Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 445

Публикувана: 17 юни 2026, 09:41 ч.

Последно мнение: 8 септ. 2026, 11:44 ч.

22 929

574

# 562 6 септ. 2026, 06:11 ч.

Добро утро!
Енгин до ден-два ще достигне 2 милиона и 500 хиляди последователи в Инстаграм, нещо, което, при неговата нетипична за актьор незаинтересованост и слаба активност в социалните мрежи, си е значителна бройка.
По този повод се сетих за снимката, с която преди 5 години и половина той откри профила си.

Все си мисля (разбира се, може и да греша), че двете най-любими за мен негови партньорки на екрана, някак му помогнаха и го подтикнаха да бъде по-отворен към съвременния свят на социалните мрежи - нещо, без което един известен и толкова талантлив актьор като него няма как да мине. Имам предвид Туба и Демет. Акаунта си в Инстаграм той откри, скоро след като Туба се присъедини към екипа на "Дъщерята на посланика". А след партньорството с Демет в "Казвам се Фара", Енгин може би поприхвана мъничко от нейната активност, започна самият той да следва малко повече хора в Инстаграм....

Виж целия пост

# 568 7 септ. 2026, 13:50 ч.

Историята на Енгин от бр.70 на списанието.
Превод Barisea, с благосарност.

ТОЗИ СВЯТ Е ЕДНО ЦВЕТЕ
(BU DÜNYA BİR ÇİÇEKTİR)

Kafasına göre, 70
September/October 2026

Улиците на Истанбул се прегръщат една друга. Склоновете, обещаващи море, ви заставят да вдишвате влажен въздух, който прави тялото лепкаво.

Всяка красота си има цена и този град на седемте хълма притежава свое собствено деликатно обаяние. Истанбул е именно такъв град – използва крясъците на чайките като фонова музика и разполага котки като украшения на всеки уличен ъгъл. Нежният бриз от Босфора оставя лека целувка на устните и охлажда влажния въздух, защото желае да се влюбите в красотата му.

Тесните улички се прегръщаха, разширяваха и отстъпваха място на булевардите точно като двама разделящи се влюбени. Въздухът беше горещ, а аз имах да измина немалко разстояние. За да не заседна в истанбулските задръствания, разчитах на краката си, но вървях внимателно, защото не исках влажният въздух да измъчва душата ми.

Празните таксита, които ме подминаваха, спираха пред мен, бибиткаха и ме подтикваха да се боря с изкушението. По това време на деня в Истанбул обикновено е невъзможно да се хване такси. Знаех, че седна ли в едно от тях, движението изведнъж ще спре и ще ми се наложи да наблюдавам потока край мен от купе без климатик.

Продължавах да вървя, усещайки умората на ежедневието във всяка крачка.

Един глас, един познат вик ме накара да спра.

Осъзнах, че жената вика към мен от другата страна на улицата и ми маха да почакам.
- Бате Мехмет, почакай, моля те!

Аз не се казвам Мехмет; всеки път като ме види, тази жена ме нарича с различни имена, идва и проси пари.

Никога не знаех кога и откъде ще се появи. Сякаш си имаше свое ъгълче във всеки квартал на Истанбул. Дори името ми не знаеше, но по някакъв начин успяваше да ми внуши проблемите си и да получи от мен пари. Приближи се, влачейки количка, подобна на нейно продължение:
- Бате Мустафа, моля те, трябва да купя нещо за вечеря, но нямам пари.

Беше ниска, кльощава и мургава; гласът ѝ не вдъхваше доверие, но в погледа ѝ имаше нещо мило, което привличаше вниманието ми. А може просто да ми се искаше да е така, за да мога всеки път да имам оправдание да ѝ давам пари.

Гласът ѝ беше по-възрастен от нея, носеше тежестта на преживяното, а не на годините ѝ. Винаги, когато идваше, в количката ѝ имаше едно момче, за което смятах, че ѝ е син. Зиме и лете той беше в тънка тениска, тъмните му коси хвърляха сянка върху кожата му. Името му беше Йълмаз, но на жената името не знаех; по-точно, никога не попитах, не исках да го бъркам както тя винаги бъркаше моето. Обикновено, докато майка му просеше пари, Йълмаз мълчеше и не нарушаваше мълчанието докато тя не получи исканата сума. Беше горещо, целият лепнех от пот. Не мислих дълго, бръкнах в джоба си, порових в пачката банкноти и извадих онази с най-много нули. Всеки път тя произнасяше едно и също изречение, и всеки път синът ѝ посочваше напред към някой магазин:
- Бате Мустафа, не давай пари, купи ни нещо от магазина.
- Зает съм, трябва да тръгвам.

Три години водехме реално един и същи диалог. Тя винаги настояваше да получи повече, пропорционално на дебелината на пачката в джоба ми. Заставаше пред мен като преграда и ми пречеше да продължа. Когато се опитах да продължа, на отсрещния тротоар зърнах малко момиченце. Наблюдаваше ни и по поведението и дрехите ѝ разбрах, че познава жената, чието име аз не знаех. Нямаше нахалния поглед на Йълмаз; небесносините ѝ очи светеха ярко от другата страна на улицата. Жената забеляза кого гледам и продължи с още по-жален глас:
- Бате Мустафа, това е дъщерята на сестра ми. Баща ѝ е в затвора, а майка ѝ скоро почина. Можеш ли да ѝ помогнеш?

Виждах момиченцето за първи път. Очевидно беше новак в занаята.
- Как се казва?
- Чичек (цвете), казва се Чичек, бате.

Жената пусна количката на земята, протегна се към момиченцето и го извика най-напред с глас, след това с махане:
- Чичек, ела тук.

После отново се взря в мен с надежда да получи още пари. Чичек, пристъпвайки от крак на крак, се приближи и небесносините ѝ очи се замъглиха.
- На колко години си, Чичек?

Преди да отговори, Чичек погледна жената, настойчиво се взря в Йълмаз и наведе глава, сякаш се опита да предаде нещо с небесносините си очи:
- На осем.

Душата на Чичек беше изранена не по-малко от погледа ѝ. Дългата рокля на цветя, която носеше в тази жега, не успяваше да прикрие синините по врата и ръцете ѝ. Роклята беше дълга, през дупките в нея се виждаше насинена кожа, сливаща се с останалата част на отдавна некъпано тяло. Не знаех как да реагирам, обърнах се и погледнах жената, сякаш чакайки обяснение. Тя не разбираше какво гледам, просто чакаше парите, които хората бяха длъжни да ѝ дават. Поех дълбоко влажния въздух и без да знам какво правя подадох на Чичек всичките пари от джоба си. Тя гледаше парите в ръцете ми без да вдига глава. Жената не знаеше какво ще направи Чичек и за по-сигурно заряза жалния тон и премина към по-весел:
- Вземи парите, Чичек. Бате Ахмет ти дава джобни.

Чичек взе парите с малките си мазолести ръчички; не знаеше какво да ги прави, сякаш искаше да ги скрие в дланите си. Знаех, че щом си тръгна, жената ще ги вземе и ще ги пъхне в своя джоб, и знаех, че трябва да тръгна. Но исках да разбера положението на Чичек. Наистина ли тази жена ѝ беше леля? Защо по тялото на момиченцето имаше синини? Наведох се към нея, гледайки я право в небесносините очи:
- Чичек, ходиш ли на училище?

Тя не отговори, само поклати глава.
- Някога ходила ли си?

Този път ме погледна с празни очи.
- Можеш ли да четеш и пишеш?

Преди Чичек да успее да отговори, жената я прекъсна:
- Бате Ахмет, тя не можа да ходи на училище. Баща ѝ нали влезе в затвора, нямаха пари, а като умря и майка ѝ, си остана така.

Застанах между Чичек и жената, така че Чичек да не може да ме чуе, и попитах това, което исках да науча:
- Защо момичето има синини по врата и ръцете си?
- Бате Мустафа, тя е голяма разбойничка, не се подлъгвай по външния ѝ вид; бие се с всички деца на улицата.

Погледнах Йълмаз, сякаш търсейки потвърждение, надявах се да открия някаква истина в погледа му. Йълмаз не разбираше ситуацията или пък така ми се искаше да вярвам; сочеше към магазина пред нас с потъмнелите си ръце. Жената бе отговорила прекалено бързо и без да се замисля, все едно повтаряше заучена история на всички.
- Чичек, тази жена леля ли ти е?

Чичек се заклати, все едно казваше „да“. Веселият тон на жената отново мина в жална мелодия:
- Бате Ахмет, ако искаш ела у нас, ще ти покажа документите – тя е сираче, остана след кака.

Гореща вълнà ме заля от главата до петите, но аз замръзнах на място и не знаех какво да правя.
- Добре, дай ми номера си, ще разпитам навсякъде и ще се опитам да ѝ уредя нещо като стипендия. Не бива така да не ходи на училище.

С блеснал поглед жената ми даде номера си. Не знаех какви са намеренията ѝ, но това ме обърка. Дори да ме лъжеше, самият факт, че ми даде номера си и ме покани у тях, малко ме успокои.

Ранените очи на Чичек, синините по тялото ѝ цял ден не ми излизаха от ума. Преминавах през неочаквано, неизвестно за мен изпитание, за което не бях готов. Беше възникнал сериозен проблем, който взриви работата и ежедневието ми като бомба. Дни наред бях обсебен от това безпокойство. Писах на роднини и приятели, намерих стипендия, дори отделих малък бюджет за начало. По три-четири пъти на ден ми се искаше да звънна на тази кльощава мургава жена, на която дори името не знаех, и да ѝ кажа, че ако ме лъже, ще я смачкам. Тежко ми беше на душата, накъдето и да погледнех, сякаш виждах Чичек с ранения небесносин поглед.

Тя ту молеше за помощ и се опитваше да ми обясни проблема си, ту ми казваше с небесносините си очи, че няма проблем. Може би просто исках да се почувствам по-добре, не исках тя да заема такава голяма част от ежедневието ми. Всичко беше готово – стипендията, парите, училището, в което щеше да учи – за една седмица успях да уредя всичко.

За регистрацията в училището трябваха документи, удостоверяващи самоличността на момичето и законното попечителство. Кльощавата жена правеше всичко каквото ѝ кажа, което ме изуми. Смятах, че няма да иска да прати момичето на училище, но тя не възрази. Вероятно се интересуваше само от парите, които ще ѝ дам за училищни разходи.

Приятели ми казваха, че трябва да съобщя за ситуацията в полицията, но аз не знаех, искаше ми се да вярвам на тази кльощава жена.

Тъй като имах адреса, още на другия ден тръгнах натам. Улиците на Истанбул, които винаги се прегръщат, на адреса, който ми даде жената, сякаш се бяха скарали и не си говореха. Сред прахоляк и кал стояха къщи подобни на бараки. Някои бяха направени от ламарина, а други бяха просто палатки. Всичко характерно за атмосферата на Истанбул, беше дезертирало оттук. В адреса, който ми даде жената, имаше улица и номер, но пред тези бараки аз не виждах нищо, което да наподобява табела или номер напомнящи за адрес.

Попитах децата играещи навън, но те не знаеха нищо. Попитах ги за Чичек, поклатиха глави. Позвъних на жената, телефонът ѝ беше изключен. Тя нямаше причина да ме лъже; преди да изчезне, поне щеше първо да ми вземе парите. Огледах се с последна искрица надежда и видях Йълмаз, седнал под едно дърво да рови земята с парче стъкло.
- Йълмаз, не можах да открия къщата ви, телефонът на майка ти е изключен.

Йълмаз вдигна поглед, очите му бяха пълни със сълзи. Този път вместо да посочи към магазин, той посочи към неизвестно за мен място. Не разбрах какво става и тръгнах в посоката, която ми посочи. Там имаше силна миризма. Всичко беше покрито с кал, беше ми трудно да се придвижвам, краката ми подгизнаха, вървях като хипнотизиран. Локва вода беше превърнала черния път в малко езеро. Не можех да продължа. Стъпих на един камък и погледнах напред. Обърнах се, помислих, че може Йълмаз да ме е последвал. Чух глас, който ехтеше някъде пред мен, пълен със същото зловоние, което се носеше из въздуха. Идваше от посоката, в която не можех да продължа. Вдигнах се на пръсти, за да видя източника.
- Бате Мехмет, бате Мехмет…

Гласът принадлежеше на кльощавата мургава жена; в него звучеше тревога и безумна молба. Гласът приближаваше и аз помахах сякаш да кажа: „Тук съм“, но не знам защо не извиках. Жената беше от другата страна на езерото; червеникавата пръст под водата се беше превърнала в кал и преминаването беше невъзможно.
- Бате Мехмет…
- Какво става, защо не си вдигаш телефона?
- Не питай, бате, снощи стана нещо ужасно.

Жената крещеше и плачеше, а аз стоях върху камъка, опитвайки се да запазя спокойствие.
- Казвай какво стана.
- Бате Ахмет, снощи нашата палатка изгоря.

Жената беше толкова близо, че вече нямаше смисъл да стоя върху камъка. Може би се правех, че не разбирам какво казва, за да печеля време.
- Не те разбрах.
- Чичек загина, бате, палатката изгоря.

Дълго време не можах да отида на гроба на Чичек. Може би заради чувството за вина, може би заради неща, с които не можех да се примиря. Такава е човешката природа – не можем да спрем да си задаваме въпроси: „Ами ако не беше станало така?“ – и после избираме най-хубавия от хилядите възможни варианти. Образът на Чичек, която ходи на училище, постига успехи и стъпва на краката си, постоянно ми беше пред очите. Държах букет, а вътре в мен се рояха думи, очакващи да се излеят в сълзи. Знаех, че накъдето и да погледна, тези нейни небесносини очи ще ми напомнят за нещо…

Виж целия пост