В момента чета ... 100

Аз приключих “Вуду”, най-малко ми допадна от трите части за частния детектив Емил Боев. На моменти историята ми беше доста недостоверна, много удобни случки, претупана развръзка.

Подхванах “Индрише” да съм в крак с темата

Приключих Дъждът оставя следи на Александър Чобанов
По романа на Чобанов НОВА екранизира сериал, който бе излъчен преди няколко месеца.

Криминален роман, който обединява действителни исторически събития с художествена фикция.

Сюжетът тръгва от мистериозна находка в тайно скривалище в Рилския манастир - намерени човешки кости. Разследването ще обхване няколко десетилетия история, свързана с една от българските светини - Рилския манастир, и неговото национализиране от БКП.

Скандинавски тип криминале в балканска обстановка...
Имаме класическа мистериозна тайна, стари грехове и две поколения, разследващи случая...

Плюсове: стегнато, увличащо четиво, което държи вниманието до края.
Минуси: неособено богатият литературен речник на автора, неособено дълбоки диалози и доста клишета.

Приятно криминале за няколко вечери, но без да оставя траен отпечатък.
-
3 от 5

Интересно ми е какво сте написали за "Метаморфозата" на Кафка. Май ще препрочитам, защото помня, че в училище я четохме като част от учебната програма и сякаш беше някаква адаптирана версия. Тогава я видях от някаква странно-абсурдно-забавна страна. После на по-зряла възраст четох "Процесът" и там вече не ми беше никак забавна ситуацията. Ще взема да ги препрочета да видим на този ми акъл как ще ми се сторят.

Най-накрая прочетох “Опасно близо” на Дъгони. Сложих 3 звезди, като цяло беше 😒.

Започнах “Тео от Голдън”. Това е книгата с най-огромен шрифт, която съм чела. В резултат имаме 584 страници неудобна за четене тухла. За сравнение изданието на английски е под 400 страници.

Дописвам: Преводът на места е много тромав и има странни неща като “паешки мрежи”, което явно е паяжини 😳

Харесвам произведенията на Кафка, но все пак гротеската в тях ми идва леко в повече. Като става въпрос за екзистенциализъм, предпочитам трактати в чисто аналитичен стил като "Митът за Сизиф" на Камю, или честният вътрешен монолог на индивида, осъзнал екзистенциалния абсурд, в "Погнусата" на Сартр...

По темата - продължавам с едно типично плажно, леко и неангажиращо четиво - седми том на "Газлайтер" на Григорий Володкин. Главният герой, оцелял след ядрен апокалипсис на земята в свят, в който супата от хлебарки е деликатес, който не всеки може да си позволи, и придобил вследствие радиацията, наред с плавателните ципи между пръстите на левия си крак, способност телепатично да улавя мислите на всички живи същества, умира, защитавайки хората, с които живее, от поредното мутирало чудовище. И се събужда в тялото на 10-годишно дете в алтернативен свят, запазвайки спомените и телепатичните си способности, които тук са нещо обичайно, макар и сравнително рядко срещано, наред с най-различни други магически умения. Въоръжен с опита от предишния си живот, решава един по един всичките си проблеми - от "дребните" тревоги в училище (които изглеждат дребни само на възрастните, забравили детството си), през тинейджърските хормонални бури, до конфликти с местните благородници (защото той е обикновен плебей без баща, а светът, в който попада, се управлява от аристокрация, преживял е преди десет години магическо нашествие от друга реалност и леко напомня 90-те години у нас и в Русия). При това в романите липсва и следа от "новонормалност" - няма лица с "алтернативна" ориентация, мигрантите не ползват привилегии пред местното население, а когато има възможност, а ГГ убива брутално тези, които заслужават, далеч не по най-бързия начин, а със скорост и средства, които прецени, че са заслужили с постъпките си. Една от малкото книги, които ми се иска да не свършват, и мисълта, че ми остават още 34 непрочетени тома, ме кара да се чувствам щастлив

Приключих “ Малък живот “ на Ханя Янагихара. Трудна, обстоятелствена, исках да бръкна в книгата и да направя нещо, да се намеся.
С годините осъзнавам колко нещастни съдби има, колко травми и тайни носят хората и как някои се борят до край, а други се предават. Как съществуват извращения, които дори съзнанието ни не може да приеме за реалност.

Газлайтер намира ли се на български или да го започвам на руски? От описанието много ми допадна, харесвам тази тематика.

ПП И на руски я намирам само в аудио вариант.

Прочетох  "Кукувичето" на Камила Лекберг,  хареса ми. Но си е типичното криминале в стил  травми, високо интелектуални среди, различна любов и грешни решения. Леко се чете и за плажно четиво си е добро попадение. Продължавам с "Човекът, който се страхуваше да живее" на М. Монтеро.

Харесвам Камю и Сартар - от него любима ми е При закрити врати, но Кафка е нещо съвсем друго. Сякаш демони от отвъдното му нашепват страхотиите, които пише, в които няма нищо страшно на пръв поглед, а посто ти смразяват кръвта.

Продължавам с Голем - трудно е да се обясни такава книга. В него има от духа на Заслепението на Елиас Канети.
Още го смилам.

Привет! Напоследък сте подхванали доста тежка артилерия. Аз - обратното. Чета една моя любима много приятна американска авторка Фани Флаг. Книгата е Коледна и се казва "Чудеса край малката река". Като балсам за душата е.

Прочетох " Пролетен сняг " на Юкио Мишима и напълно се присъединявам към всички хубави отзиви за него. Мога само да прибавя , че книгата е абсолютна класика и шедьовър на световната литература- един изящен дълбоко трагичен роман за забранена любов, чест и преданост в Япония отпреди Първата световна война. Има много поетичен език и фин психологически развой на действието. Текстът изисква бавно четене,  той не е създаден за бързо поглъщане на сюжета , а за наслада от думите. Това не е книга за забавление, а за дълбоко сетивно и интелектуално преживяване

От А. Чобанов съм чела преди доста време "Неотминало" и мога да го опиша по сходен начин - по-скоро приятно, но без никаква стойност книжле, повече за убиване на време, отколкото за среща с литературата.
Там дразнеха философските отклонения по екзистенциални въпроси, които не се вписваха особено гладко в общия разказ.