Ставаме ли с възрастта освен асоциални, нетолерантни и зли?

Ти ли питаш?

Неслучайно най-ревностните пазителки на морала и чистотата на младите девойки са били дъртите бабишкери. Нали ги е яд, че им е минало времето, държат се като зло куче под слива - самото то не ги яде, ама не дава и на другите

Не мисля.При мен е точно обратното -ставам все по-толерантна,разбираща и приемаща.Но определено и повече асоциална(просто нямам нужда да се срещам с прекалено много хора, особено ако не са ми близки).За зла не знам-никога не съм била, надявам се и да не бъда.

При нетолерантните и зли с възрастта се появява един елемент на праведен гняв. Чувстват се длъжни да покажат на мишената си, че не е заслужила хубаво или че е заслужила лошо. Но пак не е в същноста си възрастово изменение.

Асоциална и зла не съм станала - никога не съм била такава.  Но определено ставам все по-нетолерантна към хора (познати и непознати), които ми нарушават спокойствието. Онзи ден някакви младежи на 20-25 години в киното целеха с пуканки всичко около тях - направо извиках разпоредителите. Аз съм на кино за кеф, а някакви келешчета да ми развалят кефа - как ли пък не?!

При всеки човек е различно. Има хора, които с годините стават по-търпеливи, по-разбиращи и толерантни.
Има и такива, които много се озлобяват.
Въпрос на възпитание, характер, самоконтрол, интелигентност.
Аз лично не съм станала по-лоша или по-нетолератна, всъщност дори не повече асоциална, от преди 10 години например. Просто с времето се научих да си подбирам средата и да поставям някои граници. Който както иска да си го разбира.

Някои стават такива, други точно обратното, а трети цял живот са си едни и същи. Всичко зависи от нагласите, от това през какво е минал даден човек, и все неща, които ни променят. Разбира се, по-добре би било всички да се променяме към по-добро, но повече преобладават ядовете в тоя живот. Забелязвам колко много се коментира в темата "С какво ни дразнят хората" и колко подред теми се изредиха, а в тази "С какво ни радват.." далеч не стоят така нещата.

Не всеки се сдобива със старческата лошотия, но някои - определено. За мен обяснението е, че лицемерието, което човек като по-млад си е давал труд да демонстрира, от един момент нататък става безпредметно, на стария човек му е все по-трудно да се справя и съответно избиват "фабричните настройки". Зрение, слух, като цяло здравето се влошава, перспективите на живота са доста нерадостни и от там някои стават песимисти, даже параноици.

Но, много ясно, че това не се отнася за хора на възрастта на Ариел. Ако някой на 30+-40+ години стане по-асоциален, явно има съвсем друго обяснение. Може да е, че общуването му е ограничено до по-тесен кръг, има си постоянен партньор и не му се занимава с други хора, преуморява се на работа и само иска да го оставят на мира - и подобни причини.

Според мен не бива да се генерализира, защото си зависи от индивидуалните особености на хората.
Аз мога да говоря за себе си, защото почуква на моята 40+ врата онзи хормонален момент, но не мисля, че той е решаващ. Мисля, че всички неща, които съм преживяла в негативен план определено ме направиха по-асоциална и по-нетолерантна. Някак - изморих се от хората и глупостите им. Или по-скоро от някакви хора и някакви глупости. Някак си свалих розовите очила и виждам едни мрънкания за пълни простотии… Едно недоволство. Едни празни хора с празни идеали, за които само материалното има значение, а хората са пионки. Дразни ме простотията и душевната нищета.
Определено се затворих, но комуникацията с хората, с които общувам ми стана по-стойностна.
Тъй че се получи нещо като качеството за сметка на количеството.
А за зла, не мисля, че съм такава. Зла съм, когато видя някаква явна несправедливост и откровена тъпотия.
Всъщност - гледам да съм мила и добра, да помагам, доколкото мога, с каквото мога.

Да речем, че спрях да угаждам на чужди капризи и има едни много неприятно изненадани, и недоволни хора около мен. За тях, със сигурност съм станала по-лоша. А и хич, не ме вълнува какво мислят за мен.

Много добре формулирано.
Тоест - поставянето на граници ни прави лоши?
Разбира се... ставаме лоши, за хора на които вече не сме от полза.

Да, категорична съм, че поставянето на граници, се приема за лошотия. Невпечатляването от това, за още по-голяма лошотия. И следващият факт - с възрастта и опита, по-лесно се поставят граници, и се отстояват. Мило и възпитано, при това.

Има начин да станеш лош, има начин и да станеш противен.
Не съм асоциална, не съм нетолерантна, не съм и изначало зла.
Обаче, не давам всекой да ми шета по нервите, има ред тука.

Всъщност, спрях да се обяснявам. И да изпитвам вроденото ми чувство за вина. В крайна сметка положих кански усилия да се самопревъзпитам, самообуздая и самоподчиня, което ми е лична си гордост. Това не знам какво чувство създава в околните, а и честно казано не ме интересува вече.
Който трябва е до мен. Пък и нови прииждат…

Поради богат житейски опит червените лампи ни светят като светофари и се налага да страним от определени индивиди. Отделно повече си ценим спокойствието, добавената стойност в комуникацията и времето. Може би в това отношение подбираме повече и съответно не сме чааак така социални.
От друга страна пък съм по-толерантна към чуждата гледна точка, стига да не я налагат. Емоционалната интелигентност би трябвало да се развила с годините... Би трябвало.
Зла... Злото идва при нещастни хора, които не могат да намерят правилната философия за да съхранят добрия дух. Не ги обвинявам, има хора с много тежък кръст са дошли. Аз опитвам, колкото и да е несправедлив живота, да не обръщам енергията си в злоба и завист към другите.

Калина,
Супер си го формулирала.
Имам един много пресен случай от един приятел, който ми беше много близък. Обаче пичът почна да ходи в някаква църква от тия модерните и почна да му говори Господ Исус Христос. И да се опитва да ме облъчва с някакви ей такива неща.
А аз съм агностик. Знам изключително много неща за история на религията и категорично не приемам църквата като институция и т.н., както и да е, ясно е за какво иде реч.
След 20-30 теологически спорове, в които се опитах да се аргументирам, докато той ме плаши със Страшния съд, докато аз му казвам, че за мен Бог е нещо друго, а не Исус, му казах, че не ща да слушам повече, категорична съм и ми писна. Това беше преди месец, не се е обаждал от тогава. Ще ми е мъчно донякъде, ако си развалим приятелството, но честно… Не мога да съм толерантна и да се съгласявам с някой, който противно на моите убеждения иска да ми наложи нещо. Прекалено съм стара да казвам “Да”. Казах - “Живеем в свободна страна, може всеки от нас да вярва в каквото си иска, не ти налагам моите вярвания, но не вярвам в твоите и никога няма да повярявам”. Точка.
Вече даже ми се струва прекалено голямо усилие за някои неща да се аргументирам, в смисъл - какво ще постигна дори и да съм права? Отстрещната страна като е кон с капаци, това е тотална загуба на време и енергия.
А темата за злото… е много всеобхватна… За съжаление, виждам зли хора, такива, които искрено се радват на нещастието на другите. И да, чисто психологически в повечето случаи те самите са жертви, но да си лош е въпрос на личен избор.