Некролози

 
Точно щях да напиша, че никога не съм виждала "изрисуван" некролог (а съм си поставяла за цел да открия такъв).

Сякаш аз съм го писала.Това беше и песента, която майка пееше, докато ходехме на екскурзии. Това беше песента, която аз и тя пеехме, а брат ми свиреше на китарата. Ето това е в сърцето ми. Когато разбрах, че е починала- тичах, тичах, тичах... докато паднах от умора.
По темата- не ми харесва киченето на дървета, спирки...но кой ли се интересува. Да, дразня се. Когато майка беше жива и имаше нужда от помощ всички я загърбваха, намирайки по важни неща за правене. И как не, винаги има по- важни неща от това да поговориш и да успокоиш един човек. Но после разни лели тичаха с некролозите и раздаваха за "бог да прости" . Опълчих се и срещу портретите на баба ми и дядо ми( със свещи. здравец...), които 10 години стояха в дома ми, защото леля ми така си изразявала скръбта. Ами да си ги занесе у тях. Много ги обичах, но ми беше някак зловещо да се събудя и да ме гледат. Още повече, изобщо не си приличаха на снимките. Дразни ме и когато комшийките ми звъннат в къщи, за да ми дадат " За бог да проси" , а когато детето им се жени или си имат внуче се скатават. Последният път им казах, че моля да ме "черпят" за хубавите поводи, колкото и цинична да съм била. Аз на никого не натрапвам болката си. Това си е моята болка. Всеки сам си носи кръста.
За гробищата ходя, когато ми е мъчно и когато искам да съм насаме. Там се чувствам спокойна и сякаш и майка е с мен. Имам и вкъщи една снимка, която често гледам, когато ми е тежко или мъчно.

Абе, хора, това не е натрапване на болка. По време на Задушници така се дава нещо на някой, като се нарича, че е за починалия им близък. Казват, че отсрещния, като каже: "Бог да го прости" или "Да му е видено" (според края и обичая), споменавайки починалия, му помагал по някакъв начин на душата му. Питала съм попове, говорила съм с лелките, дето седят и продават свещи в църквите - това ми казват.
Не мога да повярвам, че и за това ще намерите кусури. Дори и скръбта на хората, трябва да е по даден начин . И съм сигурна, че тези, които най-много приказват, не са загубили мил, близък човек. Защото едно е да умре баба ви (дори да ви е отгледала), друго е да умре майка ви или недай Боже детето ви.
Не се правете на гранд-дами за такива неща. На никой не е нужно това.
Значи някой страда за близкия си, а отсреща някой го гледа пресмехулно - "Този пък, какво се е разциврил" . Аз не мога да рева пред хора. И сигурно интуицията ми се е опитала да ме опази от нещо, като не е спряла да рева пред хората. Не мога. За това и имам нужда да ида на гроба на майка ми, да си изплача мъката, да ми изчезне буцата в гърлото... до следващия път. Просто имам нужда да ходя там, не знам  защо, от какво е продиктувана, но натам ме влече всеки път, когато ида в родния си град. И винаги ще имам някаква необходимост.

И в Труд има некролози, защото това е доста печеливша рубрика за вестника. Как ще откажат да публикуват некролог, като струва луди пари? Който иска да чете честитки за бебета и рождени дни, да си купи списание Мама или някое от сорта. Вътре е пълно с честитки..., така че има и такива отразени събития.
Ама защо се заяждате със скръбта на хората? Просто уникално.

Некролозите в Банско са много интересни. Толкова странни фамилии...и човек се чуди какви хора ли са стояли зад тези имена. Но май само там съм се зачитала...

Съгласна съм с теб Ню, но на задушница се ходи на гробищата или на църква и там се раздава. Но в неделя сутринта да ти звъннат рано- рано на вратата?! И пак, ОК, но и когато има и добър повод да ти звъннат. Но добрите поводи някак си ги прескачат . Все пак е редно ако споделяме скръбта. да споделяме и радостта. Според мен.

Ню, благодаря ти, че изказваш мислите ми. Аз бих била доста по- груба, защото цинизмът тук ми идва повечко 

Ню, много добре казано, то няма кой да разбере... сърцата на хората са странно нещо, толкова са различни...

Преди години ми гостуваше една рускиня, гледайки некролозите, разлепени навсякъде , възкликна : "Это депутаты???"(Това депутати ли са???)
Това е традиция. Не зная кой я е създал, но традициите трудно се изкореняват. Аз не разбирам и носенето на черни дрехи, понякога до края на живота, но тези неща са решение, за което си мисля, че не е редно да бъдем крайни в мнението си.

По повод на черните  дрехи- за първи път видях толкова много хора с черни дрехи в Грузия. И попитах защо всички са така обечени и ми отговориха, че няма семействе,което да не е далло жертва във войната с абхазия, та затова. и наистина- бяха построили ново гробище в Тбилиси, в което бяха погребани само 16-30 годишни момчета...В арабските страни не съм забелязала да се носи траур по-дълго време,в Европа и Щатите пък съвсем.

Не ги чета и не ми харесва тази традиция да се разлепят навсякъде. Веднъж както минавах край един стълб, с периферното си зрение мярнах некролог с голяма снимка, която ми се стори позната. Оказа се, че е на един съученик - дойде ми като гръм от ясно небе.

                    Всъщност няма подобно религиозно обяснение на въпросния празник, или там каквото е. Не искам да съм груба в никакъв случай, но ако тяхното християнство се основава на Библията, не биха ти дали подобни обяснения. В християнството няма такива неща  . Самият факт, че на различните места хората имат различни обичаи, а Библията все пак е една, може да те накара да се замислиш. Иначе аз съм 'за' всеки да изразява скръбта си както иска, ако не прекалява в затормозяването на другите. Но съм против да се намесва религията там, където не трябва  .                   

Lovi, сега ще ти отговоря... може някой да проусне да почерпи по хубав повод, защото хубавите неща ни изпълват с щастие, защото се чувстваме окрилени и смятаме, че всички са щастливи с нас, защото смятаме, че не е нужно да почерпим за да ем щастливи, защото всички ние до голяма степен сме егоисти. И обратното, когато изгубим някой близък се чувстваме сами, изпитваме ужас като гледаме как всичко наоколо си продължава по-старому, а в същото време на нас ни се струва, че животът е свършил. Подаваме хляб, не защото искаме да събудим някого в неделя сутрин, а защото си мислим, че по този начин на онзи, който си е отишъл няма да му е толкова самотно, колкото на нас, защото искаме всички да помнят споминали ясе, защото не можем да си позволим и не желаем да го забравим, не искаме и другите да го забравят... Според мен за да разсъждаваш по този начин просто не си губила някой наистина близък...

А тоносно обявите , да, чета ги. Чета ги откакто преди три години намерих името на човек с когото израснах заедно, но после всеки от нас пое по своя път...

etomira, моят характер е такъв, че когато има хубав повод, черпя, а когато ме смачка живота се затварям в себе си и се опитвам да го преодолея. Когато починаха майка, дядовците, баба ми, приятели -не съжалявах, че живота си тече. Болеше ме! Болеше ме, че тях ги няма. И каквото и да правя няма да ги върна. Болеше ме факта, че съм безсилна и нищо не мога да направя, защото нищо не зависи от мен. Много трудно осъзнах това, но го приех и продължих живота си. Продължих го в името на баба, която загуби детето си, заради брат ми, който се срина, заради татко, който едва смогваше, по- късно заради мъжа ми и децата... Може би затова намерих сили. Не можех да си позволя да се срина и аз. Животът ме принуди да се боря и да осъзная, че никой не ми е длъжен.
А за черните дрехи, ходех постоянно в черно, докато детето ми донесе рисунка от детската градина на тема:" моята мила мама" . Беше използвал само черен маркер. Тогава си дадох сметка. Отворих гардероба и видях само черни дрехи. Сещам се и за факта, че при японците на погребение не се страда. Церемонията минава в песни и танци и са облечени в бяло. Там не страдат, а напротив- радват се, че близкият е на по- добро място и е приключил мисията си на земята. Та, всеки изживява нещата по различен начин, но е редно да се съобразява и с другите, понякога.