Убийството в Пловдив

Какво може да бъде „толкова силно“, че да превърне едно дете в убиец на собствената си майка?

1. Емоционалното задушаване: Токсичната симбиоза и загубата на идентификация
На 14 години юношата навлиза в най-критичния етап от своето развитие - сепарацията и изграждането на собствена идентичност (идентификация). Това е биологичният и психологически момент, в който детето трябва да си отговори на въпроса: „Кой съм аз извън моите родители?“ За да се случи това здравословно, юношата трябва да има право на собствено мнение, на бунт, на лични граници и на различия от майката.
В тежко дисфункционални семейства обаче майката често упражнява патологичен микроконтрол или нарцистично обсебване. За нея детето не е отделно човешко същество, а придатък на нейното его. То е следено за всяка дума, жест, приятелство или интерес. Всяка зададена граница се смазва с вменяване на огромна вина: „Аз всичко пожертвах за теб, а ти си неблагодарен.“

Тогава процесът на идентификация е брутално прекъснат:
Детето няма право на свое „Аз“.
То е принудено или да се слее напълно с майката, изтривайки себе си, или да живее с чувството, че е дефектно.
Затворено в тази невидима клетка, то започва да усеща, че докато фигурата на майката съществува в този задушаващ вид, неговото собствено съществуване е невъзможно. Когато тийнейджърът не вижда легален изход - няма на кого да се довери, не може да избяга и няма ресурс да живее сам- примитивните дялове на мозъка активират краен защитен механизъм: „Или тя, или аз.“

2. Синдромът на „удобното дете“ след развод и парентификация
В практиката си непрекъснато чувам една опасна родителска заблуда: „Детето ни прие развода страхотно. Дори не плака, веднага се адаптира.“
Това тихо, безпроблемно дете не плаче не защото не го боли, а защото вижда, че родителите му са счупени, и се бои, че ако покаже слабост, ще ги довърши. То слага маската на „големия човек“, изслушва тайните и травмите на майката, става неин емоционален съпруг, утешител и терапевт (парентификация).
Този непосилен товар смазва детската психика. Детето се научава да потиска всяка своя емоция, за да не бъде отхвърлено или изоставено. Когато обаче по-късно майката започне да обезценява същото това дете, изисква от него перфектност или го наказва за нормалните му тийнейджърски търсения, се ражда смъртоносно безсилие: „Аз дадох цялото си детство, за да те крепя, а ти продължаваш да ме унищожаваш.“

3. Синдромът на потиснатия вулкан (Акумулираният афект)
Повечето деца, стигнали до подобен фатален край, не са училищни хулигани или регистрирани престъпници. Пред учители и съседи те почти винаги са описвани като „тихите, кротките, послушните момчета“.
Точно там се крие капанът. Когато с години на детето е било забранено да изпитва гняв, да плаче, да спори или да показва уязвимост, напрежението не се изпарява.
То се капсулира.
Всяка ирония, всяко унижение, всеки шамар или емоционална студенина се трупат под огромно налягане. В един момент лимитът на нервната система се изчерпва. Тогава най-дребната битова искра - скандал за телефон, оценки или затворена врата -отприщва опустошителен взрив.

В този момент юношата не вижда просто майка си. Той нанася удари върху символа на своя емоционален затвор и дългогодишно безсилие.

В този случай, искам да кажа колко неадекватни са психолозите по училищата. Никаква реална работа не вършат. На мен се е случвало да отида и да казвам на психолога в училище,че дете от класа на моето дете твърди,че системно е тормозено от баща си, че не спи с дни, че непрекъснато говори за самоубийство по най-страшния начин,наистина психопатски и вледеняващ , и съм молила да отиде, да говори с това дете, и са ме отпращали. Класната да пишела доклад, някой да дадял официален сигнал и тогава.. Аре моля ви се. Не ги интересува  реално да помогнат на някого. За какво са там  тези хора??? Ето и тук, ако се беше задействал психолог, можеше и тази жена да е жива и детето не с провален живот  и психика.