Дори психопатите рядко убиват собствените си майки. В повечето случаи гневът, натрупан към майката, се пренасочва към други жертви.
И като цяло, психопат не е равносилно на убиец. Можеш да си психопат и никога през живота си да не убиеш никого. При много от известните убийци, за които се съобщава, че проявяват психопатни черти, се открива и история на тежко детство, години на системен физически и психически тормоз, започнал още в най-ранна възраст.
За мен лично физическото насилие дори не е най-страшната част. Представете си обаче да израснеш с майка, която от най-ранна възраст ти повтаря, че си провал и разочарование, че за нищо не ставаш, че е трябвало да те абортира и че трябва да ѝ благодариш, задето изобщо си жив. Майка, която те осмива за външния ти вид и интелекта ти, която при развод ти казва, че баща ти си е тръгнал заради теб, и която постоянно те обвинява, че заради теб не може да си подреди живота и че ти пречиш на собственото ѝ щастие.
И така, ден след ден, година след година.
Това не са измислени сценарии. Има такива родители. Реални хора, които системно съсипват психиката на собствените си деца, без да изпитват видимо угризение за причинената болка.
Като допълнение, подобни родители често не просто нараняват децата си, а и ги задушават с контрол и обсебващо присъствие. Не им позволяват да изградят собствен живот, да се отдалечат или да намерят изход. Това може да породи усещане за пълно безсилие и обреченост.
А когато става дума за дете, чиято психика все още се развива и вече е сериозно травмирана, не можем да очакваме непременно зряла, рационална преценка и способност да намери изход от ситуацията. От неговата гледна точка проблемът може да изглежда неразрешим, а единственото решение - да изчезне източникът на страданието.
Това не оправдава убийството. Но ако искаме да разберем как се стига дотам, трябва да сме готови да погледнем и отвъд самото престъпление, към годините на насилие, унижение и психологическо разрушаване, които може да са го предшествали.
Що се отнася до поведението след убийството, колкото и ужасяващо да изглежда то, не е безпрецедентно. Първо, не трябва да се забравя, че често подобни действия са съпроводени със силна еуфория и висок адреналин. Също така много убийци се "хвалят" с това, което са извършили. След убийството на майка си Джипси Роуз Бланчард публикува във Facebook профила им съобщение: „Кучката е мъртва“. Публикацията остава и до днес.
Просто това, което масово се изпуска, е, че от психологическа гледна точка има огромна разлика между това да убиеш непознат, познат или собствен родител, още повече майка си.
Убийството на родител е прекрачване на изключително силно психологическо и морално табу. Това не може да се обясни просто с „Той е зъл“. Ако беше въпрос единствено на злоба или жестокост, би могъл да насочва агресията си към случайни хора, например на тепето. Тук обаче става дума за нещо много по-лично, в което може да са замесени изключително силни чувства, натрупана с години омраза, гняв, болка и отчаяние.
Именно затова мотивът в подобни случаи често е дълбоко личен.
