⭐️Толгахан Сайъшман и Амине Гюлше – Сега и Завинаги ⭐️ Любими турски актьори - тема 59*
- Публикувана: 23 юни 2026, 17:45 ч.
- Последно мнение: 10 авг. 2026, 00:07 ч.
# 616
2 авг. 2026, 00:40 ч.
Виж целия пост
Част 4:
Скрит текст:
— „Не скачай, не го прави.“
— „Аз играех така. Опитвах се да се откроя.“
— „Има такива асистент-режисьори, които те надъхват. Един ден снимахме реклама с публика на трибуните, беше около 2000 година. Беше ледено студено. Аз бях само по тениска. За да се стопля, започнах да се надъхвам, да вкарвам енергия. Той ме погледна и каза: „Момче, човек от Фикиртепе се раздава!“ Направи ме лидер на агитката. Аз замръзвах от студ, но ти пак си бил там — винаги нещо положително се е случвало. Първо искали да те показват малко, а после повече. А мен и малкото, което се виждаше, искаха да го махнат.“
— „Имаше един момент пак от времето на „Ясеминче“...“
— „Да, в „Ясеминче“ имам кариера, вие не знаете.“
— „Наистина имам, около 50 епизода.“
— „Кълна се, този път нямам общо с историята. Не скачам и не казвам „не скачай“. Пак беше Шуаип. Шуаип тича на бягаща пътека, изведнъж копчето блокира и той започва да тича все по-бързо. Всички отиват да му помагат. Аз съм там като човек, който реагира, но съм много далеч — най-отзад съм. После пак трябваше да играя. Нещо стана и аз веднага отидох: „Какво стана? Какво стана?“ Бях първият, който пристигна. Режисьорът ме гледаше и аз чух помощник-режисьора да казва: „Махнете този дебелия оттам. Той идва пръв и закрива кадъра, не виждаме госпожа Ясемин.““
— „И при мен дойде помощник-режисьорът. Каза ми: „Господине, може ли да се преместите малко?“ И цял ден ме държаха извън кадър да тренирам.“
— „На колко години беше тогава?“
— „Около 20.“
— „Значи си бил голям.“
— „Да, голям.“
— „Как така голям?“
— „Аз бях на 16–17 години.“
— „Нали това щях да кажа. Не беше ли странно? Например приятелите ти знаят, че участваш. Казваш им: „Играх в тази реклама.“ После в рекламата се вижда само гърбът ти.“
— „Да, точно така.“
— „После отиваш в столовата и ти казват: „Толга, обърни си вече лицето да те видим.““
— „Да, имаше такива подигравки.“
— „Но накрая пак...“
— „Не, но трябва някой ден да се срещнем и да си поговорим за тези неща.“
— „Фигурацията наистина е най-трудната и най-неприятната част от тази работа.“
— „Ти правил ли си фигурация?“
— „Разбира се. И аз имах една много кратка роля в реклама.“
— „Какво правеше?“
— „Нека да не казваме марката.“
— „Да, по-добре да не я казваме.“
— „Беше реклама на дезодорант. Две момичета подавахме главите си през една врата.“
— „Само това ли?“
— „Само си показвахме главите.“
— „И веднага са те открили? Казали са: „Това момиче, нека тя да го направи.““
— „Да, режисьорът видял: „Това момиче пак да си подаде главата, нека я подава повече.““
— „При мен беше обратното — по-често ме махаха от кадър.“
— „Но точно това е. Когато правиш фигурация, си толкова развълнуван, че веднага казваш на приятелите си: „Гледайте ме!““
— „Последното нещо, за което казах на Ибрахим: „Гледай ме“, беше в едно предаване за възстановяване на случаи, „Пръстов отпечатък“. Помните ли го? Беше риалити шоу.“
— „Тогава Ахмет се беше прибрал късно вкъщи.“
— „Ахмет търсеше твърд предмет и го удари с него... Да, точно така. Говореха на черен фон.“
— „Не се виждаше много.“
— „Там аз играех сатанист, който напада момиче на гробище.“
— „Кълна се.“
— „Симпатичен сатанист ли беше?“
— „Не, направиха ме да изглеждам отблъскващ. Нарисуваха ми разни неща, сложиха ми качулка и така нататък. Казах на всичките си приятели: „Гледайте ме!““
— „Майка ми се обади от Бурса и каза: „Сине, върни се в Бурса.“ Каза ми: „Нещо не върви в правилната посока. Това не е за теб.“ Защото сцената изглеждаше толкова ужасно.“
— „Камерата постоянно идваше отблизо... Но това също идваше от семейството. Аз правех тази работа, докато учех. Един ден майка ми каза: „Сине, жал ми е за теб. Недей да се занимаваш повече с това. Не става.““
Да. Тогава преминах към манекенството.
– Имаше един период, нали? Първо започна като статист, после…
– Там се свързахме с една-двe агенции.
– Да.
– Брат, вече имам опит, години опит.
– Оттам дойдоха предложения от няколко агенции. Казаха ми: „Искаш ли да станеш модел? Ще ти организираме уроци по походка“ и т.н. И изведнъж се озовах в този свят. Вкараха ме в конкурс, спечелих. Изведнъж се оказах на подиуми. Започнах да печеля доста пари.
– Изведнъж стана първи, нали? Първо в страната.
– Първо участвах в Best Model. Първата година има награди за отличие – знаете, като „това момче има бъдеще, но нека не го пречупваме, може би тази година не е неговата“. Дадоха ми една-две такива награди. После станах втори. След това бях избран за „Мъж на Турция“ и отидох да представям страната в Южна Корея. Там станах световен победител.
– Чакай малко, искам да кажа нещо. Имаме кадри от момента, в който си станал първи.
– На Толгахан…
– Ти първи ли беше там или втори на първото си участие?
– В Best Model Къванч беше, аз бях Дженгиз.
– Имаме кадри за това. Нека да ги видим – Толгахан по онова време, заедно с Къванч Татлъту.
– Машаллах, аз даже забравих какво исках да питам. Ти задай два въпроса, аз после ще се съвзема.
– Кой стана първи в конкурса?
– Аз съм Best Model. Аз съм first runner-up.
– Тоест „first model“ означава втори?
– Да.
– Не знам дали забелязвате, но аз ли съм много наблюдателен? Има една такава поза – ръката в джоба…
– Благодаря. Красиво ли е така да стоя?
– Имате ли мускули? Например така…
– Имаме мускули, разбира се.
– Нека да направя нещо вместо вас.
– Машаллах, машаллах.
– Още ги има.
– Още ги има.
– Трудно нещо е това. Човек да получи оценка само заради външния си вид… Какво може да направи? Там Гюлбен Ерген гледа мускулите, пипа ги и т.н. След това да се изразиш като човек е много трудно.
– Да, освен това си неопитен. Имаш две минути да се представиш, нямаш възможност да покажеш кой си. А и си притеснен. Беше много трудно време. Но дрехите не бяха ли впечатляващи? Дрехите бяха много екстравагантни. Шапките на Къванч бяха страхотни.
– Къванч, преди 11 години…
– Преди 11 години, разбира се.
– Преди 11 години аз играех сатанист.
– Виж какви неща си направил.
– Но ти можеше да играеш сатанист преди 11 години. Заради външния си вид ли започна с модата и манекенството?
– Аз всъщност не работя като професионален модел. Не го правя като основна професия. Обикновено приятели, когато имат фотосесии, ми казват: „Мюге, ела да те снимаме“. Или аз самият…
– Не е професионално, по-скоро между приятели?
– Да, но имало е и професионални неща.
– Получавал ли си пари?
– Да, случвало се е.
– Кога толкова се промени?
– Аз винаги съм казвал: „Моля ви, трябва да има някаква отплата за това“. Но никога не съм навлизал професионално в този свят. Не съм ходил на кастинги като модел.
– Но ти си подходящ за това. Подходящ си, можеш да го правиш.
– Има си определени мерки, нали? Не знаем какви са.
– Аз от седем години не се занимавам с това, вече не знам.
– Но не си оставил корема и формата. Това е хубаво. Какво правиш сега?
– Бях качил доста килограми, затова се върнах към спорта.
– Личи си. Правиш ли нещо специално? Преди 10 години си изглеждал така, а и след 10 години още си във форма.
– Може би защото сега играе главна роля в сериал и е в ролята на водещ мъжки персонаж.
– Аз още му пипам гърдите и се радвам, че ги има. Все едно са мои.
– Има хора, които се гордеят с приятелите си. Аз наистина се радвам за него.
– Да имах такива гърди и аз…
– А между другото, брат ми, сериалът ти „Лале Деври“…
– Да.
– Колко епизода сте стигнали?
– Над 130.
– Е, не са чак толкова много. 130.
– Но 130 епизода колко години означават?
– Не го дели на 30. В момента сме точно на 30.
– Един добър сериал стига до около 160 епизода.
– Да, стига.
– Да бъдеш сериал, който се излъчва 4-5 сезона по телевизията, е много трудно. Каква е тайната? Защо „Лале Деври“ беше толкова успешен?
– Честно казано, толкова много неща преживяхме с „Лале Деври“, че не знам какво да кажа.
– Първо сменихте канал.
– Не мога да кажа „тайната е това“.
– Влязоха нови герои. Дори герои от други сериали се включиха. Нали?
– Да, в един момент загубих контрол. Гледах го и аз и се обърках.
– И аз се обърках. Докато гледах дали ще стигне 13-и епизод, изведнъж видях, че сериалът е стигнал много напред.
– В стария канал взеха решение да го спрат след 13-и епизод. После друг канал направи предложение: „Ние ще го вземем и ще го излъчваме“. Продуцентът Шюкрю Авшар каза: „Имам такава идея“. Продължихме с тези, които искаха да останат. На останалите на следващия ден трябваше да им помахаме за сбогом.
– Те умряха ли в сериала?
– Не, просто сменихме канала.
– След това продължихме в другия канал. Аз си казвах: „Кога ли ще свърши този сериал?“
– Да.
– Около 20-22 епизод героинята Топрак, изиграна от Селен, която тогава беше главна героиня в „Йер Гьок Ашк“, дойде при нас. Тогава бяхме около 30-35 епизода. И изведнъж сериалът започна да се изкачва и успехът му стана неудържим. Един ден ми казаха: „Аджун каза, че сте първи в съботната вечер“. Не можех да повярвам.
– Значи актьори от „Йер Гьок Ашк“ дойдоха директно във вашия сериал?
– Да. Аз дори отидох и играх два епизода там.
– Направо сте си разменяли актьори.
– Да. Получих телефонно обаждане. Шюкрю каза: „Какво правиш?“ Казах: „Вкъщи съм“. Той каза: „Утре заминаваш за Ургюп“. Попитах защо. Каза: „Ще играеш срещу нея“.
– Значи ти отиде да вземеш момичето от друг сериал?
– Точно така. Взех я и я доведох.
– Невероятно е. Сериалът губи главната си героиня Лале, но продължава. После прави такова обединяване с друг сериал. Това е телевизионна история.
– Наистина много първи неща се случиха в този сериал. Всички главни герои, с които започнахме, умряха. Само аз останах.
– Ти си като безсмъртния герой.
– Да. Серенай, която играеше в сериала, също умря. Героинята на Гюл Онат, която играеше майка ми, също почина. Семейството на Лале… всички умряха. Само майка ѝ остана, но и тя вече беше инвалид.
– А ти още ли си в сериала?
– Да. В момента имам почти 120 минути участие.
– Значи не си някъде на заден план.
– Не, вече съм постоянно там.
– Започна ли нов сериал?
– Да.
– „Гурбетте Ашк“?
– Да.
– Какво играеш там?
– Нина.
– Нина. Поздравления. Как започва историята?
– Играя човек, който живее в чужбина.
– Германка?
– Алманчъ (турчин, живял в Германия).
– Иска да стане булка?
– Да. Тя се опитва да стане снаха. Историята е за любов между турски младеж и германско момиче. Те искат да се оженят, но семейството на момчето е против германската снаха и възникват проблеми.
– Говориш ли немски?
– Не. Нина се представя за туркиня.
– Значи името ѝ е променено?
– Нихал.
– Нихал. Красиво, близко е.
– Лесно се запомня.
– В този сериал има ли някой, който постоянно умира?
– Не, при нас няма такива неща.
– Ако има, ще вземем Селен Сойдер и ще направим Топрак. Ще станем първи.
– Може и Толгахан да влезе за два епизода като зет на Нина.
– А ти направи и филм наскоро. Браво, братко.
– Благодаря.
– Наистина, не е достатъчно само да изглеждаш като главен герой. Да имаш и актьорски талант е допълнително постижение.
– Освен това вече си главен герой и в киното. Какъв е филмът?
– „Сюргюн“. Вчера излезе по кината.
– „Сюргюн“.
– Да.
– Кой е изгнаникът?
– Всъщност филмът е по истинска история. Разказва за закона за изгнание от 1963 г. и драмата на едно гръцко семейство, живяло на остров Бююкада, което заради този закон е било принудено да се премести в Гърция.
– Значи е истинска история. Може ли да видим трейлъра?
– Благодаря.
– Поздравления, братко. Пожелавам ти успех и много зрители.
– Благодаря. Надявам се. Във филма участват Махир Гюнширай, Руслар Оджал, Маджит Сонкан и много други. Поздравления за труда на всички. Дори един човек да гледа филма или милиони хора да го гледат, важното е да достигне до хората и да остави хубаво впечатление и въздействие. Дали ще има голям боксофис или не – не е най-важното.
— „Аз играех така. Опитвах се да се откроя.“
— „Има такива асистент-режисьори, които те надъхват. Един ден снимахме реклама с публика на трибуните, беше около 2000 година. Беше ледено студено. Аз бях само по тениска. За да се стопля, започнах да се надъхвам, да вкарвам енергия. Той ме погледна и каза: „Момче, човек от Фикиртепе се раздава!“ Направи ме лидер на агитката. Аз замръзвах от студ, но ти пак си бил там — винаги нещо положително се е случвало. Първо искали да те показват малко, а после повече. А мен и малкото, което се виждаше, искаха да го махнат.“
— „Имаше един момент пак от времето на „Ясеминче“...“
— „Да, в „Ясеминче“ имам кариера, вие не знаете.“
— „Наистина имам, около 50 епизода.“
— „Кълна се, този път нямам общо с историята. Не скачам и не казвам „не скачай“. Пак беше Шуаип. Шуаип тича на бягаща пътека, изведнъж копчето блокира и той започва да тича все по-бързо. Всички отиват да му помагат. Аз съм там като човек, който реагира, но съм много далеч — най-отзад съм. После пак трябваше да играя. Нещо стана и аз веднага отидох: „Какво стана? Какво стана?“ Бях първият, който пристигна. Режисьорът ме гледаше и аз чух помощник-режисьора да казва: „Махнете този дебелия оттам. Той идва пръв и закрива кадъра, не виждаме госпожа Ясемин.““
— „И при мен дойде помощник-режисьорът. Каза ми: „Господине, може ли да се преместите малко?“ И цял ден ме държаха извън кадър да тренирам.“
— „На колко години беше тогава?“
— „Около 20.“
— „Значи си бил голям.“
— „Да, голям.“
— „Как така голям?“
— „Аз бях на 16–17 години.“
— „Нали това щях да кажа. Не беше ли странно? Например приятелите ти знаят, че участваш. Казваш им: „Играх в тази реклама.“ После в рекламата се вижда само гърбът ти.“
— „Да, точно така.“
— „После отиваш в столовата и ти казват: „Толга, обърни си вече лицето да те видим.““
— „Да, имаше такива подигравки.“
— „Но накрая пак...“
— „Не, но трябва някой ден да се срещнем и да си поговорим за тези неща.“
— „Фигурацията наистина е най-трудната и най-неприятната част от тази работа.“
— „Ти правил ли си фигурация?“
— „Разбира се. И аз имах една много кратка роля в реклама.“
— „Какво правеше?“
— „Нека да не казваме марката.“
— „Да, по-добре да не я казваме.“
— „Беше реклама на дезодорант. Две момичета подавахме главите си през една врата.“
— „Само това ли?“
— „Само си показвахме главите.“
— „И веднага са те открили? Казали са: „Това момиче, нека тя да го направи.““
— „Да, режисьорът видял: „Това момиче пак да си подаде главата, нека я подава повече.““
— „При мен беше обратното — по-често ме махаха от кадър.“
— „Но точно това е. Когато правиш фигурация, си толкова развълнуван, че веднага казваш на приятелите си: „Гледайте ме!““
— „Последното нещо, за което казах на Ибрахим: „Гледай ме“, беше в едно предаване за възстановяване на случаи, „Пръстов отпечатък“. Помните ли го? Беше риалити шоу.“
— „Тогава Ахмет се беше прибрал късно вкъщи.“
— „Ахмет търсеше твърд предмет и го удари с него... Да, точно така. Говореха на черен фон.“
— „Не се виждаше много.“
— „Там аз играех сатанист, който напада момиче на гробище.“
— „Кълна се.“
— „Симпатичен сатанист ли беше?“
— „Не, направиха ме да изглеждам отблъскващ. Нарисуваха ми разни неща, сложиха ми качулка и така нататък. Казах на всичките си приятели: „Гледайте ме!““
— „Майка ми се обади от Бурса и каза: „Сине, върни се в Бурса.“ Каза ми: „Нещо не върви в правилната посока. Това не е за теб.“ Защото сцената изглеждаше толкова ужасно.“
— „Камерата постоянно идваше отблизо... Но това също идваше от семейството. Аз правех тази работа, докато учех. Един ден майка ми каза: „Сине, жал ми е за теб. Недей да се занимаваш повече с това. Не става.““
Да. Тогава преминах към манекенството.
– Имаше един период, нали? Първо започна като статист, после…
– Там се свързахме с една-двe агенции.
– Да.
– Брат, вече имам опит, години опит.
– Оттам дойдоха предложения от няколко агенции. Казаха ми: „Искаш ли да станеш модел? Ще ти организираме уроци по походка“ и т.н. И изведнъж се озовах в този свят. Вкараха ме в конкурс, спечелих. Изведнъж се оказах на подиуми. Започнах да печеля доста пари.
– Изведнъж стана първи, нали? Първо в страната.
– Първо участвах в Best Model. Първата година има награди за отличие – знаете, като „това момче има бъдеще, но нека не го пречупваме, може би тази година не е неговата“. Дадоха ми една-две такива награди. После станах втори. След това бях избран за „Мъж на Турция“ и отидох да представям страната в Южна Корея. Там станах световен победител.
– Чакай малко, искам да кажа нещо. Имаме кадри от момента, в който си станал първи.
– На Толгахан…
– Ти първи ли беше там или втори на първото си участие?
– В Best Model Къванч беше, аз бях Дженгиз.
– Имаме кадри за това. Нека да ги видим – Толгахан по онова време, заедно с Къванч Татлъту.
– Машаллах, аз даже забравих какво исках да питам. Ти задай два въпроса, аз после ще се съвзема.
– Кой стана първи в конкурса?
– Аз съм Best Model. Аз съм first runner-up.
– Тоест „first model“ означава втори?
– Да.
– Не знам дали забелязвате, но аз ли съм много наблюдателен? Има една такава поза – ръката в джоба…
– Благодаря. Красиво ли е така да стоя?
– Имате ли мускули? Например така…
– Имаме мускули, разбира се.
– Нека да направя нещо вместо вас.
– Машаллах, машаллах.
– Още ги има.
– Още ги има.
– Трудно нещо е това. Човек да получи оценка само заради външния си вид… Какво може да направи? Там Гюлбен Ерген гледа мускулите, пипа ги и т.н. След това да се изразиш като човек е много трудно.
– Да, освен това си неопитен. Имаш две минути да се представиш, нямаш възможност да покажеш кой си. А и си притеснен. Беше много трудно време. Но дрехите не бяха ли впечатляващи? Дрехите бяха много екстравагантни. Шапките на Къванч бяха страхотни.
– Къванч, преди 11 години…
– Преди 11 години, разбира се.
– Преди 11 години аз играех сатанист.
– Виж какви неща си направил.
– Но ти можеше да играеш сатанист преди 11 години. Заради външния си вид ли започна с модата и манекенството?
– Аз всъщност не работя като професионален модел. Не го правя като основна професия. Обикновено приятели, когато имат фотосесии, ми казват: „Мюге, ела да те снимаме“. Или аз самият…
– Не е професионално, по-скоро между приятели?
– Да, но имало е и професионални неща.
– Получавал ли си пари?
– Да, случвало се е.
– Кога толкова се промени?
– Аз винаги съм казвал: „Моля ви, трябва да има някаква отплата за това“. Но никога не съм навлизал професионално в този свят. Не съм ходил на кастинги като модел.
– Но ти си подходящ за това. Подходящ си, можеш да го правиш.
– Има си определени мерки, нали? Не знаем какви са.
– Аз от седем години не се занимавам с това, вече не знам.
– Но не си оставил корема и формата. Това е хубаво. Какво правиш сега?
– Бях качил доста килограми, затова се върнах към спорта.
– Личи си. Правиш ли нещо специално? Преди 10 години си изглеждал така, а и след 10 години още си във форма.
– Може би защото сега играе главна роля в сериал и е в ролята на водещ мъжки персонаж.
– Аз още му пипам гърдите и се радвам, че ги има. Все едно са мои.
– Има хора, които се гордеят с приятелите си. Аз наистина се радвам за него.
– Да имах такива гърди и аз…
– А между другото, брат ми, сериалът ти „Лале Деври“…
– Да.
– Колко епизода сте стигнали?
– Над 130.
– Е, не са чак толкова много. 130.
– Но 130 епизода колко години означават?
– Не го дели на 30. В момента сме точно на 30.
– Един добър сериал стига до около 160 епизода.
– Да, стига.
– Да бъдеш сериал, който се излъчва 4-5 сезона по телевизията, е много трудно. Каква е тайната? Защо „Лале Деври“ беше толкова успешен?
– Честно казано, толкова много неща преживяхме с „Лале Деври“, че не знам какво да кажа.
– Първо сменихте канал.
– Не мога да кажа „тайната е това“.
– Влязоха нови герои. Дори герои от други сериали се включиха. Нали?
– Да, в един момент загубих контрол. Гледах го и аз и се обърках.
– И аз се обърках. Докато гледах дали ще стигне 13-и епизод, изведнъж видях, че сериалът е стигнал много напред.
– В стария канал взеха решение да го спрат след 13-и епизод. После друг канал направи предложение: „Ние ще го вземем и ще го излъчваме“. Продуцентът Шюкрю Авшар каза: „Имам такава идея“. Продължихме с тези, които искаха да останат. На останалите на следващия ден трябваше да им помахаме за сбогом.
– Те умряха ли в сериала?
– Не, просто сменихме канала.
– След това продължихме в другия канал. Аз си казвах: „Кога ли ще свърши този сериал?“
– Да.
– Около 20-22 епизод героинята Топрак, изиграна от Селен, която тогава беше главна героиня в „Йер Гьок Ашк“, дойде при нас. Тогава бяхме около 30-35 епизода. И изведнъж сериалът започна да се изкачва и успехът му стана неудържим. Един ден ми казаха: „Аджун каза, че сте първи в съботната вечер“. Не можех да повярвам.
– Значи актьори от „Йер Гьок Ашк“ дойдоха директно във вашия сериал?
– Да. Аз дори отидох и играх два епизода там.
– Направо сте си разменяли актьори.
– Да. Получих телефонно обаждане. Шюкрю каза: „Какво правиш?“ Казах: „Вкъщи съм“. Той каза: „Утре заминаваш за Ургюп“. Попитах защо. Каза: „Ще играеш срещу нея“.
– Значи ти отиде да вземеш момичето от друг сериал?
– Точно така. Взех я и я доведох.
– Невероятно е. Сериалът губи главната си героиня Лале, но продължава. После прави такова обединяване с друг сериал. Това е телевизионна история.
– Наистина много първи неща се случиха в този сериал. Всички главни герои, с които започнахме, умряха. Само аз останах.
– Ти си като безсмъртния герой.
– Да. Серенай, която играеше в сериала, също умря. Героинята на Гюл Онат, която играеше майка ми, също почина. Семейството на Лале… всички умряха. Само майка ѝ остана, но и тя вече беше инвалид.
– А ти още ли си в сериала?
– Да. В момента имам почти 120 минути участие.
– Значи не си някъде на заден план.
– Не, вече съм постоянно там.
– Започна ли нов сериал?
– Да.
– „Гурбетте Ашк“?
– Да.
– Какво играеш там?
– Нина.
– Нина. Поздравления. Как започва историята?
– Играя човек, който живее в чужбина.
– Германка?
– Алманчъ (турчин, живял в Германия).
– Иска да стане булка?
– Да. Тя се опитва да стане снаха. Историята е за любов между турски младеж и германско момиче. Те искат да се оженят, но семейството на момчето е против германската снаха и възникват проблеми.
– Говориш ли немски?
– Не. Нина се представя за туркиня.
– Значи името ѝ е променено?
– Нихал.
– Нихал. Красиво, близко е.
– Лесно се запомня.
– В този сериал има ли някой, който постоянно умира?
– Не, при нас няма такива неща.
– Ако има, ще вземем Селен Сойдер и ще направим Топрак. Ще станем първи.
– Може и Толгахан да влезе за два епизода като зет на Нина.
– А ти направи и филм наскоро. Браво, братко.
– Благодаря.
– Наистина, не е достатъчно само да изглеждаш като главен герой. Да имаш и актьорски талант е допълнително постижение.
– Освен това вече си главен герой и в киното. Какъв е филмът?
– „Сюргюн“. Вчера излезе по кината.
– „Сюргюн“.
– Да.
– Кой е изгнаникът?
– Всъщност филмът е по истинска история. Разказва за закона за изгнание от 1963 г. и драмата на едно гръцко семейство, живяло на остров Бююкада, което заради този закон е било принудено да се премести в Гърция.
– Значи е истинска история. Може ли да видим трейлъра?
– Благодаря.
– Поздравления, братко. Пожелавам ти успех и много зрители.
– Благодаря. Надявам се. Във филма участват Махир Гюнширай, Руслар Оджал, Маджит Сонкан и много други. Поздравления за труда на всички. Дори един човек да гледа филма или милиони хора да го гледат, важното е да достигне до хората и да остави хубаво впечатление и въздействие. Дали ще има голям боксофис или не – не е най-важното.
# 618
2 авг. 2026, 01:13 ч.
Част 5:
Виж целия пост
Скрит текст:
Фелин, сестричке…
– Наистина.
– Благодаря ти.
– Озан, когато имаш собствено предаване, след като си говорил толкова много, отиваш, оставяш микрофона, започваш да бършеш тук-там… Вече никаква харизма не остана.
– Напълно се изложих. Направо се съсипах.
– А, имаме телефонна връзка, Огузхан. Честита песен. Нека да приемем обаждането. Ало?
– Все едно отива на бой.
– Ало?
– Ало.
– Ало.
– Здравейте, приятно предаване.
– Благодаря. Как си?
– Много те обичаме.
– Гьозде Челик от Анталия. Гьозде, когато всичко вървеше нормално, какво стана изведнъж? След хубавите предавания нещо се промени. Какво се случи?
– Вълнение.
– А ние…
– Не, в началото нямаше вълнение. Добър вечер. Здравейте. Гюли. Какво има?
– Не изглежда ли сякаш е забравила как се вълнува?
– Добър вечер. Здравей, Гьозде. Какво правиш? С какво се занимаваш? Какво учиш?
– Ами… уча малко.
– Виж, пак е нормално.
– Друг човек щеше да влезе с: „Има ли котка вкъщи? Не разбрах какво става“.
– Гьозде, с кого гледате предаването в момента? Кои сте?
– Съквартирантките ми са Джансу, Седа, Несрин и Есра.
– Есра. Колко хубаво. Значи живеете в общежитие.
– Да.
– В кое общежитие? В кой университет сте?
– В Анталия, в Средиземноморския университет.
– Разбира се, щом е Анталия, трябва да е Средиземноморският университет. Каква специалност учиш?
– Ами… аграрна наука.
– Аграрна наука. Лека да ти е, Гьозде. А за кого се обади? С кого най-много искаш да говориш?
– Разбира се, за теб.
– Тюче… Да. Разбрахме, че е фалшиво обаждане. Можеш да затвориш.
– Какво? Огузхан Коч издаде албум. Толга има филм, има мускули. Има много сериали. Ибрахим пък по принцип е странно момче.
– Не съм Мюге Боз. Според мен това е правилното решение, знаеш ли? Гьозде, например, какво най-много…
– Ще попита: „Коя моя част харесваш най-много?“
– Заповядай, Гьоздечиğim. Нека да поговорим, да си споделим. Какво искаш да ме попиташ?
– Какво правите?
– Много се развълнувах.
– Ами викай, крещи. Така се прави. Да ти кажа ли нещо? В момента изглеждам сладък. Нали? Само аз съм на екрана, нали? Виж.
– Да.
– Много съм сладък, нали?
– С такива медени устни и всичко.
– Благодаря ти. Караш ме да се срамувам. Недей така, Гьозде.
– Е, прощавам ти, приятелю.
– Не гледайте така.
– Благодаря ти, Гьоздечиğim. Много ти благодаря.
– Много благодаря.
– Искаш ли да кажеш нещо за яката на ризата на Есер?
– Малко по-надолу… Погледни яката. Точно така.
– Много добре, Гьозде.
– Всъщност аз си мисля нещо.
– Какво?
– Ами…
– Сериозно мисля.
– Постоянно господин Ибрахим много хвали вашия стил. Дали това не е малко от ревност…?
– Дали няма нещо такова между вас?
– Ибрахим да ми завижда? Да, вярно е. Има го.
– Какво ще ти завижда той?
– Не, не, завижда ми. Много сериозно ми завижда. Само не казвай това. Аз съм ти приятел. Глупак такъв.
– Какво? Не каза ли нещо от сорта: „Какво правиш с моя приятел“?
– Какво да кажа? Това, това, това… Не знам. Не го намирам.
– Не, в момента има нещо, за което да ми завижда. Гьозде, сега виж… Аз например напълно красив ли съм, или съм дебел и грозен? Ясно е. Постоянно се променям като типаж. Господи… Оставете ние да решим това.
– Да.
– Не, казвам го, защото вие го казахте, но мястото на Ибрахим е много ясно. Разбираш ли?
– Възможността аз да премина на другата страна много го напряга.
– На Ибрахим ли?
– Питай.
– Да.
– Заповядай, питай.
– Добре, позволявам ви малко да си поговорите.
– Аз съм ревнив човек.
– Забелязах нещо. Когато стои прав пред камерата, постоянно е на пръсти. Дали като малък не е тренирал балет?
– Какво?
– Питат дали е нормално, защото постоянно стои на пръсти пред камерата. Аз преди стоях така. Това ли е? Аз по принцип съм балетист, скъпа. Затова.
– Това е от тази елегантност.
– Да.
– Но не се вижда много тази елегантност.
– Не, но ти наистина си човек с такова излъчване.
– Не си груб например. Начинът ти на ходене, стойката ти… Всъщност са много подходящи за сцена, разбираш ли? Не си обикновен.
– Много те харесваме.
– Благодаря ти, скъпа моя. Виждаш ли, и тя ме харесва. Няма нищо. Устните ти тук изглеждат като мед. А тук…
– Като вътрешна гума на колело.
– Казваме истината.
– Не искам да разбивам мечтите ти. Наистина си сладко момче. И си красиво момче. Понякога наистина изглеждаш красив. Но трябва да ти отдам заслуженото – понякога, когато си на залез, едно дърво е под 45-градусов ъгъл, а Есер е на 7,5 километра разстояние… тогава наистина ставаш невероятен. В този момент човек може да се влюби. А и очите ти са меден цвят понякога.
– Искам да кажа нещо.
– Кажи, Гьоздечиğim.
– Но не искам да ме разберете погрешно.
– Как така?
– Ние вече разбрахме каквото трябваше да разберем.
– Какво можеш да кажеш? Че ви харесвам като двойка или нещо такова?
– Какво например? Кажи, Гьозде. Заповядай. Няма да е грешно.
– Господин Ибрахим малко пораснал ли е на височина?
– Пораснал е.
– Да, пораснал е.
– Нищо не сме казали, момиче. Всички това го казват.
– Да.
– Не, господин Ибрахим пораснал ли е? Да. Записаха ме на баскетбол.
– Да са живи и здрави.
– Не, просто изведнъж реши да ходи на пръсти.
– Той е висок.
– Не става въпрос за това да си добавяш височина. Ние с Есер сме еднакво високи.
– Панталонът ти сякаш е малко къс. Затова стоя на пръсти – казвам го съвсем ясно.
– Панталонът е къс. Отвътре ме предупредиха. Виновен е шивачът.
– Обръщам се към теб.
– Шивачът ли?
– Да.
– Ти ли го направи с шивача?
– Не. Шивачът каза, докато го продаваше: „Брат, ще ти направим дължината на крачола, нали? Този крачол ще ти стои чудесно“ – и така.
– Аз направо стоя така… ей така.
– Наистина.
– Благодаря ти.
– Озан, когато имаш собствено предаване, след като си говорил толкова много, отиваш, оставяш микрофона, започваш да бършеш тук-там… Вече никаква харизма не остана.
– Напълно се изложих. Направо се съсипах.
– А, имаме телефонна връзка, Огузхан. Честита песен. Нека да приемем обаждането. Ало?
– Все едно отива на бой.
– Ало?
– Ало.
– Ало.
– Здравейте, приятно предаване.
– Благодаря. Как си?
– Много те обичаме.
– Гьозде Челик от Анталия. Гьозде, когато всичко вървеше нормално, какво стана изведнъж? След хубавите предавания нещо се промени. Какво се случи?
– Вълнение.
– А ние…
– Не, в началото нямаше вълнение. Добър вечер. Здравейте. Гюли. Какво има?
– Не изглежда ли сякаш е забравила как се вълнува?
– Добър вечер. Здравей, Гьозде. Какво правиш? С какво се занимаваш? Какво учиш?
– Ами… уча малко.
– Виж, пак е нормално.
– Друг човек щеше да влезе с: „Има ли котка вкъщи? Не разбрах какво става“.
– Гьозде, с кого гледате предаването в момента? Кои сте?
– Съквартирантките ми са Джансу, Седа, Несрин и Есра.
– Есра. Колко хубаво. Значи живеете в общежитие.
– Да.
– В кое общежитие? В кой университет сте?
– В Анталия, в Средиземноморския университет.
– Разбира се, щом е Анталия, трябва да е Средиземноморският университет. Каква специалност учиш?
– Ами… аграрна наука.
– Аграрна наука. Лека да ти е, Гьозде. А за кого се обади? С кого най-много искаш да говориш?
– Разбира се, за теб.
– Тюче… Да. Разбрахме, че е фалшиво обаждане. Можеш да затвориш.
– Какво? Огузхан Коч издаде албум. Толга има филм, има мускули. Има много сериали. Ибрахим пък по принцип е странно момче.
– Не съм Мюге Боз. Според мен това е правилното решение, знаеш ли? Гьозде, например, какво най-много…
– Ще попита: „Коя моя част харесваш най-много?“
– Заповядай, Гьоздечиğim. Нека да поговорим, да си споделим. Какво искаш да ме попиташ?
– Какво правите?
– Много се развълнувах.
– Ами викай, крещи. Така се прави. Да ти кажа ли нещо? В момента изглеждам сладък. Нали? Само аз съм на екрана, нали? Виж.
– Да.
– Много съм сладък, нали?
– С такива медени устни и всичко.
– Благодаря ти. Караш ме да се срамувам. Недей така, Гьозде.
– Е, прощавам ти, приятелю.
– Не гледайте така.
– Благодаря ти, Гьоздечиğim. Много ти благодаря.
– Много благодаря.
– Искаш ли да кажеш нещо за яката на ризата на Есер?
– Малко по-надолу… Погледни яката. Точно така.
– Много добре, Гьозде.
– Всъщност аз си мисля нещо.
– Какво?
– Ами…
– Сериозно мисля.
– Постоянно господин Ибрахим много хвали вашия стил. Дали това не е малко от ревност…?
– Дали няма нещо такова между вас?
– Ибрахим да ми завижда? Да, вярно е. Има го.
– Какво ще ти завижда той?
– Не, не, завижда ми. Много сериозно ми завижда. Само не казвай това. Аз съм ти приятел. Глупак такъв.
– Какво? Не каза ли нещо от сорта: „Какво правиш с моя приятел“?
– Какво да кажа? Това, това, това… Не знам. Не го намирам.
– Не, в момента има нещо, за което да ми завижда. Гьозде, сега виж… Аз например напълно красив ли съм, или съм дебел и грозен? Ясно е. Постоянно се променям като типаж. Господи… Оставете ние да решим това.
– Да.
– Не, казвам го, защото вие го казахте, но мястото на Ибрахим е много ясно. Разбираш ли?
– Възможността аз да премина на другата страна много го напряга.
– На Ибрахим ли?
– Питай.
– Да.
– Заповядай, питай.
– Добре, позволявам ви малко да си поговорите.
– Аз съм ревнив човек.
– Забелязах нещо. Когато стои прав пред камерата, постоянно е на пръсти. Дали като малък не е тренирал балет?
– Какво?
– Питат дали е нормално, защото постоянно стои на пръсти пред камерата. Аз преди стоях така. Това ли е? Аз по принцип съм балетист, скъпа. Затова.
– Това е от тази елегантност.
– Да.
– Но не се вижда много тази елегантност.
– Не, но ти наистина си човек с такова излъчване.
– Не си груб например. Начинът ти на ходене, стойката ти… Всъщност са много подходящи за сцена, разбираш ли? Не си обикновен.
– Много те харесваме.
– Благодаря ти, скъпа моя. Виждаш ли, и тя ме харесва. Няма нищо. Устните ти тук изглеждат като мед. А тук…
– Като вътрешна гума на колело.
– Казваме истината.
– Не искам да разбивам мечтите ти. Наистина си сладко момче. И си красиво момче. Понякога наистина изглеждаш красив. Но трябва да ти отдам заслуженото – понякога, когато си на залез, едно дърво е под 45-градусов ъгъл, а Есер е на 7,5 километра разстояние… тогава наистина ставаш невероятен. В този момент човек може да се влюби. А и очите ти са меден цвят понякога.
– Искам да кажа нещо.
– Кажи, Гьоздечиğim.
– Но не искам да ме разберете погрешно.
– Как така?
– Ние вече разбрахме каквото трябваше да разберем.
– Какво можеш да кажеш? Че ви харесвам като двойка или нещо такова?
– Какво например? Кажи, Гьозде. Заповядай. Няма да е грешно.
– Господин Ибрахим малко пораснал ли е на височина?
– Пораснал е.
– Да, пораснал е.
– Нищо не сме казали, момиче. Всички това го казват.
– Да.
– Не, господин Ибрахим пораснал ли е? Да. Записаха ме на баскетбол.
– Да са живи и здрави.
– Не, просто изведнъж реши да ходи на пръсти.
– Той е висок.
– Не става въпрос за това да си добавяш височина. Ние с Есер сме еднакво високи.
– Панталонът ти сякаш е малко къс. Затова стоя на пръсти – казвам го съвсем ясно.
– Панталонът е къс. Отвътре ме предупредиха. Виновен е шивачът.
– Обръщам се към теб.
– Шивачът ли?
– Да.
– Ти ли го направи с шивача?
– Не. Шивачът каза, докато го продаваше: „Брат, ще ти направим дължината на крачола, нали? Този крачол ще ти стои чудесно“ – и така.
– Аз направо стоя така… ей така.
# 620
2 авг. 2026, 02:10 ч.
Виж целия пост
Част 6 / последна/:
Скрит текст:
Какво ти се струва?
— Много сериозно, брат.
— Какво ти се струва? Какво става? Например, тичаш много, но не стигаш до никъде. Има ли хора, които го усещат така? Например, когато тичаш на пътеката, да кажем 30 минути с определена скорост, тичаш, но същото представяне не можеш да го направиш, когато тичаш в гората. В гората е по-трудно.
— Да, нормално е. Наистина е по-трудно. И едно нещо ме дразни — качваш се на бягащата пътека, тичаш, целият си потен, пише „6 км“. Слизаш от мястото си и все едно никъде не си отишъл. Къде отива тази енергия, нали?
— Да. Освен това чистият въздух и кислородът навън също са по-добри. Ами дърветата, птиците, насекомите… Да тичаш сред тях, докато около теб има змии…
— В гората водните змии са известни.
— Да, вместо да тичам в залата, предпочитам природата. В залата ми изглежда малко изкуствено. Разбира се, когато няма възможност, тичам там.
— Утре и ние ще тичаме.
— А ти къде спортуваш? Как го правиш? Аз тренирам и в залата, и вкъщи.
— Никога ли не излизаш сред природата?
— Ами, трудно е да отидеш в гората.
— Да, наистина е трудно. Трябва да живееш някъде близо до такава природа. Като казваш гора, имаш предвид Белградската гора, нали? Къде е?
— Ако искаш да кажеш мястото, утре излез, ние ще те последваме.
— Мюге, честно, няма нищо като природата. Няма.
— Наистина е страхотно.
— Да. За съжаление има много малко места, където можеш да го правиш по този начин.
— Да, и не винаги можеш просто да тръгнеш, да пътуваш… Иска ти се всичко да стане веднага, нали? Искаш да спортуваш, но нямаш време.
— Разбира се. Когато работиш и искаш нещо бързо, отиваш във фитнеса или правиш нещо вкъщи.
— Правиш ли йога, йога-мога? Нещо такова? Йога, пилатес — неща, които раздвижват и успокояват душата.
— Правиш ли йога-мога?
— Йога-мога ли?
— Радвам се, че ми хрумна. Извинявам се. Правиш ли „лаголука“?
— Не. Всъщност йогата ми изглежда много отпускаща. Хората винаги казват: „Ох, йогата е скучна, само стоиш и нищо не правиш“. Но има различни видове йога. Например има такива, които са почти като кардио — много се потиш.
— Да, доста се натоварва човек.
— А?
— Без топка ли? В зала ли?
— Правиш ли я навън, сред природата?
— Има и йога сред природата. Понякога има групи, които се събират и правят йога навън.
— Май си ходила там, нали? Очите ти за момент се отнесоха, не знаех как да го обясня.
— Не, просто като каза гора… Аз и без това имам природа около мен — например край морето, или има лагери.
— Ходила ли си на къмпинг?
— Много е хубаво.
— Исках да отида на къмпинг, но не съм успявала.
— Никога ли не си ходила на къмпинг през живота си?
— Забавно е. Аз съм ходил на къмпинг.
— Не съм ходила, но например си спомням като дете — с приятелите ми в двора опъвахме палатка и молехме майките си: „Хайде тази нощ да спим в палатката“.
— В двора е било забавно за децата.
— Да, но като дете дворът ти изглежда като огромно и мистериозно място. Аз много ходех на палатки в Ердек. Брат, там е цял един свят. Сега всички имат кухни, места за миене на съдове… После завалява дъжд и всички започват заедно да копаят около палатките си. Всичко е като общност. Това е истински живот в сътрудничество. Страхотно е. Препоръчвам го на всички.
— Например, ако съм си вкъщи и завали дъжд, няма да имам никакъв проблем.
— Но точно това преживяване е забавно. Животът не минава като при теб, разглезено градско дете. Научаваш се да живееш в трудни условия.
— Виж го, влезе в това, защото мислеше, че накрая ще получи аплодисменти.
— Е, направи си пиар.
— Не ми се подигравайте утре.
— Искам да кажа нещо. Ти също дойде в Ердек, правихме жива музика и ти остана в палатката.
— Съжалявам за това. Но ще кажа нещо — човекът е преживял такива трудности, а накрая ги превърна в емоционална песен. А ти какво правиш тук?
— Ти човек, който обича природата ли си?
— Много се уморих.
— Обичам да живея в близост до природата.
— Ти не излизаш ли сред природата? Не ходиш ли?
— Какво значи това, брат? Ходя. Лятото например излизам понякога, но не мога всеки ден. Нямам такова време. Но…
— Всеки обича природата, но аз нямах шанс да ходя на къмпинг. Докато вие сте ходили на къмпинг, ние сигурно сме се събирали в „Саръй“ и сме играли батак.
— Като малък такива игри ли играеше? Като батак?
— Нямаше игра, която да не съм играл.
— Коя ти беше любимата игра като дете?
— Като казваш „малък“, на колко години?
— Между 7 и 9 например.
— Не знам, брат, малък… На 15?
— Харесвах аркадните игри.
— В аркадните зали.
— Да, имаше такива места.
— Играеше ли Street Fighter?
— Разбивах ги. Между Саръй и линията за Фикиртепе нямаше кой да ме победи.
— Ти ли беше онзи тип, който стои пред аркадата и натиска копчетата?
— Разбира се. Трак-трак.
— С кого играеше?
— Гил?
— Гил.
— Аз играех с Хонда. Знаеш го, онзи герой Хонда.
— Само хората, които не могат да играят, играят с Хонда. Ти сигурно си бил от децата, които съм бил като малък. Някой не може да мине нивото и казва: „Дай, аз ще го мина“, и го буташ, за да играеш ти.
— Не, като малък не носех очила.
— Как така?
— Не носех.
— И сега?
— И сега не.
— А ти каква игра обичаше най-много като малка?
— Навън.
— Навън?
— Какво имаше?
— Момичетата…
— Една игра с ластик, нали? Двама души стоят, а накрая ластикът стига до врата ти.
— Но пак някое момиче те удряше с него.
— Да, тази игра… Как се казваше?
— Чак вътрешностите ми се разтърсиха.
— А защо изобщо скачахме на въже?
— Аз го правех заради момичетата.
— Брат, скачахме на въже — с двойки, петици…
— Защо го правиш?
— Не, но играехме.
— Обикновено за момчетата трябваха трима-четирима души — двама държат въжето, а когато липсваше човек, използвахме някого да стои.
— Да.
— Признавам си, аз стоях. Не помня да съм си слагал въже на кръста и да скачам.
— Аз харесвах едно момиче, брат.
— А?
— Все не достигаше един човек. Казвах: „Огужан, ела да стоиш тук“. Отивах и стоях. Толкова добре скачаше, че играта нямаше край. Започваше от краката, после стигаше до врата, обръщахме се и пак продължавахме. После и аз се научих и станах много добър.
— Благодарение на сестрите ми.
— Аз имах две по-големи сестри. Разбирахме се. Нямах брат. Казвах на сестра ми: „Хайде да бием дузпи“. Играехме. Тя ме риташе, а аз се връзвах за единия край на стола, тя за другия и така стоях.
— А защо не се връзвахте за два стола?
— Защо не за два стола?
— Защото столовете са много широки. Така играта става по-трудна.
— Аз бях по-широк от стола вкъщи.
— Ето защо сигурно не са ме карали много да играя.
— Е, може и с диван.
— Искам да кажа нещо. Не сме прекарали детството си само в скачане на въже. Играехме и по-груби момчешки игри. Играехме „симит“.
— Исках да кажа: „Съсредоточете се“.
— Според мен „симит“ е играта, която най-жестоко учи децата на живота. Вижте тази метафора.
— Ти си гонещият. Добре, ти не знаеш играта, нали?
— Аз съм гонещият. В полето има хора. Когато излезеш от полето, започваш да крещиш „симит“. Ако кажеш „симит“, другите не могат да те докоснат. Но трябва да хванеш някого.
— Трябва да хванеш някого.
— Тичаш, докато ти стига въздухът, и се опитваш да хванеш някого. Но ако останеш без въздух по пътя…
— Докато се върнеш обратно в полето…
— Тези, които са бягали от теб, брат… какво правехме само…
— Познавам хора, които те ритаха в лицето.
— И аз знам. Един ден играя „симит“, излизам, обръщам се и тичам, а някой ме ритна отзад. Кракът му излезе чак оттам. Направо се изложих.
— Оттогава спрях.
— Аз обаче играех „симит“ много готино.
— Много готино.
— По това време ходех в консерватория. Имах уроци по пеене, дишане с диафрагма… Тичах след хората 3-5 минути. „Симит! Ела ти! И ти ела! Загубихте!“
— А „топка за избиване“ например много я обичах.
— И ние я играехме заради вас.
— Да, заради момичетата колко неща сме правили.
— Имаше и стоп. И цветен стоп. Казваш „розово“ и бягаш.
— Ужасно беше.
— Не ти ли харесваше?
— Гледам те шокиран. Ако бяхте попаднали в квартала, в който аз израснах, щяхте да ядете бой. Нямаше такова нещо.
— Аз говоря за „якартоп“, за такива игри.
— Не, аз говоря, че играехме батак в кафенето. Ти ли си този? На 12-13 години?
— Батак на 12 години?
— Да.
— Батак ли да играя или да скачам на въже?
— Но ти, Толга, явно си бил от онези, които седят и играят спокойно. Сигурно си от екипа, измислил „симит“ — „Как най-много да причиним щети? Как да пребием някого?“
— Станало е 1:30 и всички зрители тук… Чакайте малко, разказвам нещо. Как така се включваш не на място? Станало е 1:30, а публиката е все едно програмата току-що е започнала. Обичаме ви.
— Ескишехир, Гьозтепе… видяхме.
— Мога ли да кажа нещо? На всички тук им направиха възгласи. Само за мен не. Ако не ме харесвате, ще си тръгна.
— Толга!
— Жертва ще станеш.
— Разбрах защо не го направиха. Чакай, чакай. Някой само „Мюге“ ли казва?
— Виж там и там.
— Трима мъже! Благодарим ви.
— Гьозтепе!
— Браво!
— Приятели, публиката наистина беше страхотна. Разговорът беше супер. Бяхме номер 10. Толга Хан Сайъшман, искаш ли да кажеш нещо накрая?
— Първо искам да кажа, че съм много щастлив, че дойдох тук. Обикновено не съм човек, който участва в телевизионни програми, нито съм човек, който лесно се изразява. Благодарение на вас имах възможност да покажа тази страна от себе си. Познавам ви и в реалния живот и се чувствам много късметлия. Вие сте трима много специални хора.
— Благодаря и на Мюге, че беше с нас. Но най-голямата благодарност е към вас. Вашата енергия тук ни повиши. Обичам ви всички. Благодаря ви много.
— Искам да кажа нещо. Това наистина беше много различна енергия. На снимачната площадка има напрежение, работим при трудни условия и не можем да се насладим на това. Но тази енергия беше нещо друго. Ще говоря с Аджун и ще започна програма. Да сте четирима мъже — истински мъже. Един с тяло, стойка… Мюге, ти наистина внесе радост. С твоето скачане на въже, с тичането в природата, с историите ти — беше удоволствие да те посрещнем. Искаш ли да кажеш нещо последно? Тримата мъже бяха страхотни.
— Аз също съм съгласна с Толга. Защото в програмите, които са късно вечер, след определено време често пада енергията и човек не знае какво да говори. Тук изобщо не почувствах такова нещо. И приятелите, които дойдоха да гледат…
— Би ли го препоръчала и на други известни личности?
— Да. Препоръчвам го на всички.
— Скъпи зрители, дотук стигна програмата. Ще бъдем отново тук следващата седмица. Лека вечер, пазете се.
— Благодаря на всички.
— Много сериозно, брат.
— Какво ти се струва? Какво става? Например, тичаш много, но не стигаш до никъде. Има ли хора, които го усещат така? Например, когато тичаш на пътеката, да кажем 30 минути с определена скорост, тичаш, но същото представяне не можеш да го направиш, когато тичаш в гората. В гората е по-трудно.
— Да, нормално е. Наистина е по-трудно. И едно нещо ме дразни — качваш се на бягащата пътека, тичаш, целият си потен, пише „6 км“. Слизаш от мястото си и все едно никъде не си отишъл. Къде отива тази енергия, нали?
— Да. Освен това чистият въздух и кислородът навън също са по-добри. Ами дърветата, птиците, насекомите… Да тичаш сред тях, докато около теб има змии…
— В гората водните змии са известни.
— Да, вместо да тичам в залата, предпочитам природата. В залата ми изглежда малко изкуствено. Разбира се, когато няма възможност, тичам там.
— Утре и ние ще тичаме.
— А ти къде спортуваш? Как го правиш? Аз тренирам и в залата, и вкъщи.
— Никога ли не излизаш сред природата?
— Ами, трудно е да отидеш в гората.
— Да, наистина е трудно. Трябва да живееш някъде близо до такава природа. Като казваш гора, имаш предвид Белградската гора, нали? Къде е?
— Ако искаш да кажеш мястото, утре излез, ние ще те последваме.
— Мюге, честно, няма нищо като природата. Няма.
— Наистина е страхотно.
— Да. За съжаление има много малко места, където можеш да го правиш по този начин.
— Да, и не винаги можеш просто да тръгнеш, да пътуваш… Иска ти се всичко да стане веднага, нали? Искаш да спортуваш, но нямаш време.
— Разбира се. Когато работиш и искаш нещо бързо, отиваш във фитнеса или правиш нещо вкъщи.
— Правиш ли йога, йога-мога? Нещо такова? Йога, пилатес — неща, които раздвижват и успокояват душата.
— Правиш ли йога-мога?
— Йога-мога ли?
— Радвам се, че ми хрумна. Извинявам се. Правиш ли „лаголука“?
— Не. Всъщност йогата ми изглежда много отпускаща. Хората винаги казват: „Ох, йогата е скучна, само стоиш и нищо не правиш“. Но има различни видове йога. Например има такива, които са почти като кардио — много се потиш.
— Да, доста се натоварва човек.
— А?
— Без топка ли? В зала ли?
— Правиш ли я навън, сред природата?
— Има и йога сред природата. Понякога има групи, които се събират и правят йога навън.
— Май си ходила там, нали? Очите ти за момент се отнесоха, не знаех как да го обясня.
— Не, просто като каза гора… Аз и без това имам природа около мен — например край морето, или има лагери.
— Ходила ли си на къмпинг?
— Много е хубаво.
— Исках да отида на къмпинг, но не съм успявала.
— Никога ли не си ходила на къмпинг през живота си?
— Забавно е. Аз съм ходил на къмпинг.
— Не съм ходила, но например си спомням като дете — с приятелите ми в двора опъвахме палатка и молехме майките си: „Хайде тази нощ да спим в палатката“.
— В двора е било забавно за децата.
— Да, но като дете дворът ти изглежда като огромно и мистериозно място. Аз много ходех на палатки в Ердек. Брат, там е цял един свят. Сега всички имат кухни, места за миене на съдове… После завалява дъжд и всички започват заедно да копаят около палатките си. Всичко е като общност. Това е истински живот в сътрудничество. Страхотно е. Препоръчвам го на всички.
— Например, ако съм си вкъщи и завали дъжд, няма да имам никакъв проблем.
— Но точно това преживяване е забавно. Животът не минава като при теб, разглезено градско дете. Научаваш се да живееш в трудни условия.
— Виж го, влезе в това, защото мислеше, че накрая ще получи аплодисменти.
— Е, направи си пиар.
— Не ми се подигравайте утре.
— Искам да кажа нещо. Ти също дойде в Ердек, правихме жива музика и ти остана в палатката.
— Съжалявам за това. Но ще кажа нещо — човекът е преживял такива трудности, а накрая ги превърна в емоционална песен. А ти какво правиш тук?
— Ти човек, който обича природата ли си?
— Много се уморих.
— Обичам да живея в близост до природата.
— Ти не излизаш ли сред природата? Не ходиш ли?
— Какво значи това, брат? Ходя. Лятото например излизам понякога, но не мога всеки ден. Нямам такова време. Но…
— Всеки обича природата, но аз нямах шанс да ходя на къмпинг. Докато вие сте ходили на къмпинг, ние сигурно сме се събирали в „Саръй“ и сме играли батак.
— Като малък такива игри ли играеше? Като батак?
— Нямаше игра, която да не съм играл.
— Коя ти беше любимата игра като дете?
— Като казваш „малък“, на колко години?
— Между 7 и 9 например.
— Не знам, брат, малък… На 15?
— Харесвах аркадните игри.
— В аркадните зали.
— Да, имаше такива места.
— Играеше ли Street Fighter?
— Разбивах ги. Между Саръй и линията за Фикиртепе нямаше кой да ме победи.
— Ти ли беше онзи тип, който стои пред аркадата и натиска копчетата?
— Разбира се. Трак-трак.
— С кого играеше?
— Гил?
— Гил.
— Аз играех с Хонда. Знаеш го, онзи герой Хонда.
— Само хората, които не могат да играят, играят с Хонда. Ти сигурно си бил от децата, които съм бил като малък. Някой не може да мине нивото и казва: „Дай, аз ще го мина“, и го буташ, за да играеш ти.
— Не, като малък не носех очила.
— Как така?
— Не носех.
— И сега?
— И сега не.
— А ти каква игра обичаше най-много като малка?
— Навън.
— Навън?
— Какво имаше?
— Момичетата…
— Една игра с ластик, нали? Двама души стоят, а накрая ластикът стига до врата ти.
— Но пак някое момиче те удряше с него.
— Да, тази игра… Как се казваше?
— Чак вътрешностите ми се разтърсиха.
— А защо изобщо скачахме на въже?
— Аз го правех заради момичетата.
— Брат, скачахме на въже — с двойки, петици…
— Защо го правиш?
— Не, но играехме.
— Обикновено за момчетата трябваха трима-четирима души — двама държат въжето, а когато липсваше човек, използвахме някого да стои.
— Да.
— Признавам си, аз стоях. Не помня да съм си слагал въже на кръста и да скачам.
— Аз харесвах едно момиче, брат.
— А?
— Все не достигаше един човек. Казвах: „Огужан, ела да стоиш тук“. Отивах и стоях. Толкова добре скачаше, че играта нямаше край. Започваше от краката, после стигаше до врата, обръщахме се и пак продължавахме. После и аз се научих и станах много добър.
— Благодарение на сестрите ми.
— Аз имах две по-големи сестри. Разбирахме се. Нямах брат. Казвах на сестра ми: „Хайде да бием дузпи“. Играехме. Тя ме риташе, а аз се връзвах за единия край на стола, тя за другия и така стоях.
— А защо не се връзвахте за два стола?
— Защо не за два стола?
— Защото столовете са много широки. Така играта става по-трудна.
— Аз бях по-широк от стола вкъщи.
— Ето защо сигурно не са ме карали много да играя.
— Е, може и с диван.
— Искам да кажа нещо. Не сме прекарали детството си само в скачане на въже. Играехме и по-груби момчешки игри. Играехме „симит“.
— Исках да кажа: „Съсредоточете се“.
— Според мен „симит“ е играта, която най-жестоко учи децата на живота. Вижте тази метафора.
— Ти си гонещият. Добре, ти не знаеш играта, нали?
— Аз съм гонещият. В полето има хора. Когато излезеш от полето, започваш да крещиш „симит“. Ако кажеш „симит“, другите не могат да те докоснат. Но трябва да хванеш някого.
— Трябва да хванеш някого.
— Тичаш, докато ти стига въздухът, и се опитваш да хванеш някого. Но ако останеш без въздух по пътя…
— Докато се върнеш обратно в полето…
— Тези, които са бягали от теб, брат… какво правехме само…
— Познавам хора, които те ритаха в лицето.
— И аз знам. Един ден играя „симит“, излизам, обръщам се и тичам, а някой ме ритна отзад. Кракът му излезе чак оттам. Направо се изложих.
— Оттогава спрях.
— Аз обаче играех „симит“ много готино.
— Много готино.
— По това време ходех в консерватория. Имах уроци по пеене, дишане с диафрагма… Тичах след хората 3-5 минути. „Симит! Ела ти! И ти ела! Загубихте!“
— А „топка за избиване“ например много я обичах.
— И ние я играехме заради вас.
— Да, заради момичетата колко неща сме правили.
— Имаше и стоп. И цветен стоп. Казваш „розово“ и бягаш.
— Ужасно беше.
— Не ти ли харесваше?
— Гледам те шокиран. Ако бяхте попаднали в квартала, в който аз израснах, щяхте да ядете бой. Нямаше такова нещо.
— Аз говоря за „якартоп“, за такива игри.
— Не, аз говоря, че играехме батак в кафенето. Ти ли си този? На 12-13 години?
— Батак на 12 години?
— Да.
— Батак ли да играя или да скачам на въже?
— Но ти, Толга, явно си бил от онези, които седят и играят спокойно. Сигурно си от екипа, измислил „симит“ — „Как най-много да причиним щети? Как да пребием някого?“
— Станало е 1:30 и всички зрители тук… Чакайте малко, разказвам нещо. Как така се включваш не на място? Станало е 1:30, а публиката е все едно програмата току-що е започнала. Обичаме ви.
— Ескишехир, Гьозтепе… видяхме.
— Мога ли да кажа нещо? На всички тук им направиха възгласи. Само за мен не. Ако не ме харесвате, ще си тръгна.
— Толга!
— Жертва ще станеш.
— Разбрах защо не го направиха. Чакай, чакай. Някой само „Мюге“ ли казва?
— Виж там и там.
— Трима мъже! Благодарим ви.
— Гьозтепе!
— Браво!
— Приятели, публиката наистина беше страхотна. Разговорът беше супер. Бяхме номер 10. Толга Хан Сайъшман, искаш ли да кажеш нещо накрая?
— Първо искам да кажа, че съм много щастлив, че дойдох тук. Обикновено не съм човек, който участва в телевизионни програми, нито съм човек, който лесно се изразява. Благодарение на вас имах възможност да покажа тази страна от себе си. Познавам ви и в реалния живот и се чувствам много късметлия. Вие сте трима много специални хора.
— Благодаря и на Мюге, че беше с нас. Но най-голямата благодарност е към вас. Вашата енергия тук ни повиши. Обичам ви всички. Благодаря ви много.
— Искам да кажа нещо. Това наистина беше много различна енергия. На снимачната площадка има напрежение, работим при трудни условия и не можем да се насладим на това. Но тази енергия беше нещо друго. Ще говоря с Аджун и ще започна програма. Да сте четирима мъже — истински мъже. Един с тяло, стойка… Мюге, ти наистина внесе радост. С твоето скачане на въже, с тичането в природата, с историите ти — беше удоволствие да те посрещнем. Искаш ли да кажеш нещо последно? Тримата мъже бяха страхотни.
— Аз също съм съгласна с Толга. Защото в програмите, които са късно вечер, след определено време често пада енергията и човек не знае какво да говори. Тук изобщо не почувствах такова нещо. И приятелите, които дойдоха да гледат…
— Би ли го препоръчала и на други известни личности?
— Да. Препоръчвам го на всички.
— Скъпи зрители, дотук стигна програмата. Ще бъдем отново тук следващата седмица. Лека вечер, пазете се.
— Благодаря на всички.
# 622
2 авг. 2026, 02:30 ч.
Виж целия пост
Към предаването намерих и тази статия.
„Как вуйчото на Толгахан Сайъшман стана известен в предаването „3 Adam“?“
В 28-ия епизод на „3 Adam“, излъчен вечерта на 2 май, бяха показани кадри от предишното гостуване на Толгахан Сайъшман в предаването, в които неговият вуйчо се е включил по телефона в ефир с „3 Adam“.
„Как вуйчото на Толгахан Сайъшман стана известен в предаването „3 Adam“?“
В 28-ия епизод на „3 Adam“, излъчен вечерта на 2 май, бяха показани кадри от предишното гостуване на Толгахан Сайъшман в предаването, в които неговият вуйчо се е включил по телефона в ефир с „3 Adam“.
# 624
2 авг. 2026, 11:56 ч.
Виж целия пост
Здравейте, момичета! 
Животът не е отреден само за работа.
Оставяйте си време за цветята, за тишината и за малките радости... именно те правят дните ни истински красиви.
Слънчево да е настроението ви днес!
Светъл и щастлив уикенд!
Оставяйте си време за цветята, за тишината и за малките радости... именно те правят дните ни истински красиви.
Слънчево да е настроението ви днес!
Светъл и щастлив уикенд!
# 626
2 авг. 2026, 13:16 ч.
Привет , Неделно 
Хайде , грабете че бързо се изкупува мечтаната изкушаваща тортичка.
😍😋🖤💚💚
Виж целия пост
Хайде , грабете че бързо се изкупува мечтаната изкушаваща тортичка.
😍😋🖤💚💚
# 627
2 авг. 2026, 13:50 ч.
Днес бил световен ден на красивите мъже ами дайте да почваме...
Виж целия пост
# 628
2 авг. 2026, 14:23 ч.
Хайде давам тон. 😍Красив Мъж с остър поглед готов за екшъъъън 💥🔥🔥
Виж целия пост
Хайде давам тон.
😍Красив Мъж с остър поглед готов за екшъъъън 💥🔥🔥 
Препоръчани теми