Хареса ми Ахмет Рифат Сунгар в образа на Фарук, но не знаех нищо за актьора. Обаче интервюто му за списание 𝐆𝐐 допълни впечатленията ми за човека и актьора Ахмет.
Много е дълго интервюто, затова го слагам в скрит текст.
Преводът е от руските групи.
⠀
⠀
Виж целия пост
Много е дълго интервюто, затова го слагам в скрит текст.
Преводът е от руските групи.
🌿🎭𝐀𝐇𝐌𝐄𝐓 𝐑𝐈𝐅𝐀𝐓 𝐒̧𝐔𝐍𝐆𝐀𝐑 в интервю за 𝐆𝐐:
▪️За намирането на баланс между града и природата, философията на актьорството, ежедневието в Берлин, любовта, емпатията и знанието кога да спреш▪️
⠀
❓ Какви чувства обикновено изпитвате, когато сте сред природата, далеч от града?
🎙️Тишина. Възможността да чуете собствения си вътрешен глас. Да бъдеш далеч от цивилизацията ми позволява да се изправя лице в лице с това колко освобождаващо може да бъде да имаш ограничени възможности и избори. Мисля, че градът оказва натиск върху хората, едновременно ги изтощавайки и карайки ги да се чувстват добре, въпреки че аз лично обичам градския живот. Да бъда сред природата, извън града, ми помага да канализирам объркващите мисли и чувства, които изпитвам в метрополиса: неговата скорост, консуматорство, нуждата да се харесвам и да бъда видян.
❓
Имате ли някакви специални маршрути или места, където се чувствате в едно цяло с природата и истински щастливи?
🎙️ Посещавам северното крайбрежие на Егейско море от двадесет години. Бозджаада е едно от онези места, където чувствам, че ми липсва нещо. Когато се приближавам до северното крайбрежие на Егейско море, нещо все още трепери в мен, чувствам се развълнуван. Това ме кара да се чувствам наистина жив, че съм пълен с живот. В Берлин, дори в града, можете бързо да стигнете с колело до огромни паркове и езера. Хазенхайде и Тиргартен са особено популярни – те могат да ви накарат да се почувствате сякаш сте избягали от града. В и около Берлин има много езера. Шлахтензее е едно от тях. Обичам и да се разхождам по каналите. Дори в самия център на града можете да се почувствате част от природата.
⠀
❓ Да, живееш в Берлин, където има много зелени площи, градини и паркове. Има ли места, които често посещаваш, където бягаш от шума и суетата?
🎙️ Наистина обичам да се разхождам и да карам колело покрай канала в Кройцберг; бих могъл да го правя всеки ден. Също така, ставането рано сутрин и посещението на първите кафенета, които отварят, наистина ми помага. Писането ми беше особено трудно през последните години и благодарение на тази сутрешна тиха рутина успях да преодолея тази депресия. Обичам също да се разхождам през гробището в нашия берлински квартал, да поседя там известно време и да слушам тишината.
▪️За намирането на баланс между града и природата, философията на актьорството, ежедневието в Берлин, любовта, емпатията и знанието кога да спреш▪️
⠀
❓ Какви чувства обикновено изпитвате, когато сте сред природата, далеч от града?
🎙️Тишина. Възможността да чуете собствения си вътрешен глас. Да бъдеш далеч от цивилизацията ми позволява да се изправя лице в лице с това колко освобождаващо може да бъде да имаш ограничени възможности и избори. Мисля, че градът оказва натиск върху хората, едновременно ги изтощавайки и карайки ги да се чувстват добре, въпреки че аз лично обичам градския живот. Да бъда сред природата, извън града, ми помага да канализирам объркващите мисли и чувства, които изпитвам в метрополиса: неговата скорост, консуматорство, нуждата да се харесвам и да бъда видян.
❓
Имате ли някакви специални маршрути или места, където се чувствате в едно цяло с природата и истински щастливи?
🎙️ Посещавам северното крайбрежие на Егейско море от двадесет години. Бозджаада е едно от онези места, където чувствам, че ми липсва нещо. Когато се приближавам до северното крайбрежие на Егейско море, нещо все още трепери в мен, чувствам се развълнуван. Това ме кара да се чувствам наистина жив, че съм пълен с живот. В Берлин, дори в града, можете бързо да стигнете с колело до огромни паркове и езера. Хазенхайде и Тиргартен са особено популярни – те могат да ви накарат да се почувствате сякаш сте избягали от града. В и около Берлин има много езера. Шлахтензее е едно от тях. Обичам и да се разхождам по каналите. Дори в самия център на града можете да се почувствате част от природата.
⠀
❓ Да, живееш в Берлин, където има много зелени площи, градини и паркове. Има ли места, които често посещаваш, където бягаш от шума и суетата?
🎙️ Наистина обичам да се разхождам и да карам колело покрай канала в Кройцберг; бих могъл да го правя всеки ден. Също така, ставането рано сутрин и посещението на първите кафенета, които отварят, наистина ми помага. Писането ми беше особено трудно през последните години и благодарение на тази сутрешна тиха рутина успях да преодолея тази депресия. Обичам също да се разхождам през гробището в нашия берлински квартал, да поседя там известно време и да слушам тишината.
Скрит текст:
❓Споменахте, че има места в Берлин, до които е лесно да се стигне с колело. Ако трябваше да вземеш колелото си в момента, къде и по какъв маршрут би искал да отидеш?
🎙️Бих искал да придружа влака до Карс... Въпреки че не помня точните маршрути, все още мога да си представя обвитите в мъгла пътища, които се простираха пред мен на разсъмване, докато наближавах Ерзинджан. По някаква причина, този въпрос беше първият, който извика този образ в съзнанието ми... Бих искал да карам колело дълго време покрай релсите. Също така бих искал да направя велосипедна обиколка из Италия. А Япония също е една от мечтаните ми дестинации...
❓ Какво означава за теб да си на път? В кола, в самолет, на колело или на мотоциклет... зависи кой от двата караш.
🎙️Когато шофирам сам на дълги пътувания, дестинацията обикновено не ме притеснява; никога не бързам. Много съм спокоен. При такива пътувания ме обзема не мисълта да оставя всичко зад гърба си, а по-скоро чувството, че нещо е липсвало в живота ми и сега ще се свържа отново с него.
Говоря си и това се случва напълно естествено. Започвам да задавам и да отговарям на въпроси. Питам се: „Как се чувстваш?“ Търся отговори на това, с което се сблъсквам на този етап от живота си. Когато съм в колата, се чувствам сякаш съм в истински поток. Знанието, че никой не може да го прекъсне, никой няма да ме разсее и не е нужно да се притеснявам „кой какво ще каже“, носи невероятно облекчение. Откакто се преместих в Берлин, преживях същото, докато карах колело.
⠀
❓Каква музика или песни слушате на път?
🎙️ При дълги пътувания често предпочитам тишината. Ако съм сам в градския трафик, слушам класически или инструментален джаз. Този вид музика ми помага спокойно да понасям много неща, които иначе биха ме раздразнили в трафика. От външен човек, ядосан човек, който слуша този вид музика, вероятно изглежда комично. Или, напротив, много кинематографично...
Ако с Есра караме заедно, тя избира музиката; R&B и рап са сред любимите ѝ. Напоследък с нея пускаме песни от един и същ телефон, споделяме слушалки и караме колелата си по този начин. Всеки от нас има едното свободно ухо, така че можем да говорим - това прави карането забавно и музикално заредено. „Въпреки че актьорството е занаят, който прави човек видим и забележим, то съдържа и философия, която позволява много лесно да останеш невидим, ако желаеш. В този смисъл винаги съм се опитвал да обясня мотивацията си за тази професия с фразата: „Искам да бъда невидим.“
⠀
❓Преди снимките споменахте в разговор, че правите дигитален детокс за няколко дни и отивате в Бозджаада, за да се презаредите. Как протича това отдъхване? И какви вътрешни промени забелязвате, когато приключи?
🎙️Ставам призори, когато слънцето едва започва да изгрява. Вървя от къщата си до брега. Не нося телефона си със себе си – само тефтер, книга и фотоапарат. Просто замръзвам. Казвам си: „Ще поседя на плажа, докато не се появят поне петима души.“ Струва си да се уточни, че това е много дълъг плаж, където няколко души няма да създадат усещането за тълпа. След това, когато слънцето достигне зенита си, се прибирам у дома. Готвя. Седя в градината, точно както правех на брега. Слушам музика. Няма телевизор или компютър, няма какво да гледам. Малко преди залез слънце се отправям отново към морето. Когато слънцето залезе, приключвам разходката си и се връщам у дома. Лягам си. Или прекарвам време на някой хълм, преживявайки всичко там. Оставяйки зад гърба си всичко, на което съм бил свидетел и всичко, което съм почувствал, се чувствам малко тъжен на връщане. Защото разбирам, че животът с минимум възможности е във всяко едно отношение по-лечебен и самодостатъчен и много размишлявам върху това. Но след това отново се влюбвам в града. Връщам се с ясно разбиране за това от какво се отказвам, какво обичам повече и какво ми е от полза. Благодарение на това, поне в началото, живея по-продуктивно в града. Започвам да подхождам към много ситуации и живота си като цяло с по-голямо разбиране. Винаги се сещам за една поговорка, която баба ми често повтаряше: „Малкото е с мярка, твърде многото е вредно.“
❓ Четох една статия онзи ден. В нея пишеше следното: „Практикуването на това, което италианците наричат „Dolce Far Niente“ – „сладко бездействие“ – всъщност изобщо не е лесно. В края на краищата, когато човек, ориентиран към работата, се отпуска, мозъкът му не спира; той постоянно преглежда списъка му със задачи. И той не може да се наслади на момента.“ И вие ли сте такива, или все още успявате да се насладите на радостта от „dolce far niente“ от време на време? И всъщност, същата статия твърди, че „способността да се спре е също съпротива, вид протест“. Какво мислите за това?
🎙️ За мен това всъщност е нещо, което идва доста лесно. Тези, които не знаят как да го направят, може да объркат това състояние с просто бездействие, но всъщност, да, съпротивата е много точно определение. Напоследък ми е трудно да остана в това състояние „dolce far niente“, но намирам решения. За да успокоя ума си, ставам много по-рано сутрин: събуждам се, когато всички останали още спят, и се разхождам по празните улици. Съпротивлявам се. Понякога е трудно, но успявам да се потопя в тишина. Есра в началото не разбираше съвсем какво правя, но с течение на времето и тя възприе този опит и започна да се учи да спира, а това ѝ беше от полза. Да видя това и да се чувствам разбран от нея е много ценно за мен.
⠀
❓ Тъй като говорим за „Dolce Far Niente“, как Ахмет Рифат Шунгар прекарва почивния си ден, когато не работи и няма снимки?
🎙️ Опитвам се да спра. Ходя. Опитвам се да пиша. Опитвам се да чета. Тренирам... Но най-вече се опитвам да замръзна. Този свободен ден обикновено се превръща в ден, в който главата ми е в пълен хаос.
❓ Как бихте описали тръпката от актьорството и приключението, което преживявате в момента? Какво означава актьорството за вас?
🎙️Открих огромен брой нови места и срещнах толкова много нови хора. В същото време съм сигурна, че ако не бях актьор, никога нямаше да живея този живот. Щях да бъда много по-самотен и затворен... Все още се боря за пространства, където мога да бъда сам, но актьорството се превърна в своеобразен инструмент за социализация за мен, буквално ме измъквайки от бърлогата ми. То ми позволява да разбирам хората, природата и голямо разнообразие от истории, с които никога нямаше да се сблъскам, ако животът ми се беше стекъл по различен начин. Благодарение на него виждам огромно разнообразие от житейски сценарии, което помага за развиването на емпатия. Това е като уравнение, което казва, че просто нямаш шанс да станеш „лош“ човек, като се занимаваш с актьорство. Разбира се, не би трябвало да е бреме, но аз мисля следното: когато се опитваш да вдъхнеш живот на толкова много хора, животи, концепции и мисли с такава емпатия, когато играеш герои без да ги осъждаш или да ги разделяш на „добри“ и „лоши“ – след това просто не е възможно да имаш вътрешния капацитет да направиш нещо лошо на някого на улицата, на семейството си, на животните или на природата.
Освен това, макар актьорството да е професия, която те прави видим, то има философия, която ти позволява много лесно да останеш напълно невидим, ако желаеш. В този смисъл винаги съм се опитвал да обясня мотивацията си за професията си с фразата „Искам да бъда невидим“. Един ден в книжарница попаднах на книга, наречена „Невидимият актьор“, и тя ме накара да се почувствам сякаш съм намерил близък приятел, който, независимо от разстоянието и факта, че нашите географски светове не се пресичат, преживява живота точно както аз. „Значи не съм сам“, казах си тогава.
❓ Какъв е за вас процесът на превъплъщение в герой и представянето му на публиката? И какви следи оставят във вас героите, които сте съживили, когато дойде време да се сбогувате?
🎙️Когато се подготвям за роля, сякаш се оттеглям дълбоко в себе си. Идва момент, в който ходя много и мълча за дълги периоди. Неволно започвам да виждам света малко през техните очи.
Никога не подхождам към герой от гледна точка на „добър“, „лош“, „правилен“ или „грешен“. По-скоро се опитвам да ги разбера. Създавам истории за тях в главата си, които надхвърлят сценария, въпреки че, честно казано, нямам конкретен метод, който бих могъл да опиша. Донякъде е подобно на това да си човек. Интересното е, че докато мисля много по време на подготовката, след като снимките или сцената започнат, обикновено се оказвам, че не мисля за нищо. Просто играя. И това е прекрасно чувство. В ежедневието умът ми работи постоянно, но в моменти като тези, способността просто да бъда ми дава огромно чувство за свобода. Да не знаеш е невероятно чувство. В живота винаги чувстваме, че трябва да знаем всичко, да контролираме всичко, да можем да опишем чувствата си... Но на снимачната площадка способността да не знаеш нищо и просто да бъдеш в момента се чувства невероятно освобождаваща. Честно казано, когато приключа с работата си по даден герой, репликите не се задържат в главата ми. Но след роля, с която съм прекарал толкова много време, мисленето и емпатията ми определено се променят. Ако дори мимолетна среща с някого на улицата ни промени, тогава е абсолютно невъзможно герой, с когото си живял с месеци, да не остави някакъв отпечатък върху теб.
❓ Какво те вдъхновява в работата ти? Как и какво те захранва?
🎙️Наистина се възхищавам на трудолюбивите хора. В този смисъл съм много щастлив, защото Есра Гюлмен е основният ми източник на вдъхновение. В телефона ми тя е посочена като „моята муза“. Никога в живота си не съм имала някой, с когото да съм прекарвала толкова много време и който да е толкова трудолюбив. В началото дори ме караше да се чувствам неловко, защото се хванах, че си мисля, че като актьор съм станал мързелив. С Есра жаждата ми за живот се разпали отново. Вместо да се питам: „Мога ли да направя това?“, тази ситуация ме трансформира в човек, който просто предприема действия – точно това, което бях, преди да започна да играя. Актьорството всъщност е много благоприятно за мързела, защото има постоянен период на чакане. Първо чакаш роля, след това има прослушвания, след това, ако е избрана, играеш, а ако не, чакаш отново. След това, в най-добрия случай, някой ще я нарече успешна и след това отново седиш и чакаш следващия проект, за да можеш да успееш отново. Това ме накара да се чувствам невероятно мързелив. Радвам се, че започвам да излизам от това състояние. Много съм впечатлен от трудолюбиви, любознателни хора. Привличат ме тези, които задават въпроси. Способността да се задават добри въпроси ми се струва като невероятен талант. Вдъхновяват ме хора, които питат искрено, от чисто любопитство. Тези, които се интересуват от вашето благополучие и питат „Как сте?“, защото наистина се интересуват.
❓ Живеете в Берлин. Как ви подхранва животът в този град?
🎙️ Толкова е хубаво да не усещате класови разделения в социалния си живот. Градът не ви дава никаква причина да се чувствате по-нисши или, обратно, по-висши от когото и да било. Разбира се, това е моето мнение като човек, който се е установил тук сравнително наскоро. Град, където индивидуалността излиза на преден план, със сигурност има своите предизвикателства в началото. Но с течение на времето осъзнавате колко е ценно да избягвате ненужни сложности в отношенията и че хората тук са честни, сякаш лъжата все още не е била измислена. Много ми харесва, че вместо постоянно да се изопачавате и лъжете за оцеляване, можете просто да бъдете изключително прям...
⠀
❓ Какъв филм гледахте наскоро, който ви е оставил силно впечатление?
🎙️ Без съмнение, "37.2º сутринта" (Бети Блу). От 1986 г.
⠀
❓Къде бихте искали да отидете с фотоапарата си и кои места бихте искали да запечатате?
🎙️Нямам конкретни планове, защото където и да отида, фотоапаратът ми е винаги с мен. Не мога да кажа, че мечтая да снимам някое конкретно място. Връзката ми с фотографията зависи повече от настроението ми и няма ясни планове.
Има определени улици и дори имам тефтер, в който си записвам в колко часа и къде точно огрява слънцето… Никога дори не съм поглеждал тези бележки; просто когато погледът ми улови нови места, добавям нови бележки към старите. Може би се запазват, за да мога някой ден да отида там. Накратко, връзката ми с фотографията е напълно спонтанна.
❓По време на снимките споменахте, че сте се преместили в Берлин със съпругата си Есра Гюлмен. Как определяте любовта? Към какво ви тласка любовта?
🎙️Разбирането и това да бъдеш разбран е това, което ценя най-много в живота. Разногласията винаги са възможни във връзките, но именно с Есра стигнах до убеждението, че желанието да се разбираме прави любовта трайна. Не говоря за това да се променяме или преобразяваме един друг. По-скоро това позволява на всеки от нас да се доближи до себе си, да бъде този, който не се страхува да бъде. Мисля, че това е самата любов.
🎙️Бих искал да придружа влака до Карс... Въпреки че не помня точните маршрути, все още мога да си представя обвитите в мъгла пътища, които се простираха пред мен на разсъмване, докато наближавах Ерзинджан. По някаква причина, този въпрос беше първият, който извика този образ в съзнанието ми... Бих искал да карам колело дълго време покрай релсите. Също така бих искал да направя велосипедна обиколка из Италия. А Япония също е една от мечтаните ми дестинации...
❓ Какво означава за теб да си на път? В кола, в самолет, на колело или на мотоциклет... зависи кой от двата караш.
🎙️Когато шофирам сам на дълги пътувания, дестинацията обикновено не ме притеснява; никога не бързам. Много съм спокоен. При такива пътувания ме обзема не мисълта да оставя всичко зад гърба си, а по-скоро чувството, че нещо е липсвало в живота ми и сега ще се свържа отново с него.
Говоря си и това се случва напълно естествено. Започвам да задавам и да отговарям на въпроси. Питам се: „Как се чувстваш?“ Търся отговори на това, с което се сблъсквам на този етап от живота си. Когато съм в колата, се чувствам сякаш съм в истински поток. Знанието, че никой не може да го прекъсне, никой няма да ме разсее и не е нужно да се притеснявам „кой какво ще каже“, носи невероятно облекчение. Откакто се преместих в Берлин, преживях същото, докато карах колело.
⠀
❓Каква музика или песни слушате на път?
🎙️ При дълги пътувания често предпочитам тишината. Ако съм сам в градския трафик, слушам класически или инструментален джаз. Този вид музика ми помага спокойно да понасям много неща, които иначе биха ме раздразнили в трафика. От външен човек, ядосан човек, който слуша този вид музика, вероятно изглежда комично. Или, напротив, много кинематографично...
Ако с Есра караме заедно, тя избира музиката; R&B и рап са сред любимите ѝ. Напоследък с нея пускаме песни от един и същ телефон, споделяме слушалки и караме колелата си по този начин. Всеки от нас има едното свободно ухо, така че можем да говорим - това прави карането забавно и музикално заредено. „Въпреки че актьорството е занаят, който прави човек видим и забележим, то съдържа и философия, която позволява много лесно да останеш невидим, ако желаеш. В този смисъл винаги съм се опитвал да обясня мотивацията си за тази професия с фразата: „Искам да бъда невидим.“
⠀
❓Преди снимките споменахте в разговор, че правите дигитален детокс за няколко дни и отивате в Бозджаада, за да се презаредите. Как протича това отдъхване? И какви вътрешни промени забелязвате, когато приключи?
🎙️Ставам призори, когато слънцето едва започва да изгрява. Вървя от къщата си до брега. Не нося телефона си със себе си – само тефтер, книга и фотоапарат. Просто замръзвам. Казвам си: „Ще поседя на плажа, докато не се появят поне петима души.“ Струва си да се уточни, че това е много дълъг плаж, където няколко души няма да създадат усещането за тълпа. След това, когато слънцето достигне зенита си, се прибирам у дома. Готвя. Седя в градината, точно както правех на брега. Слушам музика. Няма телевизор или компютър, няма какво да гледам. Малко преди залез слънце се отправям отново към морето. Когато слънцето залезе, приключвам разходката си и се връщам у дома. Лягам си. Или прекарвам време на някой хълм, преживявайки всичко там. Оставяйки зад гърба си всичко, на което съм бил свидетел и всичко, което съм почувствал, се чувствам малко тъжен на връщане. Защото разбирам, че животът с минимум възможности е във всяко едно отношение по-лечебен и самодостатъчен и много размишлявам върху това. Но след това отново се влюбвам в града. Връщам се с ясно разбиране за това от какво се отказвам, какво обичам повече и какво ми е от полза. Благодарение на това, поне в началото, живея по-продуктивно в града. Започвам да подхождам към много ситуации и живота си като цяло с по-голямо разбиране. Винаги се сещам за една поговорка, която баба ми често повтаряше: „Малкото е с мярка, твърде многото е вредно.“
❓ Четох една статия онзи ден. В нея пишеше следното: „Практикуването на това, което италианците наричат „Dolce Far Niente“ – „сладко бездействие“ – всъщност изобщо не е лесно. В края на краищата, когато човек, ориентиран към работата, се отпуска, мозъкът му не спира; той постоянно преглежда списъка му със задачи. И той не може да се наслади на момента.“ И вие ли сте такива, или все още успявате да се насладите на радостта от „dolce far niente“ от време на време? И всъщност, същата статия твърди, че „способността да се спре е също съпротива, вид протест“. Какво мислите за това?
🎙️ За мен това всъщност е нещо, което идва доста лесно. Тези, които не знаят как да го направят, може да объркат това състояние с просто бездействие, но всъщност, да, съпротивата е много точно определение. Напоследък ми е трудно да остана в това състояние „dolce far niente“, но намирам решения. За да успокоя ума си, ставам много по-рано сутрин: събуждам се, когато всички останали още спят, и се разхождам по празните улици. Съпротивлявам се. Понякога е трудно, но успявам да се потопя в тишина. Есра в началото не разбираше съвсем какво правя, но с течение на времето и тя възприе този опит и започна да се учи да спира, а това ѝ беше от полза. Да видя това и да се чувствам разбран от нея е много ценно за мен.
⠀
❓ Тъй като говорим за „Dolce Far Niente“, как Ахмет Рифат Шунгар прекарва почивния си ден, когато не работи и няма снимки?
🎙️ Опитвам се да спра. Ходя. Опитвам се да пиша. Опитвам се да чета. Тренирам... Но най-вече се опитвам да замръзна. Този свободен ден обикновено се превръща в ден, в който главата ми е в пълен хаос.
❓ Как бихте описали тръпката от актьорството и приключението, което преживявате в момента? Какво означава актьорството за вас?
🎙️Открих огромен брой нови места и срещнах толкова много нови хора. В същото време съм сигурна, че ако не бях актьор, никога нямаше да живея този живот. Щях да бъда много по-самотен и затворен... Все още се боря за пространства, където мога да бъда сам, но актьорството се превърна в своеобразен инструмент за социализация за мен, буквално ме измъквайки от бърлогата ми. То ми позволява да разбирам хората, природата и голямо разнообразие от истории, с които никога нямаше да се сблъскам, ако животът ми се беше стекъл по различен начин. Благодарение на него виждам огромно разнообразие от житейски сценарии, което помага за развиването на емпатия. Това е като уравнение, което казва, че просто нямаш шанс да станеш „лош“ човек, като се занимаваш с актьорство. Разбира се, не би трябвало да е бреме, но аз мисля следното: когато се опитваш да вдъхнеш живот на толкова много хора, животи, концепции и мисли с такава емпатия, когато играеш герои без да ги осъждаш или да ги разделяш на „добри“ и „лоши“ – след това просто не е възможно да имаш вътрешния капацитет да направиш нещо лошо на някого на улицата, на семейството си, на животните или на природата.
Освен това, макар актьорството да е професия, която те прави видим, то има философия, която ти позволява много лесно да останеш напълно невидим, ако желаеш. В този смисъл винаги съм се опитвал да обясня мотивацията си за професията си с фразата „Искам да бъда невидим“. Един ден в книжарница попаднах на книга, наречена „Невидимият актьор“, и тя ме накара да се почувствам сякаш съм намерил близък приятел, който, независимо от разстоянието и факта, че нашите географски светове не се пресичат, преживява живота точно както аз. „Значи не съм сам“, казах си тогава.
❓ Какъв е за вас процесът на превъплъщение в герой и представянето му на публиката? И какви следи оставят във вас героите, които сте съживили, когато дойде време да се сбогувате?
🎙️Когато се подготвям за роля, сякаш се оттеглям дълбоко в себе си. Идва момент, в който ходя много и мълча за дълги периоди. Неволно започвам да виждам света малко през техните очи.
Никога не подхождам към герой от гледна точка на „добър“, „лош“, „правилен“ или „грешен“. По-скоро се опитвам да ги разбера. Създавам истории за тях в главата си, които надхвърлят сценария, въпреки че, честно казано, нямам конкретен метод, който бих могъл да опиша. Донякъде е подобно на това да си човек. Интересното е, че докато мисля много по време на подготовката, след като снимките или сцената започнат, обикновено се оказвам, че не мисля за нищо. Просто играя. И това е прекрасно чувство. В ежедневието умът ми работи постоянно, но в моменти като тези, способността просто да бъда ми дава огромно чувство за свобода. Да не знаеш е невероятно чувство. В живота винаги чувстваме, че трябва да знаем всичко, да контролираме всичко, да можем да опишем чувствата си... Но на снимачната площадка способността да не знаеш нищо и просто да бъдеш в момента се чувства невероятно освобождаваща. Честно казано, когато приключа с работата си по даден герой, репликите не се задържат в главата ми. Но след роля, с която съм прекарал толкова много време, мисленето и емпатията ми определено се променят. Ако дори мимолетна среща с някого на улицата ни промени, тогава е абсолютно невъзможно герой, с когото си живял с месеци, да не остави някакъв отпечатък върху теб.
❓ Какво те вдъхновява в работата ти? Как и какво те захранва?
🎙️Наистина се възхищавам на трудолюбивите хора. В този смисъл съм много щастлив, защото Есра Гюлмен е основният ми източник на вдъхновение. В телефона ми тя е посочена като „моята муза“. Никога в живота си не съм имала някой, с когото да съм прекарвала толкова много време и който да е толкова трудолюбив. В началото дори ме караше да се чувствам неловко, защото се хванах, че си мисля, че като актьор съм станал мързелив. С Есра жаждата ми за живот се разпали отново. Вместо да се питам: „Мога ли да направя това?“, тази ситуация ме трансформира в човек, който просто предприема действия – точно това, което бях, преди да започна да играя. Актьорството всъщност е много благоприятно за мързела, защото има постоянен период на чакане. Първо чакаш роля, след това има прослушвания, след това, ако е избрана, играеш, а ако не, чакаш отново. След това, в най-добрия случай, някой ще я нарече успешна и след това отново седиш и чакаш следващия проект, за да можеш да успееш отново. Това ме накара да се чувствам невероятно мързелив. Радвам се, че започвам да излизам от това състояние. Много съм впечатлен от трудолюбиви, любознателни хора. Привличат ме тези, които задават въпроси. Способността да се задават добри въпроси ми се струва като невероятен талант. Вдъхновяват ме хора, които питат искрено, от чисто любопитство. Тези, които се интересуват от вашето благополучие и питат „Как сте?“, защото наистина се интересуват.
❓ Живеете в Берлин. Как ви подхранва животът в този град?
🎙️ Толкова е хубаво да не усещате класови разделения в социалния си живот. Градът не ви дава никаква причина да се чувствате по-нисши или, обратно, по-висши от когото и да било. Разбира се, това е моето мнение като човек, който се е установил тук сравнително наскоро. Град, където индивидуалността излиза на преден план, със сигурност има своите предизвикателства в началото. Но с течение на времето осъзнавате колко е ценно да избягвате ненужни сложности в отношенията и че хората тук са честни, сякаш лъжата все още не е била измислена. Много ми харесва, че вместо постоянно да се изопачавате и лъжете за оцеляване, можете просто да бъдете изключително прям...
⠀
❓ Какъв филм гледахте наскоро, който ви е оставил силно впечатление?
🎙️ Без съмнение, "37.2º сутринта" (Бети Блу). От 1986 г.
⠀
❓Къде бихте искали да отидете с фотоапарата си и кои места бихте искали да запечатате?
🎙️Нямам конкретни планове, защото където и да отида, фотоапаратът ми е винаги с мен. Не мога да кажа, че мечтая да снимам някое конкретно място. Връзката ми с фотографията зависи повече от настроението ми и няма ясни планове.
Има определени улици и дори имам тефтер, в който си записвам в колко часа и къде точно огрява слънцето… Никога дори не съм поглеждал тези бележки; просто когато погледът ми улови нови места, добавям нови бележки към старите. Може би се запазват, за да мога някой ден да отида там. Накратко, връзката ми с фотографията е напълно спонтанна.
❓По време на снимките споменахте, че сте се преместили в Берлин със съпругата си Есра Гюлмен. Как определяте любовта? Към какво ви тласка любовта?
🎙️Разбирането и това да бъдеш разбран е това, което ценя най-много в живота. Разногласията винаги са възможни във връзките, но именно с Есра стигнах до убеждението, че желанието да се разбираме прави любовта трайна. Не говоря за това да се променяме или преобразяваме един друг. По-скоро това позволява на всеки от нас да се доближи до себе си, да бъде този, който не се страхува да бъде. Мисля, че това е самата любов.
