Цвети, ти ни зареди с настроение от Морската градина. 
Концерт и заря - супер!
Благодаря за изкушаващите вкусотийки.
Виж целия пост
Концерт и заря - супер!Благодаря за изкушаващите вкусотийки.
⭐️Толгахан Сайъшман и Амине Гюлше – Сега и Завинаги ⭐️ Любими турски актьори - тема 60*
- Публикувана: 10 авг. 2026, 00:04 ч.
- Последно мнение: 10 окт. 2026, 12:18 ч.
# 90
15 авг. 2026, 23:43 ч.
# 91
15 авг. 2026, 23:45 ч.
Ех какъв готин делфин Джевдет ужасен колор за 100 път го казвам вече.
Виж целия пост
# 92
15 авг. 2026, 23:46 ч.
Цветиии🌷 , ако можеш снимай лично от мястото на събитието да ни покажеш купона и еуфорията и зарята. 🎆
Сладкишите ще ги хапнем за десерт така като за лека нощ.
Вредно е ама ние по - малко ще си опитаме от всичко.
Виж целия пост
Сладкишите ще ги хапнем за десерт така като за лека нощ.
Вредно е ама ние по - малко ще си опитаме от всичко.
# 95
16 авг. 2026, 17:44 ч.
То стана ракиено време където викаше покойният ми баща ама
Виж целия пост
# 96
16 авг. 2026, 17:51 ч.
Благодаря за всичко споделено.
Днес не успях да пия кафе с вас, но утре ще се реванширам. Не съм преглеждала и сайтовете, затова ще започна с нашия всеобщ любимец - Ийт Козан. 
Виж целия пост
Здравейте, момичета! 
Благодаря за всичко споделено.
Днес не успях да пия кафе с вас, но утре ще се реванширам. Не съм преглеждала и сайтовете, затова ще започна с нашия всеобщ любимец - Ийт Козан.
# 97
16 авг. 2026, 18:22 ч.
Козанчетата и Тековете ще бъдат пуснати тази седмица която идва за което се извинявам много ,но вчера имах уважителен повод. Ще се реванширам веднага с поредното интервю което ще пусна тези дни на Толгахан от архивата. Еми кафето по всяко време може да го пием...
Виж целия пост
# 98
16 авг. 2026, 20:46 ч.
Диди, ние пием кафе и коктейли, хапваме си сладичко по всяко време, но днес доста натоварен ден ми дойде. Цял ден на екскурзия из областта, а сега и гости чакам.
Глася се и "Само на 17" да гледам, ама сякаш ще ми се размине онлайн срещата с младежите.
Виж целия пост
Глася се и "Само на 17" да гледам, ама сякаш ще ми се размине онлайн срещата с младежите.
# 99
17 авг. 2026, 02:04 ч.
А няма проблем тези две чочита ми разказват фамилията всяка неделя и на мен.
Виж целия пост
# 102
17 авг. 2026, 10:26 ч.
Виж целия пост
Здравейте, момичета! 
"Оставете в живота си само това, което ви вдъхновява и изпълва с енергия. С всичко останало се сбогувайте без съжаление."
Чудесна седмица, пълна с усмивки, слънце и много късмет ви желая!
Лек и спорен понеделник!
Здраве, щастие, късмет!
Чудесна седмица, пълна с усмивки, слънце и много късмет ви желая!
Лек и спорен понеделник!
Здраве, щастие, късмет!
# 104
17 авг. 2026, 17:43 ч.
— Казват, че имате някаква история с каравана. Режисьорът много настоява да я разкажете. Казва, че е много смешна и непременно трябва да я разкажете.
— Не знам… Любопитно ми е.
— С Ердал аби и Толга сте известни с тази история.
— Добре… Една от най-известните ли?
— Не, не, много е известна!
— Ха…
— Разбира се! Това е голяма легенда. Беше една от най-обсъжданите теми на снимачната площадка.
— Аз също не я знам.
— Тогава с Ердал аби тъкмо се бяхте запознали?
— Значи е много смешно?
— Да. Сега… Годината е 2007. Имайте предвид, че продукциите през 2007 г. изобщо не бяха като днешните.
— Сегашното поколение е много по-щастливо.
— Да. Сега отиваш на снимачната площадка и има 15 каравани. Каравани, каравани… А тогава? Къде ти каравана?! Такова нещо просто не съществуваше.
— А в Македония, в планината, за Ердал аби беше дошла една каравана.
— В Сърбия…
— Стара като от хиляда години!
— Да. То даже трудно можеше да се нарече каравана. Движеше се, но с огромни усилия.
— И всъщност изобщо не помръдна оттам.
— Да, постоянно я държахме в село Макова. Винаги си стоеше там.
— Аз тогава тъкмо бях пристигнал. Снимачният процес беше започнал, но моите сцени щяха да започнат след около 20 дни. Дойдох и Таркан Карлъдаг ми каза нещо от рода на: „На снимачната площадка имате каравани, имате това-онова…“
— И аз си казах: „Уау, на снимачната площадка има каравана!“
— Отидох на снимачната площадка, погледнах отсреща… и видях караваната.
„Ааа, колко хубаво. Влязох като себе си от 2007-а, но сега… Влязох, отворих, вътре имаше гардероб, пълен с неща, седнах, разположих се. След около десет минути дойде Ердал, видя ме. Преди това се бяхме запознали само веднъж, бяхме яли заедно. Погледна ме и аз казах:
— Здравей, Ердал, братко.
— Здравей, скъпи — каза той.
Седна. Седим си, но има някаква странност. Има и негов асистент… Хюля. После имаше и хора от режисьорския екип.
Накрая си казах: „Добре, добре, ще си облека костюмите и ще отида на сцената.“ Отидох. На следващия ден пак. Продължаваше. На третия ден пак. А на четвъртия ден вече… Виж, четири дни на снимачната площадка и толкова бях свикнал с караваната, че когато влязох, костюмите ми вече бяха там. [смях] Костюмите на Ердин. Храната ми също започна да идва в караваната. Тоест толкова много я бях приел за своя.
А Ердал нищо не казваше. Изобщо не говореше с мен.
Аз си мислех: „Боже, защо този човек ми се сърди така?“
Накрая сцената свърши. Тогава Таркан Карлъ ми се обади и каза:
— Трябва да поговоря с теб.
— Разбира се, братко — казах.
Слязохме долу. Имаше едно известно кафене в Македония. Седнахме там.
Таркан каза:
— Толга…
— Да, братко?
— Онази каравана е на Ердал.
— Какво?
— Караваната е на Ердал.
А аз му казвам:
— Аз от четири дни спя в тази каравана! Ставам там, лягам там, правя си каквото си искам! Използвам я като моя. А Ердал нищо не ми казва. Абсолютно нищо не е казал!
После отидох при Ердал и казах:
— Ердал, извинявай.
А той:
— Глупости, няма нищо такова. Няма нужда да ми се извиняваш.
Аз казах:
— Не знаех.
След това това стана шега на снимачната площадка. Приятелите ми постоянно ме бъзикаха за това.
Но има нещо, което той каза и което всъщност е вярно. Там имаше само една каравана. Работехме на едно място, което се казваше Макова. От хотела дотам нормално се пътуваше около час и петнайсет — час и четирийсет и пет минути, а когато валеше сняг, ставаше два часа и половина.
Естествено, когато започваш нова работа и още не знаеш дали сериалът ще се получи, условията за актьорите там не бяха като тези, с които аз бях свикнал.
Аз винаги казвах, особено на жените:
„Там долу има моята каравана. Моля ви, особено вие, момичетата, идвайте и сядайте там. Можете да влезете в тоалетната, да се стоплите.“
Защото беше ужасно студено. Разбирате ли?
После, след като сериалът стана успешен, мястото доста се промени. Долният етаж на една къща беше направен много хубаво. Направиха стаи, гримьорни, различни помещения — всичко стана много по-добре.
Дори аз вече не стоях в караваната. Качвах се горе…“
„Беше хубаво. Тогава, разбира се, направиха и голяма тоалетна. Отделно за мъжете, отделно за жените и така нататък.
И аз тогава го казвам това, но знаеш ли, и аз се притеснявам. Каквото и да си говорим. Там имаше само една каравана, разбираш ли? Какво да направи човекът? Разбира се, че ще дойде. Особено жените.
Беше такова нещо, но беше много хубаво, наистина. Прекарах много хубави дни там. Имаше дни, които никога няма да забравя.
Нормално, ако беше някой друг, можеше да каже: „Извикайте режисьора или продуцента и му кажете повече да не влиза тук.“ Но вижте, има нещо друго.
Ние там бяхме като отбор, който е отишъл да играе мач като гост, братко. В Македония, например, слизаме от самолета, нали?
— Да, да.
— Толга, слизаме от самолета и после имаме още два часа и петнайсет минути до Битоля.
— Три часа.
— Три часа. Е, после пристигаме. А мястото за снимки беше на час и половина от хотела.
— Един час и половина.
— Да. И тогава, без дори да усетиш, хората започват да се привързват един към друг. Вече ставате като семейство.
— По друг начин се сближаваш, братле. Виждаш тези хора постоянно. Гримът се прави там...
— Кажи името.
— В Битоля се правеше. Отиваха вече гримирани дотам и така нататък. Междувременно се случват разни неща. Това става, онова става. Там просто няма друг вариант.
А и заради уважението към мен — аз бях най-възрастният човек на снимачната площадка — имаше едно такова... едно доста импровизирано място.
— Откъде беше дошло това? От Босна ли?
— Отнякъде беше дошло. Беше едно такова набързо направено нещо.
Направиха едно такова място. Това създаваше друга атмосфера. Защото тогава още повече се сплотяваш. Всички сме отишли там, за да си изкарваме хляба.
— Да.
— Изкарвахме си хляба там, братле. Все пак това беше работа, бизнес в някакъв смисъл.
— След като сте останали там три години, щях да кажа, че сигурно имате и паспорти.
— Така става, нали?
— Не! Нашите режисьори, Сердар и другите, станаха двойни граждани.
— Те си бяха взели.
— Да. А ние станахме временно граждани.
Беше много хубаво... Там вече такива неща не се случват.“
Виж целия пост
— Казват, че имате някаква история с каравана. Режисьорът много настоява да я разкажете. Казва, че е много смешна и непременно трябва да я разкажете.
— Не знам… Любопитно ми е.
— С Ердал аби и Толга сте известни с тази история.
— Добре… Една от най-известните ли?
— Не, не, много е известна!
— Ха…
— Разбира се! Това е голяма легенда. Беше една от най-обсъжданите теми на снимачната площадка.
— Аз също не я знам.
— Тогава с Ердал аби тъкмо се бяхте запознали?
— Значи е много смешно?
— Да. Сега… Годината е 2007. Имайте предвид, че продукциите през 2007 г. изобщо не бяха като днешните.
— Сегашното поколение е много по-щастливо.
— Да. Сега отиваш на снимачната площадка и има 15 каравани. Каравани, каравани… А тогава? Къде ти каравана?! Такова нещо просто не съществуваше.
— А в Македония, в планината, за Ердал аби беше дошла една каравана.
— В Сърбия…
— Стара като от хиляда години!
— Да. То даже трудно можеше да се нарече каравана. Движеше се, но с огромни усилия.
— И всъщност изобщо не помръдна оттам.
— Да, постоянно я държахме в село Макова. Винаги си стоеше там.
— Аз тогава тъкмо бях пристигнал. Снимачният процес беше започнал, но моите сцени щяха да започнат след около 20 дни. Дойдох и Таркан Карлъдаг ми каза нещо от рода на: „На снимачната площадка имате каравани, имате това-онова…“
— И аз си казах: „Уау, на снимачната площадка има каравана!“
— Отидох на снимачната площадка, погледнах отсреща… и видях караваната.
„Ааа, колко хубаво. Влязох като себе си от 2007-а, но сега… Влязох, отворих, вътре имаше гардероб, пълен с неща, седнах, разположих се. След около десет минути дойде Ердал, видя ме. Преди това се бяхме запознали само веднъж, бяхме яли заедно. Погледна ме и аз казах:
— Здравей, Ердал, братко.
— Здравей, скъпи — каза той.
Седна. Седим си, но има някаква странност. Има и негов асистент… Хюля. После имаше и хора от режисьорския екип.
Накрая си казах: „Добре, добре, ще си облека костюмите и ще отида на сцената.“ Отидох. На следващия ден пак. Продължаваше. На третия ден пак. А на четвъртия ден вече… Виж, четири дни на снимачната площадка и толкова бях свикнал с караваната, че когато влязох, костюмите ми вече бяха там. [смях] Костюмите на Ердин. Храната ми също започна да идва в караваната. Тоест толкова много я бях приел за своя.
А Ердал нищо не казваше. Изобщо не говореше с мен.
Аз си мислех: „Боже, защо този човек ми се сърди така?“
Накрая сцената свърши. Тогава Таркан Карлъ ми се обади и каза:
— Трябва да поговоря с теб.
— Разбира се, братко — казах.
Слязохме долу. Имаше едно известно кафене в Македония. Седнахме там.
Таркан каза:
— Толга…
— Да, братко?
— Онази каравана е на Ердал.
— Какво?
— Караваната е на Ердал.
А аз му казвам:
— Аз от четири дни спя в тази каравана! Ставам там, лягам там, правя си каквото си искам! Използвам я като моя. А Ердал нищо не ми казва. Абсолютно нищо не е казал!
После отидох при Ердал и казах:
— Ердал, извинявай.
А той:
— Глупости, няма нищо такова. Няма нужда да ми се извиняваш.
Аз казах:
— Не знаех.
След това това стана шега на снимачната площадка. Приятелите ми постоянно ме бъзикаха за това.
Но има нещо, което той каза и което всъщност е вярно. Там имаше само една каравана. Работехме на едно място, което се казваше Макова. От хотела дотам нормално се пътуваше около час и петнайсет — час и четирийсет и пет минути, а когато валеше сняг, ставаше два часа и половина.
Естествено, когато започваш нова работа и още не знаеш дали сериалът ще се получи, условията за актьорите там не бяха като тези, с които аз бях свикнал.
Аз винаги казвах, особено на жените:
„Там долу има моята каравана. Моля ви, особено вие, момичетата, идвайте и сядайте там. Можете да влезете в тоалетната, да се стоплите.“
Защото беше ужасно студено. Разбирате ли?
После, след като сериалът стана успешен, мястото доста се промени. Долният етаж на една къща беше направен много хубаво. Направиха стаи, гримьорни, различни помещения — всичко стана много по-добре.
Дори аз вече не стоях в караваната. Качвах се горе…“
„Беше хубаво. Тогава, разбира се, направиха и голяма тоалетна. Отделно за мъжете, отделно за жените и така нататък.
И аз тогава го казвам това, но знаеш ли, и аз се притеснявам. Каквото и да си говорим. Там имаше само една каравана, разбираш ли? Какво да направи човекът? Разбира се, че ще дойде. Особено жените.
Беше такова нещо, но беше много хубаво, наистина. Прекарах много хубави дни там. Имаше дни, които никога няма да забравя.
Нормално, ако беше някой друг, можеше да каже: „Извикайте режисьора или продуцента и му кажете повече да не влиза тук.“ Но вижте, има нещо друго.
Ние там бяхме като отбор, който е отишъл да играе мач като гост, братко. В Македония, например, слизаме от самолета, нали?
— Да, да.
— Толга, слизаме от самолета и после имаме още два часа и петнайсет минути до Битоля.
— Три часа.
— Три часа. Е, после пристигаме. А мястото за снимки беше на час и половина от хотела.
— Един час и половина.
— Да. И тогава, без дори да усетиш, хората започват да се привързват един към друг. Вече ставате като семейство.
— По друг начин се сближаваш, братле. Виждаш тези хора постоянно. Гримът се прави там...
— Кажи името.
— В Битоля се правеше. Отиваха вече гримирани дотам и така нататък. Междувременно се случват разни неща. Това става, онова става. Там просто няма друг вариант.
А и заради уважението към мен — аз бях най-възрастният човек на снимачната площадка — имаше едно такова... едно доста импровизирано място.
— Откъде беше дошло това? От Босна ли?
— Отнякъде беше дошло. Беше едно такова набързо направено нещо.
Направиха едно такова място. Това създаваше друга атмосфера. Защото тогава още повече се сплотяваш. Всички сме отишли там, за да си изкарваме хляба.
— Да.
— Изкарвахме си хляба там, братле. Все пак това беше работа, бизнес в някакъв смисъл.
— След като сте останали там три години, щях да кажа, че сигурно имате и паспорти.
— Така става, нали?
— Не! Нашите режисьори, Сердар и другите, станаха двойни граждани.
— Те си бяха взели.
— Да. А ние станахме временно граждани.
Беше много хубаво... Там вече такива неща не се случват.“
Препоръчани теми