"Далечен град" - Сезон 3

„Ако все още не можеш да напуснеш Джихан... ще останеш.“ - Джихан Албора
Сега прочетете отново това изречение.
Джихан отново си играе с имена. Въпреки че говори за Дениз, в това изречение той говори конкретно за Джихан.
„Ако нещо се случи, Енвер е все още там“ - тук става интересно. Джихан чува тази фраза като сравнение.
Енвер представлява живота, който Джихан не може да изгради за Аля и Дениз. Най-голямото предимство на Енвер е мирът и спокойствието.
Сухият му отговор „Енвер е там“ всъщност предава любов, скрита под страх. Тъй като Аля и Дениз са по-важни за него от собственото му право на тях, някаква част от Джихан наистина желае живота, който Енвер си представя: безопасен, обикновен, спокоен, без постоянна бдителност.
Но друга част от него не може да понесе да гледа как този живот се развива без него.
Терасата и думите му „Върни се откъдето дойде“ могат да се тълкуват като първата част от този процес: той осигурява нейната безопасност, като я изпраща на място, където може да намери живота, който самият той не може да ѝ даде.
А думите в килията „Ще останеш“ са втората част.
Когато Аля пита дали ще каже на нея и Дениз да си тръгнат отново, дали ще ги пусне, неговото „Не“ и изявлението му, че момчето ще бъде до него, едновременно отговарят на въпроса за Енвер.
Мирът е несравним, така че неговото място е заето от привличането: род, име, присъствие, силата на човек, който няма да позволи на хората, които обича, да напуснат орбитата му.
Разговорът сякаш е за Дениз - но в действителност той защитава Джихан от фраза, която не може да изрече...
...от страха, че Аля би била по-щастлива без него.
„Проблеми между нас“ е много повече от три думи.
Причините, поради които тя си тръгна, бяха свързани с тежестта на живота в имението. Така че думите „проблеми между нас“  съсредоточават две години от тяхната история в едно кратко изречение – достатъчно кратко, за да го използва дори в прокуратурата.
И отговорът му отново свежда всичко до едно конкретно действие:
„Проблеми като това да ме оставиш по средата на сватбата ни.“
Това, което се случи с Джихан в деня на сватбата му, е травма от привързаност.
Изглежда така:
Човек се озовава в момента на най-голяма нужда от най-близкия си човек и не получава никакъв отговор; подобна травма се усеща почти като нещо опустошително; дори след дълго време тя запазва първоначалната си сила и не се заличава от обикновени думи на утеха; възстановяването на връзката обикновено следва определен път: жертвата разказва целия инцидент, другият слуша, без да се защитава или извинява, признава разбирането си за смисъла на случилото се и искрено изразява съжаление.
Джихан вече беше разказвал тази история два пъти в този ред.
На терасата той я разказа подробно:
„Обадих ти се. Търсих те на сватбения площад. Казах: „Аля, не си тръгвай.“
И роклята, оставена на леглото.
И двата пъти той получи обяснения в отговор.
Причините на Аля на терасата бяха истински и искрени.
Но причините отговарят на въпроса „Защо направи това?“, докато травмата му задава съвсем различен въпрос:
„Видя ли как ми се отрази това?“
В килията той ѝ дава най-кратката версия на тази история, превърната в обещания, и в отговор чува думата „проблеми“.
Всяко ново преразказване, което завършва без да признае болката му, само засилва тази травма.
И тук гневът му е, в известен смисъл, форма на надежда.
Защото го насочва към човека, от когото все още очаква отговор.
Гневът му носи в себе си и мъка, която няма къде другаде да отиде.
В килията той е ядосан на нея и едновременно с това изпитва болката си от загубата чрез нея. Същността на тази рана се съдържа в думите, които изброява:
„Казах ти: ако падна, вдигни ме. Казах ти: ако си до мен, ще тръгна срещу света.“
Тя видя семейството му, опасността, човека, когото този свят оформи – и резултатът от всичко това беше нейното напускане.
Сега, в неговата система, имаше само един факт, който му позволяваше да отговори на въпроса: ще остане ли някой до него, след като го види напълно?
И отговорът беше не!
Именно затова завръщането ѝ не можеше да оправи всичко само.
Когато казва:
„Кажи ми нещо, което не знам“,  тя чува това обвинение в себе си от месеци.
Но в сцената на терасата в Епизод 64, тя нито веднъж не спомена цената, която напускането ѝ е имало за Джихан.
Тя обясняваше, оправдаваше се, умоляваше.
И всяко изречение, което произнасяше, оставаше в рамките на две теми:
„какво се случи“ или „от какво имам нужда“.
Това е като защитата на жена, чиято идентичност е напълно слята с майчинството, докато собственото ѝ „женско аз“ все още не се е оформило напълно и тя все още няма езика, за да каже: „Нараних те“.
Фразата, която той очаква:
„Разбирам какво ти струваше напускането ми“. И не ставаше дума само за Дениз."
— отново остава неизказано.
Аля прави пауза след думите на Джихан:
„Проблеми като това, че ме остави по средата на сватбата ни.“
В тази пауза ѝ беше достъпна друга фраза — тази, която споменах по-рано. Нещо като:
„Напуснах те, когато имаше нужда от мен, и знам как това ти се отрази.“
Но...
Тя също е наранена.
Защото в главата си чува:
„Върнах се, но ти ми каза да си тръгна.“
Това е нейната собствена болка.
На терасата в Епизод 64 тя застана пред него и му даде думите си, своята уязвимост, всичко, което можеше да каже.
И в отговор чу:
„Загуби правото си“
и
„Махай се“.
В Будапеща чу:
„Никой не иска да се връщаш.“
И така, тези две „махай се“, тези жестоки думи и действия – това е сметката, която Аля носи със себе си в затвора.
Джихан носи сватбения си ден в себе си. А Аля носи завръщането си, което е посрещнато от затворена пред нея врата.
Ако каже:
„Върнах се и ти ме изпрати обратно“,
сцената отново ще се превърне в същата тераса: двама души ще си разменят раните и никой няма да бъде истински чут.
И така, тя поглъща тези думи.
И вместо това задава въпрос, който съдържа същото значение, но е формулиран по различен начин:
„Ще кажеш ли на мен и Дениз да си тръгнем сега? Ще ни пуснеш ли?“
Обвинението се превръща в молба за успокоение – молба да потвърди, че не е отхвърлена.
Тя му дава думата „махай се“ и пита дали все още важи.
По този начин тя разкрива страха си:
Човекът, при когото се е върнала, може би вече е решил, че тук вече няма място за нея.
Джихан не може да каже:
„Страхувам се, че ще ѝ е по-добре без мен.“
Затова той говори чрез детето.
Аля не може да каже:
„Страхувам се, че вече не ме искаш тук.“
Затова тя казва:
„Аз и Дениз.“
Всеки от тях предава своето послание чрез момчето.
Неговото „не“ е първият момент в цялата тази история, когато се отговаря на думата „напускай“.
Всичко, което беше преди това:
терасата — „напускай“,
Будапеща — „никой не иска да се връщаш“,
нейното собствено „Джихан, тръгвай!“
нейното „Тогава да тръгваме“ —
всичко сочеше в посока на тръгване.
А неговото „не“ за първи път сочи в другата посока.
„Ако все още не можеш да напуснеш Джихан... ще останеш.“
Предишната му употреба на името – „Джихан ще се разстрои“, „Джихан искаше това“ – беше безопасен начин за него да изрази чувствата си.
Защото не може да каже директно:
„Имам нужда от теб.“
Затова той говори за това с езика на защитник, пазител, някой, който просто констатира обстоятелствата.
Тази фраза разкрива колко много има нужда да чуе това от нея, като едновременно с това крие тази нужда в граматика, която изглежда като просто предположение.
„Погреби ме тук“ е съпоставено с готовността му да загуби всичко и отказа му да загуби Дениз.
Това разкрива къде се крият неговите приоритети и страх.
И това отново повтаря модела от Епизод 64.
Когато тя му предлага нещо в най-отворения си момент, отговорът му е отказ, което наранява и двамата.
Дори Ерол разбира, че проблемът е много по-дълбок от документите.
Стратегията на Джихан да превръща чувствата в действия е достигнала точката, в която чувствата вече не могат да бъдат трансформирани в друга функция.
Неотложността на неговите искания говори много.
Той иска да се измъкне, да стигне до Дениз и Аля.
Тук Джихан трябва да каже истинското си, нередактирано изречение:
че е взел момчето, защото не можел да понесе още една загуба на Дениз и че има нужда от Аля.
А на Аля трябва да се каже:
че разбира какво е струвало заминаването ѝ на Джихан.
Той е чакал тя да го „види“.
Тя е имала нужда той да я „види“.
Но виждаме как постепенно омекват.
Пукнатина след пукнатина.
Малко по малко.
nela_nin