се сети, и прилагаше всяка искрица надежда.
Първия ден в казармата помисли, че ще се побърка от бурните звуци, избухващи в него. Всеки път, когато беше доверявал проблема си на някого, му отправяха поглед, който казва: „Това е откачено.“
Така че, предпочете в казармата да не казва на никого за вътрешните си гласове. Стискаше зъби, макар все така да усещаше, че един ден ще се побърка и ще умре. Просто продължаваше да се надява, че звукът сам ще достигне някаква точка на насищане и затова упорито продължаваше да го търпи.
Времето минаваше толкова бързо, че не му остана нищо смислено в този живот, за което да се хване. Но най-лошото бе, че постепенно изгуби чувствата си. Всичко се сля в една монотонност от повтарящи се дни. Съгради живот в самотата на своята стая. Вършеше дребни задачи на компютъра и се самозалъгваше, че може да живее без да излиза от къщи. Като се уволни от казармата, смени няколко работи, но интервютата за работа го ужасяваха. Имаше усещането, че го третират като глупак и се чувстваше унизен. Колкото повече се усилваха звуците, толкова повече той се изолираше.
Опитваше да потисне тиктакането и търсеше нещо, което ще му помогне да забрави вътрешните звуци. Реши да ги задуши с храна, например, и това наистина помагаше понякога. Не спираше да преяжда с всичко, което подпомага забравянето… Бързо почна да пълнее. На трийсет години тежеше повече от сто и трийсет килограма и животът му се превърна в сноване между стаята и банята.
Освен за храната, която поръчваше отвън, и за случайните манджи изпращани от майка му, той рядко отваряше входната врата, камо ли да излезе навън. Не само забрави как се ходи на открито, но му беше изморително дори да се придвижи до леглото и да си легне. Когато му се приискаше да излезе, дори само представата, че тиктакането ще се усили, го побъркваше. Заставаше на прага все едно краката му са заковани, потеше се и не можеше да диша.
Един ден облече нови дрехи. Този път бе твърдо решен да излезе и да походи из улиците, на които не бе стъпвал от години. Всичко, което трябваше да направи, бе да отвори вратата. Помисли си: „Може би, ако успея да отворя със замах и стъпя отвън, останалото ще дойде от само себе си.“ Отвори вратата и пое дълбоко дъх. Щом направи първата крачка навън, все едно натисна невидим бутон и звуците почнаха да ехтят не само вътре в него, но из целия блок и дори от улицата. Не можа да издържи.
С мъка отстъпи назад, отиде в банята и яростно хвърли дебелото си тяло във ваната със студена вода. Уплаши се какво става в главата му, но нищо от онова, което го плашеше, не бе по-страшно от онова, което вече бе преживял. Грабна бръснача. Нямаше повече сили да живее.
Обикновено влезеше ли вкъщи, звукът почти заглъхваше, но този път не. Тиктакането в него ставаше все по-силно. Отчаяно се втренчи в китката си. В това състояние не можа да измисли нищо друго, то бе единственото, което можеше да направи с минимум усилие. Пое дълбоко дъх, погледна китката си и затвори очи.
Освен тиктакането кънтящо в него, чу и тихо сухо драскане. Отвори очи и в средата на банята видя котка – раирана котка, която го гледаше втренчено със зелените си очи. Издиша учудено. После помисли, че тя вероятно се е мушнала през вратата, която забрави да затвори. Опита да я отпъди първо с думи и след това, замахвайки към нея с ръката, в която стискаше бръснача.
– Пст, махай се.
Котката дори не помръдна и продължи да го гледа втренчено.
– Пст, хайде, махай се. Върви си, коте.
Котката положи опашка на земята, но не свали поглед от него.
– Добре ли си?
Като човек, на когото от години казват, че е луд, не се изненада чак толкова, че котката говори.
– Мисля, че съм луд.
– Не, не си.
– Тоест?
– Вратата беше отворена, така влязох. Тоест, не си луд.
– Нямам предвид как си влязла. Гадно ми е, че те чувам да говориш…
Котката пристъпи на място, протегна се и се премести малко по-близо до него.
– Какво си мислиш, че правиш?
– Сметка ли ми държиш? Само това липсваше – котка да ми държи сметка какво правя!
– Ти май си прекалено чувствителен.
Котката се приближи още и измери бръснача със зелените си очи. Той пое дълбоко дъх, размаха острието, което държеше с два пръста, под носа ѝ и каза ядосано:
– Не съм прекалено чувствителен! Просто съм ужасно уморен, не мога да продължавам така. Защо не разбираш?
– Разбирам, че тези звуци вътре в теб са те изтощили.
Той се втренчи в нея.
– Откъде знаеш за звуците в мен?
– Просто знам.
– Как така?
– Както знам защо не се изненада, че говоря.
– Какво искаш от мен?
– Аз нищо. Ти си този който не знае какво иска.
– Аз вече нямам сили да искам каквото и да е.
Предаде се и задиша спокойно. Очите му се затвориха и в гласа му се долови примирение.
– Не мога да намеря начин.
– Винаги има начин.
Той се усмихна покорно без да отваря очи.
– Аз не можах да го открия.
Котката скочи на ръба на ваната. Погледна го със зелените си очи и сложи лапичка на рамото му. Той не се отдръпна, само уморено отвори мокри очи. Погледът му срещна зеления поглед на котката. Тя се доближи още.
– Винаги има начин.
Пред погледа му почна да притъмнява. Опита се да диша, да разпръсне тъмнината пред очите си.
Стори му се, че е минало много време. Бавно отвори очи и спря да диша. В него се взираха две зелени очи. Опита да разбере къде се намира. Накрая изпусна задържания въздух и погледна тавана. След това, опитвайки да не си върти много главата, само с поглед се помъчи да определи къде е. Сестрата, която го гледаше със зелените си очи, закачи системата на стойката и каза със смях:
– Добре ли си?
Помъчи се да разбере какво е станало. Погледна към лявата си китка, спомни си как сам я сряза с бръснача. Зеленооката сестра се наведе по-близо.
– Днес изглеждаш по-добре – пак се засмя.
Той пое дълбоко дъх. Не можеше да откъсне очи от очите на сестрата… Искаше да ѝ отговори, но преди да чуе гласа си, започна да се самоизследва…
Осъзна, че вътре в него има само дълбока тишина. Просто ей така, тиктакането беше изчезнало. Всички останали звуци също.
Чу чуруликането на птиците отвън, пърхането на крилата им и тишината в стаята. Доплака му се. Погледна сестрата.
– Звуците в мен ги няма. Изчезнали са.
Не можа да се сдържи и заплака. В стаята се възцари умиротворяваща тишина. Сестрата го погледна със зелените си очи и каза:
– Винаги има начин.
# 179
10 юли 2026, 21:21 ч.
Заповядайте разказът на Енгин в бр.69 на списанието на български.
Превод Barisea, с благодарност.
ТИКТАКАНЕ
Kafasına göre, 69
May-June 2026
Не помнеше кога за пръв път чу звука, но той бе заседнал дълбоко в сърцето му. Тогава беше още дете и имаше неща, които не разбира. Съвсем наскоро се бе научил да чете и пише.
Един ден просто се събуди и чу странно тиктакане.
Отначало му стана смешно; реши, че звукът е забавен, не можеше да повярва, че ушите му чуват толкова абсурдно нещо. На път за училище помисли, че звукът скоро ще изчезне като стомашна болка, която идва и си отива. Но той не изчезна…
Когато беше сам, тиктакането беше сякаш по-тихичко. Някъде в дълбините на сърцето му, в най-затънтеното кътче на душата му имаше резониращ звук, който не спираше да ехти и ехти. Може би трябваше да се уплаши, но засега не виждаше причина. Звукът имаше различен ритъм от часовника на стената. Сякаш някакъв вътрешен глас говореше и опитваше да му каже нещо.
Това продължи доста дълго и той накрая сподели с майка си и баща си. Лекарите щателно изследваха всеки орган, направиха му много рентгенови снимки. Но усилията им бяха напразни и безплодни. Беше им невъзможно да поставят диагноза, както и да назначат лечение, което да реши по някакъв начин проблема.
– На психична основа е, с времето ще отшуми. Случват се такива неща от стрес – казаха.
Когато излезеше на улицата и се смесеше с хора, думкането в ушите му ставаше толкова силно, че заприличваше на бръмчене и удавяше всичко останало. Научи се когато казва нещо на някого или се опитва да разбере какво му казват, да чете по устните. Не го считаше за някакво ценно умение, просто метод да живее и общува с хора.
При различните хора интензитетът на тиктакането беше различен. Понякога беше почти оглушително, друг път наподобяваше звука на стар часовник с пружини. Все едно в него имаше фабрика, машините в нея постоянно напасваха зъбните си колела и всяко тяхно сцепление пронизваше вътрешностите му. Ритъмът на тиктакането се определяше от вида и миризмата на различните хора, а те дори не ги осъзнаваха.
Както времето тече с тиктакане, така годините минаваха и той постепенно почна да свиква с положението.
От момента, в който за пръв път чу звука, все едно някой го прокле. Не можеше да ходи нормално на училище, нито да усвои професия. Всеки път след училище бързаше да се прибере вкъщи колкото може по-бързо и без да се преоблича да изблъска тиктакащите звуци, които го задушаваха безмилостно. Влезеше ли в тишината на стаята си, по-лесно понасяше идващото отвътре тиктакане. Или поне системата за шумове в ушите му не го изтощаваше така силно. Приглушеното тракане се превърна във фоновата музика на живота му.
Влюби се и опита да изрази чувствата си, но шумовете вътре в него не му позволиха.
Всеки път като срещнеше някого, като се опиташе да го доближи, да стопли сърцето си поне малко, да общува, не успяваше да оформи изречение и да установи връзка. Каквото и да му казваха хората около него, той чуваше само звуците вътре в себе си.
Завърши криво-ляво и веднага влезе в казармата. Непознати хора, друго място – надяваше се, че това ще му помогне да забрави вътрешните звуци. Още от дете опитваше всички възможни методи, за които се сети, и прилагаше всяка искрица надежда.
Първия ден в казармата помисли, че ще се побърка от бурните звуци, избухващи в него. Всеки път, когато беше доверявал проблема си на някого, му отправяха поглед, който казва: „Това е откачено.“
Така че, предпочете в казармата да не казва на никого за вътрешните си гласове. Стискаше зъби, макар все така да усещаше, че един ден ще се побърка и ще умре. Просто продължаваше да се надява, че звукът сам ще достигне някаква точка на насищане и затова упорито продължаваше да го търпи.
Времето минаваше толкова бързо, че не му остана нищо смислено в този живот, за което да се хване. Но най-лошото бе, че постепенно изгуби чувствата си. Всичко се сля в една монотонност от повтарящи се дни. Съгради живот в самотата на своята стая. Вършеше дребни задачи на компютъра и се самозалъгваше, че може да живее без да излиза от къщи. Като се уволни от казармата, смени няколко работи, но интервютата за работа го ужасяваха. Имаше усещането, че го третират като глупак и се чувстваше унизен. Колкото повече се усилваха звуците, толкова повече той се изолираше.
Опитваше да потисне тиктакането и търсеше нещо, което ще му помогне да забрави вътрешните звуци. Реши да ги задуши с храна, например, и това наистина помагаше понякога. Не спираше да преяжда с всичко, което подпомага забравянето… Бързо почна да пълнее. На трийсет години тежеше повече от сто и трийсет килограма и животът му се превърна в сноване между стаята и банята.
Освен за храната, която поръчваше отвън, и за случайните манджи изпращани от майка му, той рядко отваряше входната врата, камо ли да излезе навън. Не само забрави как се ходи на открито, но му беше изморително дори да се придвижи до леглото и да си легне. Когато му се приискаше да излезе, дори само представата, че тиктакането ще се усили, го побъркваше. Заставаше на прага все едно краката му са заковани, потеше се и не можеше да диша.
Един ден облече нови дрехи. Този път бе твърдо решен да излезе и да походи из улиците, на които не бе стъпвал от години. Всичко, което трябваше да направи, бе да отвори вратата. Помисли си: „Може би, ако успея да отворя със замах и стъпя отвън, останалото ще дойде от само себе си.“ Отвори вратата и пое дълбоко дъх. Щом направи първата крачка навън, все едно натисна невидим бутон и звуците почнаха да ехтят не само вътре в него, но из целия блок и дори от улицата. Не можа да издържи.
С мъка отстъпи назад, отиде в банята и яростно хвърли дебелото си тяло във ваната със студена вода. Уплаши се какво става в главата му, но нищо от онова, което го плашеше, не бе по-страшно от онова, което вече бе преживял. Грабна бръснача. Нямаше повече сили да живее.
Обикновено влезеше ли вкъщи, звукът почти заглъхваше, но този път не. Тиктакането в него ставаше все по-силно. Отчаяно се втренчи в китката си. В това състояние не можа да измисли нищо друго, то бе единственото, което можеше да направи с минимум усилие. Пое дълбоко дъх, погледна китката си и затвори очи.
Освен тиктакането кънтящо в него, чу и тихо сухо драскане. Отвори очи и в средата на банята видя котка – раирана котка, която го гледаше втренчено със зелените си очи. Издиша учудено. После помисли, че тя вероятно се е мушнала през вратата, която забрави да затвори. Опита да я отпъди първо с думи и след това, замахвайки към нея с ръката, в която стискаше бръснача.
– Пст, махай се.
Котката дори не помръдна и продължи да го гледа втренчено.
– Пст, хайде, махай се. Върви си, коте.
Котката положи опашка на земята, но не свали поглед от него.
– Добре ли си?
Като човек, на когото от години казват, че е луд, не се изненада чак толкова, че котката говори.
– Мисля, че съм луд.
– Не, не си.
– Тоест?
– Вратата беше отворена, така влязох. Тоест, не си луд.
– Нямам предвид как си влязла. Гадно ми е, че те чувам да говориш…
Котката пристъпи на място, протегна се и се премести малко по-близо до него.
– Какво си мислиш, че правиш?
– Сметка ли ми държиш? Само това липсваше – котка да ми държи сметка какво правя!
– Ти май си прекалено чувствителен.
Котката се приближи още и измери бръснача със зелените си очи. Той пое дълбоко дъх, размаха острието, което държеше с два пръста, под носа ѝ и каза ядосано:
– Не съм прекалено чувствителен! Просто съм ужасно уморен, не мога да продължавам така. Защо не разбираш?
– Разбирам, че тези звуци вътре в теб са те изтощили.
Той се втренчи в нея.
– Откъде знаеш за звуците в мен?
– Просто знам.
– Как така?
– Както знам защо не се изненада, че говоря.
– Какво искаш от мен?
– Аз нищо. Ти си този който не знае какво иска.
– Аз вече нямам сили да искам каквото и да е.
Предаде се и задиша спокойно. Очите му се затвориха и в гласа му се долови примирение.
– Не мога да намеря начин.
– Винаги има начин.
Той се усмихна покорно без да отваря очи.
– Аз не можах да го открия.
Котката скочи на ръба на ваната. Погледна го със зелените си очи и сложи лапичка на рамото му. Той не се отдръпна, само уморено отвори мокри очи. Погледът му срещна зеления поглед на котката. Тя се доближи още.
– Винаги има начин.
Пред погледа му почна да притъмнява. Опита се да диша, да разпръсне тъмнината пред очите си.
Стори му се, че е минало много време. Бавно отвори очи и спря да диша. В него се взираха две зелени очи. Опита да разбере къде се намира. Накрая изпусна задържания въздух и погледна тавана. След това, опитвайки да не си върти много главата, само с поглед се помъчи да определи къде е. Сестрата, която го гледаше със зелените си очи, закачи системата на стойката и каза със смях:
– Добре ли си?
Помъчи се да разбере какво е станало. Погледна към лявата си китка, спомни си как сам я сряза с бръснача. Зеленооката сестра се наведе по-близо.
– Днес изглеждаш по-добре – пак се засмя.
Той пое дълбоко дъх. Не можеше да откъсне очи от очите на сестрата… Искаше да ѝ отговори, но преди да чуе гласа си, започна да се самоизследва…
Осъзна, че вътре в него има само дълбока тишина. Просто ей така, тиктакането беше изчезнало. Всички останали звуци също.
Чу чуруликането на птиците отвън, пърхането на крилата им и тишината в стаята. Доплака му се. Погледна сестрата.
– Звуците в мен ги няма. Изчезнали са.
Не можа да се сдържи и заплака. В стаята се възцари умиротворяваща тишина. Сестрата го погледна със зелените си очи и каза:
– Винаги има начин.
Благодаря за превода ❤️
Виж целия пост
Заповядайте разказът на Енгин в бр.69 на списанието на български.
Превод Barisea, с благодарност.
ТИКТАКАНЕ
Kafasına göre, 69
May-June 2026
Не помнеше кога за пръв път чу звука, но той бе заседнал дълбоко в сърцето му. Тогава беше още дете и имаше неща, които не разбира. Съвсем наскоро се бе научил да чете и пише.
Един ден просто се събуди и чу странно тиктакане.
Отначало му стана смешно; реши, че звукът е забавен, не можеше да повярва, че ушите му чуват толкова абсурдно нещо. На път за училище помисли, че звукът скоро ще изчезне като стомашна болка, която идва и си отива. Но той не изчезна…
Когато беше сам, тиктакането беше сякаш по-тихичко. Някъде в дълбините на сърцето му, в най-затънтеното кътче на душата му имаше резониращ звук, който не спираше да ехти и ехти. Може би трябваше да се уплаши, но засега не виждаше причина. Звукът имаше различен ритъм от часовника на стената. Сякаш някакъв вътрешен глас говореше и опитваше да му каже нещо.
Това продължи доста дълго и той накрая сподели с майка си и баща си. Лекарите щателно изследваха всеки орган, направиха му много рентгенови снимки. Но усилията им бяха напразни и безплодни. Беше им невъзможно да поставят диагноза, както и да назначат лечение, което да реши по някакъв начин проблема.
– На психична основа е, с времето ще отшуми. Случват се такива неща от стрес – казаха.
Когато излезеше на улицата и се смесеше с хора, думкането в ушите му ставаше толкова силно, че заприличваше на бръмчене и удавяше всичко останало. Научи се когато казва нещо на някого или се опитва да разбере какво му казват, да чете по устните. Не го считаше за някакво ценно умение, просто метод да живее и общува с хора.
При различните хора интензитетът на тиктакането беше различен. Понякога беше почти оглушително, друг път наподобяваше звука на стар часовник с пружини. Все едно в него имаше фабрика, машините в нея постоянно напасваха зъбните си колела и всяко тяхно сцепление пронизваше вътрешностите му. Ритъмът на тиктакането се определяше от вида и миризмата на различните хора, а те дори не ги осъзнаваха.
Както времето тече с тиктакане, така годините минаваха и той постепенно почна да свиква с положението.
От момента, в който за пръв път чу звука, все едно някой го прокле. Не можеше да ходи нормално на училище, нито да усвои професия. Всеки път след училище бързаше да се прибере вкъщи колкото може по-бързо и без да се преоблича да изблъска тиктакащите звуци, които го задушаваха безмилостно. Влезеше ли в тишината на стаята си, по-лесно понасяше идващото отвътре тиктакане. Или поне системата за шумове в ушите му не го изтощаваше така силно. Приглушеното тракане се превърна във фоновата музика на живота му.
Влюби се и опита да изрази чувствата си, но шумовете вътре в него не му позволиха.
Всеки път като срещнеше някого, като се опиташе да го доближи, да стопли сърцето си поне малко, да общува, не успяваше да оформи изречение и да установи връзка. Каквото и да му казваха хората около него, той чуваше само звуците вътре в себе си.
Завърши криво-ляво и веднага влезе в казармата. Непознати хора, друго място – надяваше се, че това ще му помогне да забрави вътрешните звуци. Още от дете опитваше всички възможни методи, за които се сети, и прилагаше всяка искрица надежда.
Първия ден в казармата помисли, че ще се побърка от бурните звуци, избухващи в него. Всеки път, когато беше доверявал проблема си на някого, му отправяха поглед, който казва: „Това е откачено.“
Така че, предпочете в казармата да не казва на никого за вътрешните си гласове. Стискаше зъби, макар все така да усещаше, че един ден ще се побърка и ще умре. Просто продължаваше да се надява, че звукът сам ще достигне някаква точка на насищане и затова упорито продължаваше да го търпи.
Времето минаваше толкова бързо, че не му остана нищо смислено в този живот, за което да се хване. Но най-лошото бе, че постепенно изгуби чувствата си. Всичко се сля в една монотонност от повтарящи се дни. Съгради живот в самотата на своята стая. Вършеше дребни задачи на компютъра и се самозалъгваше, че може да живее без да излиза от къщи. Като се уволни от казармата, смени няколко работи, но интервютата за работа го ужасяваха. Имаше усещането, че го третират като глупак и се чувстваше унизен. Колкото повече се усилваха звуците, толкова повече той се изолираше.
Опитваше да потисне тиктакането и търсеше нещо, което ще му помогне да забрави вътрешните звуци. Реши да ги задуши с храна, например, и това наистина помагаше понякога. Не спираше да преяжда с всичко, което подпомага забравянето… Бързо почна да пълнее. На трийсет години тежеше повече от сто и трийсет килограма и животът му се превърна в сноване между стаята и банята.
Освен за храната, която поръчваше отвън, и за случайните манджи изпращани от майка му, той рядко отваряше входната врата, камо ли да излезе навън. Не само забрави как се ходи на открито, но му беше изморително дори да се придвижи до леглото и да си легне. Когато му се приискаше да излезе, дори само представата, че тиктакането ще се усили, го побъркваше. Заставаше на прага все едно краката му са заковани, потеше се и не можеше да диша.
Един ден облече нови дрехи. Този път бе твърдо решен да излезе и да походи из улиците, на които не бе стъпвал от години. Всичко, което трябваше да направи, бе да отвори вратата. Помисли си: „Може би, ако успея да отворя със замах и стъпя отвън, останалото ще дойде от само себе си.“ Отвори вратата и пое дълбоко дъх. Щом направи първата крачка навън, все едно натисна невидим бутон и звуците почнаха да ехтят не само вътре в него, но из целия блок и дори от улицата. Не можа да издържи.
С мъка отстъпи назад, отиде в банята и яростно хвърли дебелото си тяло във ваната със студена вода. Уплаши се какво става в главата му, но нищо от онова, което го плашеше, не бе по-страшно от онова, което вече бе преживял. Грабна бръснача. Нямаше повече сили да живее.
Обикновено влезеше ли вкъщи, звукът почти заглъхваше, но този път не. Тиктакането в него ставаше все по-силно. Отчаяно се втренчи в китката си. В това състояние не можа да измисли нищо друго, то бе единственото, което можеше да направи с минимум усилие. Пое дълбоко дъх, погледна китката си и затвори очи.
Освен тиктакането кънтящо в него, чу и тихо сухо драскане. Отвори очи и в средата на банята видя котка – раирана котка, която го гледаше втренчено със зелените си очи. Издиша учудено. После помисли, че тя вероятно се е мушнала през вратата, която забрави да затвори. Опита да я отпъди първо с думи и след това, замахвайки към нея с ръката, в която стискаше бръснача.
– Пст, махай се.
Котката дори не помръдна и продължи да го гледа втренчено.
– Пст, хайде, махай се. Върви си, коте.
Котката положи опашка на земята, но не свали поглед от него.
– Добре ли си?
Като човек, на когото от години казват, че е луд, не се изненада чак толкова, че котката говори.
– Мисля, че съм луд.
– Не, не си.
– Тоест?
– Вратата беше отворена, така влязох. Тоест, не си луд.
– Нямам предвид как си влязла. Гадно ми е, че те чувам да говориш…
Котката пристъпи на място, протегна се и се премести малко по-близо до него.
– Какво си мислиш, че правиш?
– Сметка ли ми държиш? Само това липсваше – котка да ми държи сметка какво правя!
– Ти май си прекалено чувствителен.
Котката се приближи още и измери бръснача със зелените си очи. Той пое дълбоко дъх, размаха острието, което държеше с два пръста, под носа ѝ и каза ядосано:
– Не съм прекалено чувствителен! Просто съм ужасно уморен, не мога да продължавам така. Защо не разбираш?
– Разбирам, че тези звуци вътре в теб са те изтощили.
Той се втренчи в нея.
– Откъде знаеш за звуците в мен?
– Просто знам.
– Как така?
– Както знам защо не се изненада, че говоря.
– Какво искаш от мен?
– Аз нищо. Ти си този който не знае какво иска.
– Аз вече нямам сили да искам каквото и да е.
Предаде се и задиша спокойно. Очите му се затвориха и в гласа му се долови примирение.
– Не мога да намеря начин.
– Винаги има начин.
Той се усмихна покорно без да отваря очи.
– Аз не можах да го открия.
Котката скочи на ръба на ваната. Погледна го със зелените си очи и сложи лапичка на рамото му. Той не се отдръпна, само уморено отвори мокри очи. Погледът му срещна зеления поглед на котката. Тя се доближи още.
– Винаги има начин.
Пред погледа му почна да притъмнява. Опита се да диша, да разпръсне тъмнината пред очите си.
Стори му се, че е минало много време. Бавно отвори очи и спря да диша. В него се взираха две зелени очи. Опита да разбере къде се намира. Накрая изпусна задържания въздух и погледна тавана. След това, опитвайки да не си върти много главата, само с поглед се помъчи да определи къде е. Сестрата, която го гледаше със зелените си очи, закачи системата на стойката и каза със смях:
– Добре ли си?
Помъчи се да разбере какво е станало. Погледна към лявата си китка, спомни си как сам я сряза с бръснача. Зеленооката сестра се наведе по-близо.
– Днес изглеждаш по-добре – пак се засмя.
Той пое дълбоко дъх. Не можеше да откъсне очи от очите на сестрата… Искаше да ѝ отговори, но преди да чуе гласа си, започна да се самоизследва…
Осъзна, че вътре в него има само дълбока тишина. Просто ей така, тиктакането беше изчезнало. Всички останали звуци също.
Чу чуруликането на птиците отвън, пърхането на крилата им и тишината в стаята. Доплака му се. Погледна сестрата.
– Звуците в мен ги няма. Изчезнали са.
Не можа да се сдържи и заплака. В стаята се възцари умиротворяваща тишина. Сестрата го погледна със зелените си очи и каза:
– Винаги има начин.
Благодаря за превода ❤️
Препоръчани теми