Майка ми...

Като чета, те не се грижат за тази жена, не правят друго освен да се тръшкат, че не искала да се осъзнае. За човек с психично заболяване! Та не мисля, че ако двамата сина се редуват да ходят чистят на 2 седмици, ще ги натовари особено. Не е приятно, сигурна съм, но това е болната им майка все пак.

Принудително настаняване и лечение може да се започне само при доказване на тезата "опасен за себе си и/или за околните". Иначе само доброволно, със съгласието на болния. Ясно е, че тя няма съзнание за психична болест и доброволният път е невъзможен.
Правилният специалист е психиатърът. Личните лекари като цяло имат много по-различни занимания и изобщо не са в дълбочина на проблема. Потърси психиатър, отиди и поговори с него за всичко това. Той е започнат с механизми за консултации и лечение, може да предложи някакъв вариант. Въпреки, че като цяло е това- доброволно и при заплаха- принудително.
Няма да коментирам разликите между деменция и психоза. Понятията и клиниката не се припокриват. Няма да коментирам и "диабетната лудост", звучи отчайващо некомпетентно.
Провери контрола на кръвната захар, изписването на инсулина, редовното и правилното му аплициране. Ако нещо не е ок, това е основание да се заключи, че е опасна за себе си- не провежда правилно животоподдържащо лечение. Опасна за себе си. Другото- ако има физически нападения срещу баща ти. И ако той е съгласен да ги сподели с психиатъра. Опасна за околните.
Подходи прагматично. Емоционално - не води до решение.
Поговори с баща ти. Какво мисли, ок ли е така, колко силен е тормозът върху него. Да приема мърлявото домакинство и животни и да бяга на 2 работи, за да издържа менажерията. Пределно ясно е, че социалната й помощ/пенсия не покрива разноските й за лекарства и издръжка, плюс домашния добитък. Реално животните ги издържа баща ти, който работи на 2 места. Да заеме и той позиция. Да поговорите тримата, ти, той, брат ти и да се разберете за една обща позиция, която да й представите спокойно. Тя ще се тръшка, разбира се, но ако сте спокойни, овладяни, единни ще успеете да й представите своето виждане достатъчно ясно. Без да обръщате внимание на обиди и крясъци. Без да им отговаряте. Говори не тя, а болестта. Искате да говорите с нея, не с диагнозата й.
Бих подходила така. Без емоции, прагматично.
Бих правила записи. И бих ги показала на психиатъра.
Да, доста е стигматизиращо да се постави психиатрична диагноза, но или търпите всичкото това, или правите опит да решите проблема. Виждам, че вече не се трае.
Нула внимание на приказките й за имената, децата и т.н и т.н. Никакво влизане в обяснителен режим.

Само ще кажа, че имаш грешно впечатление и пак мисля, че проблема е в мен и не се изразявам правилно. Оставете дълбоките анализи. Как да изтрия тази тема ?

Заключвам по молба на автора.