В момента чета ... 100

Поредна книга на вече любима авторка, въпреки полюсните мнения за Макфадън.

Прочетох Героичната арка на Жозе Родригеш душ Сантуш

Някак си странен роман, който едновременно ми беше интересен и ме остави с усещането, че можеше да бъде много по-добър.

Най-силната страна за мен е историческият фон. Авторът пресъздава изключително подробно Макао в началото на Втората световна война - неговата атмосфера, култура, политика и сложното съжителство между португалци, китайци и японци. Особено интересен ми беше японският светоглед, мислене и философия, както и начинът, по който Япония гледа на войната и на собствената си роля в Азия. Историческата част определено е това, което ще запомня от книгата.

Проблемът е, че като роман всичко ми се стори прекалено разпиляно. Историята постоянно се захваща с една сюжетна линия, след това преминава към друга, после към трета, а някои от тях остават недоразвити. Книгата сякаш се опитва да бъде едновременно исторически роман, военна история, политическа драма, любовна история и своеобразен портрет на Макао, но в крайна сметка тези елементи не се събират напълно органично.

Иронично е и че заглавието създава очакване за история, в чийто център ще бъде любовницата на губернатора, докато всъщност любовната линия е далеч по-малко значима от историческите и политическите събития.
За какво тогава изобщо я има катго герой с такова обещаващо начало и после потъна.

Финалът също не ми даде напълно удовлетворяващо усещане.
След толкова много сюжетни линии имах чувството, че романът просто приключва, вместо всичко да получи наистина добре изграден завършек. Все едно Жозе Родригеш душ Сантуш се е уморил и бърза да приключи всичко.

Въпреки това не съжалявам, че го прочетох. Най-вече заради историческата картина на Макао и азиатския театър на Втората световна война. Като исторически материал романът ми беше значително по-интересен, отколкото като цялостно художествено произведение.
-
2 от 5

Душ Сантуш (прочел съм май преведените у нас) не е лош, но не е и особено внимателен като автор. Аз съм се радвал най-вече на историческите мизансцени и смесване на история с фикшън, но сюжетите му не ме въодушевяват. На моменти - все едно чета други автори (вече прочетени).

Едно необещано продължение:

https://www.24chasa.bg/ozhivlenie/article/23734769

Някак м/у другото прочетох "Текст" на Глуховски (2018). Тежка и тягостна картина на Москва и тоталитарния социализъм. Попада в графАта "престъпление и наказание" (може да се преиначи на "системата те смачква" и имаш ли право на възмездие). Душевността и битноста на героите - които не са ни непознати и чужди - са разказани в сиво-черно и са тъжни като времето, в което живеят.
В момента чета "Наричай ме ловец" на Джим Шоки (2023). Странна книга ми идва. Отдавна не съм попадал на такава - през няколко глави си казваш "абе, защо го чета това" и продължаваш поне да видиш докъде ще стигне. Тъй е вече седмица (и това не ми се беше случвало...) Сюжетът не е оригинално нов или не срещан вече - конспирация на личностен кръг, който краде изкуство и в името на целите си не се спира пред нищо. Като си създава изпълнители на заданията измежду докладвани деца с необикновени заложби.
Обаче в разказа се преплитат фантастични с документални елементи - и вместо ти да ровиш от любопитство в Гугъл, героинята през няколко страници го прави сама - а ти четеш търсенията и какво е извадено от търсачката (при това болднато за отличаване в текста). Вече адски ме дразни. В допълнение - явно авторът си дава сметка, че "западните" му читатели са ниско общокултурни и питанките са инфантилни (за личности и събития, не просто познати, а общоизвестни и популярни) - които пък на мен са ми ясни още с уж нейното "попълване" на лентата в Гугъл.
Не вярвам да ви описвам подробно - като/ако я дочета. Затова ще финализирам и с чуденката, че не вдявам каква трябва да е поантата, философската цел/откритие, която Шоки иска да ми внуши.