Сюжет за малък разказ
- Публикувана: 31 май 2007, 17:06 ч.
- Последно мнение: 19 ноем. 2007, 16:54 ч.
# 16
2 юни 2007, 13:49 ч.
Привет, момичета!
Страхотни неща чета тук, макар някои и доста тъжни...
Ето и от мен нещо за представяне. Не е много кратичко, но за момента с това разполагам.
Поздрави!
На 45
Утрото отиваше към своя край.
Днес нямаше да обядва. Закуската беше обилна, а той все се опитваше да свали излишните килограми, но опитите му винаги завършваха с неуспех. Това обаче не го обезкуражаваше. Всеки ден отиваше и се връщаше от работа пеша, без да използва асансьора (живееше на петия етаж), вечеряше рано и почти винаги лека храна, но нищо не можеше да накара коремчето му да се прибере. Дори се беше отказал от алкохола, а бира пиеше само по много специални поводи.
Днес щеше да пие бира. Ставаше на 45 и щеше да го отпразнува по подобаващ начин. Предполагаше, че и вечерята ще бъде доста по-сериозна от обикновените риба и задушени зеленчуци. Затова категорично бе отказал да затормози организма си с излишните калории на долнопробните хамбургери, които продаваха наоколо.
Остана на бюрото си през цялата обедна почивка. Проведе няколко телефонни разговора, подреди вечно разхвърляното си бюро и продължи да изпълнява обичайните си задължения.
Той беше обикновен държавен служител, който не претендираше с нищо пред хората. Вършеше примерно работните си задължения, получаваше ниска заплата, всяка година ползваше платеният си отпуск и обичаше в свободното си време да кани приятели у дома. Нищо специално не му се бе случило, откакто завърши университета. Всъщност той смяташе дипломирането си за свой най-голям успех. Не се беше оженил, не бе разбил някое семейство, дори не се беше спречквал с възрастните дами на опашките в магазина. Понякога си мислеше, че е твърде обикновен, но това не го натъжаваше, защото умееше да се радва на живота, бил той и просто обикновен.
Имаше приятели, които с радост му гостуваха. Това му беше достатъчно, защото през останалото време се чувстваше много самотен. Това бяха и единствените му значими спомени – как се забавлява в тяхната компания.
Тази вечер отново щеше да е незабравима. Домът му щеше да се напълни, ще се носят веселите гласове на гостите му, той ще тича непрекъснато до кухнята, за да се убеди, че всичко там е наред. На сутринта ще почисти след като всички са си отишли и обикновеният му живот ще започне отново. “Какво пък – обичаше да казва пред своите приятели – харесва ми да пускам прахосмукачката с главоболие.”
Денят мина по-бавно от всеки друг път. Минутите се точеха като часове и той имаше чувството, че никога няма да свърши този петък. Но топлите майски лъчи вече клоняха към запад. Почувства огромно облекчение.
Погледна часовника си и с удоволствие установи, че е пет без четвърт. За днес приключи с работата, Шишко, помисли си той и блажено се протегна назад. Още петнадесет минути го деляха от мига, в който ще прекрачи прага на глупавата служба и няма да се върне чак до понеделник.
Навън духаше лек ветрец, но беше приятно. Зелените дървета придаваха на улиците на големия град свеж и приветлив вид, а забързаните хора се усмихваха, сякаш всички го поздравяват за рождения му ден. Тази мисъл го накара да се засмее. Една жена стреснато се отдръпна настрани и започна да си мърмори нещо, но той просто махна приветливо с ръка и продължи към сладкарницата, откъдето трябваше да вземе празничната си торта.
Младата жена, която стоеше зад витрината, пълна с всякакви вкусотии, се усмихна чаровно и той отвърна на поздрава й. Днес нищо не можеше да развали настроението му и той щеше да се усмихва и да се смее колкото пожелае, независимо от странните реакции на околните.
Когато видя тортата, не се сдържа и ахна. Беше огромна сметанова торта с красиви рози, направени от цветна захар и извит розов надпис “Честит Рожден Ден, Приятелче!”.
Момичето видя одобрението му и усмихнато каза:
- Синът ви сигурно ще остане много доволен от тортата, господине.
Той не прояви интерес да й обяснява, че няма син и всъщност тортата е за него, и просто кимна приветливо.
Бързаше да се прибере у дома, а тежката торта му пречеше както да забърза крачката, така и да вижда добре пред себе си. Представи си как се просва в цял ръст на паважа, а тортата се размазва по доволното му лице. Това го накара отново да се засмее. Този път наоколо нямаше дама, която да се изплаши и да го помисли за луд.
Вече беше съвсем близо до сивият жилищен блок, в който се намираше спретнатият му двустаен апартамент. Изчака търпеливо, като всеки добросъвестен гражданин, светофарът да светне зелено и се зае с трудната задача да пресече огромният булевард.
Точно в този момент профуча огромният син микробус. Тортата полетя и се размаза под гумите на друг автомобил.
Микробусът спря двадесет метра по-надолу.
Събуди се болница. Вероятно в спешното отделение.
Не знаеше нито от колко време е тук, нито какво точно се беше случило. Помнеше последният си работен ден, жената на улицата и огромната торта, която така грижливо пазеше да не се размаже върху лицето му. Припомни си светофара и силната болка, която бе изпитал.
Имаше катастрофа. Блъснаха го на рождения му ден, на крачка от дома му.
Чувстваше се замаян и твърде уморен. Един лекар дойде и започна да обяснява, че претърпял сложна операция, че му давали силни лекарства за болката... Не успя да го изслуша, защото изгуби съзнание.
През следващите дни (както той предполагаше, защото можеха да бъдат часове или седмици), той се пробуждаше за малко и отново заспиваше. Успя да разбере единствено, че го бяха преместили в друга, единична стая, където почти не влизаше слънчева светлина. Плътните оранжеви пердета придаваха мрачен фон, на и без това неприветливото болнично помещение.
Днес се чувстваше малко по-добре. Можеше да се задържи буден повече от няколко секунди, но умът му бе все още твърде объркан за каквито и да са размишления. Затова просто остана да лежи неподвижно в леглото си без да прави опити да си спомня подробности от онзи ден. Не изпитваше болки, но не искаше да се движи, защото дори не знаеше къде точно е пострадал и дали изобщо можеше да помръдне някоя част от тялото си.
Определено беше по-добре. Изчисли, че си държи очите отворени вече повече от десет минути. Почувства облекчение, защото това можеше да означава, че се подобрява и скоро ще си иде у дома.
Мислите му бяха прекъснати от нечии тихи и бързи стъпки. Той се огледа наоколо, но нищо не забеляза. Шумът спря. Помисли си, че най-вероятно му се причува, че това е някакъв страничен ефект от всички онези лекарства, които течаха в тялото му през многото тръбички, забити в ръцете му.
Стъпките отново се чуха. Той отново се огледа, но пак нищо не успя да види. Някой ходеше в стаята му или поне съвсем наблизо до нея. Реши, че по-вероятно е второто предположение. Но той не можеше да повярва, че в действителност шумът идва отвън. Стъпките бяха толкова близки, сякаш някой се разхождаше точно до леглото му.
Престраши се да повдигне леко глава, за да огледа по-добре стаята. Не го заболя, но не видя никого. Повдигна глава още малко и тогава забеляза, че наистина в стаята му имаше и друг човек, по-точно човече, на което можеше да види само малка част от косата му.
- Хей... – опита да изрече той, но от устата му излезе един сподавен стон. Тогава той осъзна, че може би от седмица не е казал и нито една дума. Затова и този звук не го притесни.
Въпреки смешния звук, който беше издал, човечето явно го бе чуло, защото стъпките отново се раздвижиха и съвсем скоро от лявата му страна се появи едно красиво малко момченце, гледащо го с любопитни очи.
- Здравей – каза весело то. – Аз съм Дани.
- Здравей – отвърна той. Този път със задоволство откри, че думата излезе малко по–разбираемо от гърлото му. – А какво правиш тук, Дани? – определено гласът му се подобряваше – всеки следващ звук беше по-ясен от предходния.
- Дойдох да си поиграя с теб. Мислех, че може би ти е скучно да седиш сам. Аз и преди съм идвал, но ти винаги спеше. Затова си играех и ти казвах какво правя, за да можеше, ако ме чуваш, и на теб да ти бъде интересно.
Момченцето беше красиво. Може би все още нямаше шест годинки, но той забеляза, че е изключително умно за възрастта си. Носеше синя пижама, което го натъжи. Явно и Дани беше преживял нещо лошо, за да попадне тук.
- Благодаря – направи опит да се усмихне.
- Може ли да те попитам нещо?
Той кимна в знак на одобрение.
- Мога ли да ти бъда приятел? Ти и без това нямаш приятели, а на мен ми харесва да си играя с теб. Коремчето ти е меко и когато си играя с количката, си представям, че това е някоя голяма пустиня. – Дани се засмя и детското му гласче вдъхна живот на студената стая.
- Защо мислиш, че нямам приятели?
- Идвам при теб вече две седмици, а ти винаги си сам. Сигурно си самотен и затова никой не е дошъл да те види. При мен идва мама всеки ден, но тя е много слаба и няма такова хубаво коремче като твоето. – Той отново се разсмя и бързо след това добави: - Е, може ли?
- Дали може какво? – попита той, защото за миг мислите му се бяха откъснали надалеч.
- Да ти бъда приятел и да идвам да си играем? Сега, когато си буден, сигурно ще ни е по-забавно заедно.
- Да, ще ми бъде приятно да си мой приятел, Дани.
От този ден Дани идваше редовно, по няколко пъти. Изваждаше малката си черна количка и започваше да обикаля леглото му, след това тръгваше от единият му крак и стигаше до коремчето му, където се развиваха най-драматичните моменти. Колата не веднъж потъваше в дълбока пясъчна дюна, отклоняваше се от маршрута или попадаше в пясъчна буря, пукаше гума, но накрая винаги финишираше на първо място.
Момченцето беше забавно. Разказваше му за приятелите си от квартала и от детската градина; за Роза, която била първата и единствена негова любов (само чакал да стане на седем и щял да й предложи да се омъжи за него); за това как с големия му брат отишли за риба, а той го завел в кръчмата и изпил толкова много бира, че се наложило да лъжат майка им, че яли развалени сандвичи и сега просто му било лошо (на връщане, естествено, купили 4 – 5 рибки за вкъщи, за да прикрият следите си); за старата госпожа от съседната къща, която толкова го харесвала, че с часове го тъпчела с бонбони и той винаги се връщал у дома с ужасни болки в стомаха.
През следващите дни той се влоши. Лекарите непрекъснато идваха и си отиваха от стаята му, сестрите сменяха системите. Болките се усилиха и лекарствените дози също бяха увеличени. Това отново го приспа.
Отново изгуби представа за времето. Пак се будеше за секунди и после потъваше в мрак. Когато беше буден обикновено виждаше някоя сестра да сменя системата му или да оправя чаршафите. Това бе всичко. Нямаше го нито Дани, нито някой от неговите приятели, с които той толкова обичаше да прекарва вечерите. Единствено непознати лица, облечени в бели престилки, мрачна светлина, идваща от грозните оранжеви пердета, и непрогледен мрак.
Нещо раздразни очите му и това го накара да ги отвори. Мека слънчева светлина изпълваше стаята и той успя да различи върховете на зелените дървета. До прозореца стоеше жена, която сменяше пердета. Затова и слънчевата светлина достигаше до него.
Тя свали старите и се приготви да окачи новите завеси, когато той промълви:
- Моля ви, не ги оставяйте спуснати.
Жената се обърна изненадано и се усмихна.
- Разбирам ви, – каза тя – приятно е да виждаш нещо весело като слънцето на място като това, нали?
Тя се обърна и продължи работата си, а той изведнъж се сети за Дани. От толкова много лекарства и болка вече не знаеше със сигурност дали това наистина се беше случило или е било част от капризите на неговото въображение. Каквото и да е било, помисли си той, беше приятно.
- Прощавайте, - обърна се той към жената, която тъкмо излизаше – има ли тук едно малко момченце, което често идваше при мен, или просто съм си въобразил?
Жената се замисли някак тъжно и след кратко колебание му отговори.
- Имаше, малкият Дани. Той много ви харесваше и, наистина, идваше всеки ден при вас... Но, господине, Дани почина миналият вторник.
Днес го пускаха да си иде вкъщи. Три месеца бе лежал в болницата. Сега се чувстваше като затворник, който излизаше на свобода.
Трябваше да побърза, ако искаше да си тръгне преди обяд. Затова започна да си събира нещата, за които бе помолил една любезна санитарка да му ги донесе от вкъщи. Големият сак беше разхвърлян и в това състояние не можеше нищо да събере в него, затова се зае да го подреди.
Измежду хилядите чисти и мръсни кърпи, пасти за зъби и бельо, той откри нещо, за което отдавна не се бе сещал, и се натъжи. Малкият бърборко Дани бе забравил черната си количка в неговата стая.
Той я взе и я прокара през току-що оправените чаршафи на болничното легло. Споменът за дребосъка все пак го накара да се усмихне.
Прибра количката в джоба си, подреди сака си и напусна омразната болница с пожеланието и към най-добрите и приятни хора работещи там, да не ги вижда никога повече през живота си.
Август беше в разгара си. Жегата беше нетърпима.
Той вдиша горещия летен въздух и остана удовлетворен. Намери една пейка в близкия парк и седна, закрилян от величествената сянка на стария бор.
Имаше твърде много неща, върху които да мисли и не знаеше от къде да започне. Извади количката от джоба си и отново се усмихна. “Мога ли да ти бъда приятел?.... Е, може ли?...”
- Може, приятелче – чу се как отговаря на глас на един спомен.
Дани се оказа прав. Той нямаше приятели. Никой не го посети цели три месеца. Никой не го беше грижа дали е жив или умрял, дали е добре, има ли нужда от нещо. Явно се бе лъгал през всичкото това време, че има хора, на които може да разчита и които биха му подали ръка. Всичко е било измама. Вече не мислеше живота си за обикновен, а за изкуствен, което според него беше по-лошото.
Днес взе няколко важни решения за своя “изкуствен” живот.
Щеше да напусне работа и да започне на чисто. Нямаше никога повече да потърси онези хора, които не знаеха дали изобщо е жив, и не ги интересуваше. Ще се премести в някой малък град, където хората са задружни и където ще може да намери истински приятели. Може би ще опита да се ожени, за да има един ден прекрасно момченце като Дани, с което заедно да си играят на двора, за да има съпруга, която да го обича и дори да го смята за твърде обикновен, да бъде истинска. Целият му живот да бъде истински.
А днес щеше да се прибере с автобуса. Щеше да си отвори бутилка бира пред телевизора, след нея може би още една, щеше да хапне една голяма пица с много пържени картофки, а след това и десерт, вероятно парче вкусна торта, и блажено щеше да започне следващия ден. Повече нямаше да се подлага на никакви,тъй или иначе безуспешни диети.
Страхуваше се, че тогава неговият единствен приятел нямаше да иска да си играе с него. Нали казваше: “Коремчето ти е меко и когато си играя с количката си представям, че това е някоя голяма пустиня.... При мен идва мама всеки ден, но тя е много слаба и няма такова хубаво коремче като твоето..”.
Той се усмихна, прибра количката отново в джоба си, взе сака си и се отправи към сивият блок, където беше неговият двустаен апартамент.
Виж целия пост
Страхотни неща чета тук, макар някои и доста тъжни...
Ето и от мен нещо за представяне. Не е много кратичко, но за момента с това разполагам.
Поздрави!
На 45
Утрото отиваше към своя край.
Днес нямаше да обядва. Закуската беше обилна, а той все се опитваше да свали излишните килограми, но опитите му винаги завършваха с неуспех. Това обаче не го обезкуражаваше. Всеки ден отиваше и се връщаше от работа пеша, без да използва асансьора (живееше на петия етаж), вечеряше рано и почти винаги лека храна, но нищо не можеше да накара коремчето му да се прибере. Дори се беше отказал от алкохола, а бира пиеше само по много специални поводи.
Днес щеше да пие бира. Ставаше на 45 и щеше да го отпразнува по подобаващ начин. Предполагаше, че и вечерята ще бъде доста по-сериозна от обикновените риба и задушени зеленчуци. Затова категорично бе отказал да затормози организма си с излишните калории на долнопробните хамбургери, които продаваха наоколо.
Остана на бюрото си през цялата обедна почивка. Проведе няколко телефонни разговора, подреди вечно разхвърляното си бюро и продължи да изпълнява обичайните си задължения.
Той беше обикновен държавен служител, който не претендираше с нищо пред хората. Вършеше примерно работните си задължения, получаваше ниска заплата, всяка година ползваше платеният си отпуск и обичаше в свободното си време да кани приятели у дома. Нищо специално не му се бе случило, откакто завърши университета. Всъщност той смяташе дипломирането си за свой най-голям успех. Не се беше оженил, не бе разбил някое семейство, дори не се беше спречквал с възрастните дами на опашките в магазина. Понякога си мислеше, че е твърде обикновен, но това не го натъжаваше, защото умееше да се радва на живота, бил той и просто обикновен.
Имаше приятели, които с радост му гостуваха. Това му беше достатъчно, защото през останалото време се чувстваше много самотен. Това бяха и единствените му значими спомени – как се забавлява в тяхната компания.
Тази вечер отново щеше да е незабравима. Домът му щеше да се напълни, ще се носят веселите гласове на гостите му, той ще тича непрекъснато до кухнята, за да се убеди, че всичко там е наред. На сутринта ще почисти след като всички са си отишли и обикновеният му живот ще започне отново. “Какво пък – обичаше да казва пред своите приятели – харесва ми да пускам прахосмукачката с главоболие.”
Денят мина по-бавно от всеки друг път. Минутите се точеха като часове и той имаше чувството, че никога няма да свърши този петък. Но топлите майски лъчи вече клоняха към запад. Почувства огромно облекчение.
Погледна часовника си и с удоволствие установи, че е пет без четвърт. За днес приключи с работата, Шишко, помисли си той и блажено се протегна назад. Още петнадесет минути го деляха от мига, в който ще прекрачи прага на глупавата служба и няма да се върне чак до понеделник.
Навън духаше лек ветрец, но беше приятно. Зелените дървета придаваха на улиците на големия град свеж и приветлив вид, а забързаните хора се усмихваха, сякаш всички го поздравяват за рождения му ден. Тази мисъл го накара да се засмее. Една жена стреснато се отдръпна настрани и започна да си мърмори нещо, но той просто махна приветливо с ръка и продължи към сладкарницата, откъдето трябваше да вземе празничната си торта.
Младата жена, която стоеше зад витрината, пълна с всякакви вкусотии, се усмихна чаровно и той отвърна на поздрава й. Днес нищо не можеше да развали настроението му и той щеше да се усмихва и да се смее колкото пожелае, независимо от странните реакции на околните.
Когато видя тортата, не се сдържа и ахна. Беше огромна сметанова торта с красиви рози, направени от цветна захар и извит розов надпис “Честит Рожден Ден, Приятелче!”.
Момичето видя одобрението му и усмихнато каза:
- Синът ви сигурно ще остане много доволен от тортата, господине.
Той не прояви интерес да й обяснява, че няма син и всъщност тортата е за него, и просто кимна приветливо.
Бързаше да се прибере у дома, а тежката торта му пречеше както да забърза крачката, така и да вижда добре пред себе си. Представи си как се просва в цял ръст на паважа, а тортата се размазва по доволното му лице. Това го накара отново да се засмее. Този път наоколо нямаше дама, която да се изплаши и да го помисли за луд.
Вече беше съвсем близо до сивият жилищен блок, в който се намираше спретнатият му двустаен апартамент. Изчака търпеливо, като всеки добросъвестен гражданин, светофарът да светне зелено и се зае с трудната задача да пресече огромният булевард.
Точно в този момент профуча огромният син микробус. Тортата полетя и се размаза под гумите на друг автомобил.
Микробусът спря двадесет метра по-надолу.
Събуди се болница. Вероятно в спешното отделение.
Не знаеше нито от колко време е тук, нито какво точно се беше случило. Помнеше последният си работен ден, жената на улицата и огромната торта, която така грижливо пазеше да не се размаже върху лицето му. Припомни си светофара и силната болка, която бе изпитал.
Имаше катастрофа. Блъснаха го на рождения му ден, на крачка от дома му.
Чувстваше се замаян и твърде уморен. Един лекар дойде и започна да обяснява, че претърпял сложна операция, че му давали силни лекарства за болката... Не успя да го изслуша, защото изгуби съзнание.
През следващите дни (както той предполагаше, защото можеха да бъдат часове или седмици), той се пробуждаше за малко и отново заспиваше. Успя да разбере единствено, че го бяха преместили в друга, единична стая, където почти не влизаше слънчева светлина. Плътните оранжеви пердета придаваха мрачен фон, на и без това неприветливото болнично помещение.
Днес се чувстваше малко по-добре. Можеше да се задържи буден повече от няколко секунди, но умът му бе все още твърде объркан за каквито и да са размишления. Затова просто остана да лежи неподвижно в леглото си без да прави опити да си спомня подробности от онзи ден. Не изпитваше болки, но не искаше да се движи, защото дори не знаеше къде точно е пострадал и дали изобщо можеше да помръдне някоя част от тялото си.
Определено беше по-добре. Изчисли, че си държи очите отворени вече повече от десет минути. Почувства облекчение, защото това можеше да означава, че се подобрява и скоро ще си иде у дома.
Мислите му бяха прекъснати от нечии тихи и бързи стъпки. Той се огледа наоколо, но нищо не забеляза. Шумът спря. Помисли си, че най-вероятно му се причува, че това е някакъв страничен ефект от всички онези лекарства, които течаха в тялото му през многото тръбички, забити в ръцете му.
Стъпките отново се чуха. Той отново се огледа, но пак нищо не успя да види. Някой ходеше в стаята му или поне съвсем наблизо до нея. Реши, че по-вероятно е второто предположение. Но той не можеше да повярва, че в действителност шумът идва отвън. Стъпките бяха толкова близки, сякаш някой се разхождаше точно до леглото му.
Престраши се да повдигне леко глава, за да огледа по-добре стаята. Не го заболя, но не видя никого. Повдигна глава още малко и тогава забеляза, че наистина в стаята му имаше и друг човек, по-точно човече, на което можеше да види само малка част от косата му.
- Хей... – опита да изрече той, но от устата му излезе един сподавен стон. Тогава той осъзна, че може би от седмица не е казал и нито една дума. Затова и този звук не го притесни.
Въпреки смешния звук, който беше издал, човечето явно го бе чуло, защото стъпките отново се раздвижиха и съвсем скоро от лявата му страна се появи едно красиво малко момченце, гледащо го с любопитни очи.
- Здравей – каза весело то. – Аз съм Дани.
- Здравей – отвърна той. Този път със задоволство откри, че думата излезе малко по–разбираемо от гърлото му. – А какво правиш тук, Дани? – определено гласът му се подобряваше – всеки следващ звук беше по-ясен от предходния.
- Дойдох да си поиграя с теб. Мислех, че може би ти е скучно да седиш сам. Аз и преди съм идвал, но ти винаги спеше. Затова си играех и ти казвах какво правя, за да можеше, ако ме чуваш, и на теб да ти бъде интересно.
Момченцето беше красиво. Може би все още нямаше шест годинки, но той забеляза, че е изключително умно за възрастта си. Носеше синя пижама, което го натъжи. Явно и Дани беше преживял нещо лошо, за да попадне тук.
- Благодаря – направи опит да се усмихне.
- Може ли да те попитам нещо?
Той кимна в знак на одобрение.
- Мога ли да ти бъда приятел? Ти и без това нямаш приятели, а на мен ми харесва да си играя с теб. Коремчето ти е меко и когато си играя с количката, си представям, че това е някоя голяма пустиня. – Дани се засмя и детското му гласче вдъхна живот на студената стая.
- Защо мислиш, че нямам приятели?
- Идвам при теб вече две седмици, а ти винаги си сам. Сигурно си самотен и затова никой не е дошъл да те види. При мен идва мама всеки ден, но тя е много слаба и няма такова хубаво коремче като твоето. – Той отново се разсмя и бързо след това добави: - Е, може ли?
- Дали може какво? – попита той, защото за миг мислите му се бяха откъснали надалеч.
- Да ти бъда приятел и да идвам да си играем? Сега, когато си буден, сигурно ще ни е по-забавно заедно.
- Да, ще ми бъде приятно да си мой приятел, Дани.
От този ден Дани идваше редовно, по няколко пъти. Изваждаше малката си черна количка и започваше да обикаля леглото му, след това тръгваше от единият му крак и стигаше до коремчето му, където се развиваха най-драматичните моменти. Колата не веднъж потъваше в дълбока пясъчна дюна, отклоняваше се от маршрута или попадаше в пясъчна буря, пукаше гума, но накрая винаги финишираше на първо място.
Момченцето беше забавно. Разказваше му за приятелите си от квартала и от детската градина; за Роза, която била първата и единствена негова любов (само чакал да стане на седем и щял да й предложи да се омъжи за него); за това как с големия му брат отишли за риба, а той го завел в кръчмата и изпил толкова много бира, че се наложило да лъжат майка им, че яли развалени сандвичи и сега просто му било лошо (на връщане, естествено, купили 4 – 5 рибки за вкъщи, за да прикрият следите си); за старата госпожа от съседната къща, която толкова го харесвала, че с часове го тъпчела с бонбони и той винаги се връщал у дома с ужасни болки в стомаха.
През следващите дни той се влоши. Лекарите непрекъснато идваха и си отиваха от стаята му, сестрите сменяха системите. Болките се усилиха и лекарствените дози също бяха увеличени. Това отново го приспа.
Отново изгуби представа за времето. Пак се будеше за секунди и после потъваше в мрак. Когато беше буден обикновено виждаше някоя сестра да сменя системата му или да оправя чаршафите. Това бе всичко. Нямаше го нито Дани, нито някой от неговите приятели, с които той толкова обичаше да прекарва вечерите. Единствено непознати лица, облечени в бели престилки, мрачна светлина, идваща от грозните оранжеви пердета, и непрогледен мрак.
Нещо раздразни очите му и това го накара да ги отвори. Мека слънчева светлина изпълваше стаята и той успя да различи върховете на зелените дървета. До прозореца стоеше жена, която сменяше пердета. Затова и слънчевата светлина достигаше до него.
Тя свали старите и се приготви да окачи новите завеси, когато той промълви:
- Моля ви, не ги оставяйте спуснати.
Жената се обърна изненадано и се усмихна.
- Разбирам ви, – каза тя – приятно е да виждаш нещо весело като слънцето на място като това, нали?
Тя се обърна и продължи работата си, а той изведнъж се сети за Дани. От толкова много лекарства и болка вече не знаеше със сигурност дали това наистина се беше случило или е било част от капризите на неговото въображение. Каквото и да е било, помисли си той, беше приятно.
- Прощавайте, - обърна се той към жената, която тъкмо излизаше – има ли тук едно малко момченце, което често идваше при мен, или просто съм си въобразил?
Жената се замисли някак тъжно и след кратко колебание му отговори.
- Имаше, малкият Дани. Той много ви харесваше и, наистина, идваше всеки ден при вас... Но, господине, Дани почина миналият вторник.
Днес го пускаха да си иде вкъщи. Три месеца бе лежал в болницата. Сега се чувстваше като затворник, който излизаше на свобода.
Трябваше да побърза, ако искаше да си тръгне преди обяд. Затова започна да си събира нещата, за които бе помолил една любезна санитарка да му ги донесе от вкъщи. Големият сак беше разхвърлян и в това състояние не можеше нищо да събере в него, затова се зае да го подреди.
Измежду хилядите чисти и мръсни кърпи, пасти за зъби и бельо, той откри нещо, за което отдавна не се бе сещал, и се натъжи. Малкият бърборко Дани бе забравил черната си количка в неговата стая.
Той я взе и я прокара през току-що оправените чаршафи на болничното легло. Споменът за дребосъка все пак го накара да се усмихне.
Прибра количката в джоба си, подреди сака си и напусна омразната болница с пожеланието и към най-добрите и приятни хора работещи там, да не ги вижда никога повече през живота си.
Август беше в разгара си. Жегата беше нетърпима.
Той вдиша горещия летен въздух и остана удовлетворен. Намери една пейка в близкия парк и седна, закрилян от величествената сянка на стария бор.
Имаше твърде много неща, върху които да мисли и не знаеше от къде да започне. Извади количката от джоба си и отново се усмихна. “Мога ли да ти бъда приятел?.... Е, може ли?...”
- Може, приятелче – чу се как отговаря на глас на един спомен.
Дани се оказа прав. Той нямаше приятели. Никой не го посети цели три месеца. Никой не го беше грижа дали е жив или умрял, дали е добре, има ли нужда от нещо. Явно се бе лъгал през всичкото това време, че има хора, на които може да разчита и които биха му подали ръка. Всичко е било измама. Вече не мислеше живота си за обикновен, а за изкуствен, което според него беше по-лошото.
Днес взе няколко важни решения за своя “изкуствен” живот.
Щеше да напусне работа и да започне на чисто. Нямаше никога повече да потърси онези хора, които не знаеха дали изобщо е жив, и не ги интересуваше. Ще се премести в някой малък град, където хората са задружни и където ще може да намери истински приятели. Може би ще опита да се ожени, за да има един ден прекрасно момченце като Дани, с което заедно да си играят на двора, за да има съпруга, която да го обича и дори да го смята за твърде обикновен, да бъде истинска. Целият му живот да бъде истински.
А днес щеше да се прибере с автобуса. Щеше да си отвори бутилка бира пред телевизора, след нея може би още една, щеше да хапне една голяма пица с много пържени картофки, а след това и десерт, вероятно парче вкусна торта, и блажено щеше да започне следващия ден. Повече нямаше да се подлага на никакви,тъй или иначе безуспешни диети.
Страхуваше се, че тогава неговият единствен приятел нямаше да иска да си играе с него. Нали казваше: “Коремчето ти е меко и когато си играя с количката си представям, че това е някоя голяма пустиня.... При мен идва мама всеки ден, но тя е много слаба и няма такова хубаво коремче като твоето..”.
Той се усмихна, прибра количката отново в джоба си, взе сака си и се отправи към сивият блок, където беше неговият двустаен апартамент.
# 17
5 юни 2007, 13:35 ч.
Привет, момичета! Чудесно е, че намирам толкова неща за четене в темата. Благодаря ви! Запазвам си правото да прочета всичко на спокойствие, като се освободя. Стискайте ми палци! Друг път ще си признавам за какво! 
Виж целия пост
# 18
5 юни 2007, 14:45 ч.
Пуполино, много ми хареса, браво! Ако имаш още, пускай 
LidiS, успех ти желая! И да кажеш после за какво
Виж целия пост
LidiS, успех ти желая! И да кажеш после за какво
# 19
7 юни 2007, 23:49 ч.
LidiS, стискаме палци! Ама после и почерпка чакаме. 
Yvette, имам, ама първо трябва да извадя пожълтелите листи, щракани на пишеща машина и да ги приведа в приличен вид.
Виж целия пост
Yvette, имам, ама първо трябва да извадя пожълтелите листи, щракани на пишеща машина и да ги приведа в приличен вид.
# 20
8 юни 2007, 09:38 ч.
Момичета- можете да ми честитите! Ще си имам до края на живота една диагноза със странното име Хашимото (вече ще съм абонирана и в темата за здравето). Дето се вика- на печелившите- честито! Поне случих на болест с интересно име. Не знам какво да ви почерпя по случая, затова ще ви разкажа и аз една приказка.
Имаше на село една къща. Какво говоря? Тя си е още там, на мястото си. Самотно се извисява над буренаците в двора-смълчана, сива и тъжна. Сега тук е тихо и пусто-същинско мъртвило. А какъв ли живот е кипял в нея? Днес няма кой да прекоси през избуялата трева. Няма кой да отвори вратата й и да надникне вътре. Стои, забравена и стара, а спомените, оплетени в паяжини, чакат някой да ги нарисува.
Като я погледнеш- къща като другите, но като се вгледаш в лицето й, виждаш първо двато големи прозореца . Те гледат тъжно с помътнелите си стъкла, а влагата, избила от дъждовете, се вие като пътечка на сълза. И керемидите от старост са посивели. Сигурно и покривът тече- на тези години... И пукнатините й приличат на черни бръчки. Вратата й зее отворена като устата на пребита жена. Вандалите не простиха на самотницата и я разбиха. Не намериха нищо. Само купища прашасали спомени, отдавна на никого ненужни.
Единствената жива душа тук е Вишната. Протегнала оголени клони към осиротялата къща, сякаш иска да я погали, да й каже нещо... Двете стари приятелки. Къщата още си спомняше деня, в който посадиха Вишната. Крехката и тънка фиданка беше клюмнала листенца от жажда и тъга. Но мястото беше хубаво, хората грижовни, а къщата всякак се стремеше да покаже приятелските си чувства и всеки следобед даряваше със сянката си малкото дръвче. Минаха години. Вишната порасна, изви се стройното й тяло, а силните й клони, като ръце, прегръщаха и люлееха дечурлигата от махалата. От сутрин до здрач не стихваше глъчката. Радостни викове, смях, песни. Децата играеха, а майките им перяха на коритото под асмата. Помпата гърлено пригласяше, а някой някъде тракаше с чук...
При спомена Вишната потръпна, а къщата изскърца. Двете погледнаха натам, където самотно ръждясваше помпата. Като кръст над гроб, тя смирено показваше къде почива изсъхналата й душа...
Пуполино, отивам да дочета разказа за Шишко, че миналия ден така тресна една гръмотевица, та три дена нямах неть.
Виж целия пост
Приказка за старата къща
Имаше на село една къща. Какво говоря? Тя си е още там, на мястото си. Самотно се извисява над буренаците в двора-смълчана, сива и тъжна. Сега тук е тихо и пусто-същинско мъртвило. А какъв ли живот е кипял в нея? Днес няма кой да прекоси през избуялата трева. Няма кой да отвори вратата й и да надникне вътре. Стои, забравена и стара, а спомените, оплетени в паяжини, чакат някой да ги нарисува.
Като я погледнеш- къща като другите, но като се вгледаш в лицето й, виждаш първо двато големи прозореца . Те гледат тъжно с помътнелите си стъкла, а влагата, избила от дъждовете, се вие като пътечка на сълза. И керемидите от старост са посивели. Сигурно и покривът тече- на тези години... И пукнатините й приличат на черни бръчки. Вратата й зее отворена като устата на пребита жена. Вандалите не простиха на самотницата и я разбиха. Не намериха нищо. Само купища прашасали спомени, отдавна на никого ненужни.
Единствената жива душа тук е Вишната. Протегнала оголени клони към осиротялата къща, сякаш иска да я погали, да й каже нещо... Двете стари приятелки. Къщата още си спомняше деня, в който посадиха Вишната. Крехката и тънка фиданка беше клюмнала листенца от жажда и тъга. Но мястото беше хубаво, хората грижовни, а къщата всякак се стремеше да покаже приятелските си чувства и всеки следобед даряваше със сянката си малкото дръвче. Минаха години. Вишната порасна, изви се стройното й тяло, а силните й клони, като ръце, прегръщаха и люлееха дечурлигата от махалата. От сутрин до здрач не стихваше глъчката. Радостни викове, смях, песни. Децата играеха, а майките им перяха на коритото под асмата. Помпата гърлено пригласяше, а някой някъде тракаше с чук...
При спомена Вишната потръпна, а къщата изскърца. Двете погледнаха натам, където самотно ръждясваше помпата. Като кръст над гроб, тя смирено показваше къде почива изсъхналата й душа...
Пуполино, отивам да дочета разказа за Шишко, че миналия ден така тресна една гръмотевица, та три дена нямах неть.
# 21
9 юни 2007, 13:33 ч.
LidiS, не знам каква е тази болест, но те ... Тъжна работа...
Аз също вчера отново бях зле (веднъж месечно не ми прощава едно твърде ужасно главоболие) - този път комбинирах мигрената си с дископатия. Не ми се описва изживяването.
Приказка за старата къща ми хареса - тъжна, но красива....
Виж целия пост
... Тъжна работа... Аз също вчера отново бях зле (веднъж месечно не ми прощава едно твърде ужасно главоболие) - този път комбинирах мигрената си с дископатия. Не ми се описва изживяването.
Приказка за старата къща ми хареса - тъжна, но красива....
# 22
10 юни 2007, 14:08 ч.
LidiS, чудесен разказ! Чудесен! Напомни ми стила и израза на Елин Пелин. Изпълни ме с толкова много чувства... Невероятна си!
Съжалявам за диагнозата...
Виж целия пост
Съжалявам за диагнозата...
# 23
11 юни 2007, 12:34 ч.
Първо- привет на всички, писали в темата.
Yvette, Пуполино развълнувах се от вашите похвали. Свикнала съм да съм от другата страна на книгата- четящата. Все още се притеснявам да се подвизавам като "пишеща" страна. Благодаря ви за подкрепата!
Пуполино, твоят разказ ми напомни за Екзюпери и неговия Малък принц. Много тъжен завършек, но пък в живота хепиенда е по-скоро изключение. И ако накрая не се появяваше малката черна количка на Дани, със сигурност щях да си помисля, че героят ти е бълнувал през тези 3 месеца. Че толкова много е имал нужда от обич, внимание или просто от приятел, че съзнанието му само е родило малкото момченце.
Хайде, давайте още неща за четене, дами! Аз също ще приготвя.
Виж целия пост
Yvette, Пуполино развълнувах се от вашите похвали. Свикнала съм да съм от другата страна на книгата- четящата. Все още се притеснявам да се подвизавам като "пишеща" страна. Благодаря ви за подкрепата!
Пуполино, твоят разказ ми напомни за Екзюпери и неговия Малък принц. Много тъжен завършек, но пък в живота хепиенда е по-скоро изключение. И ако накрая не се появяваше малката черна количка на Дани, със сигурност щях да си помисля, че героят ти е бълнувал през тези 3 месеца. Че толкова много е имал нужда от обич, внимание или просто от приятел, че съзнанието му само е родило малкото момченце.
Хайде, давайте още неща за четене, дами! Аз също ще приготвя.
# 24
11 юни 2007, 15:25 ч.
Ето нещо мнооооооооооооого вехто.
"... Изгубих сънят си. Или той ме изостави? Напусна ме точно сега, когато съм смазана от умора. Лежа и го чакам, а той не идва и не идва. Очите гледат в тъмното, а мислите препускат. В три през нощта всяка мисъл е нелицеприятна. Нощ дълга, дълга, колкото един живот. Какво ли е да се родиш мушица - еднодневка? Целият ти живот да е събран между изгрева и залеза?
Първият слънчев лъч. Усилието да се измъкна от яйцето си. Първият поглед към света. Първата глътка въздух. Несъзнателното размахване на крилете. Полетът. И цял един ден. Дали ще ми бъде достатъчен, за да осъзная факта, че живея?
На мен толкова години не ми стигнаха, за да се усетя истински жива. Нищо не чувствам. Нищо не усещам. Само болката. Само тя ми остана. Боли ли ме - значи съществувам. Живот- болка. Вече е три и половина. Ако бях мушицата - еднодневка, отдавна всичко да е свършило. Отдавна пламъкът да е изпепелил крилете ми и мен самата.
Той беше толкова примамлив. Танцуваше с вятъра и сякаш казваше : " Ела, ела да те прегърна". Знаех, че тази прегръдка ще ме убие, но му се отдадох. Последното, което видях беше огънят. От някъде се чуваха камбанки, които също танцуваха с вятъра.
Първият петел пропя. Сънят ми, грешникът, все още хойка нейде по нощите. Загърнал се в сладките ми спомени и сребърните ми мечти, лута се като бездомно куче. Не знае ли, че го очаквам? Толкова обичам да сънувам. Цветните, страшните, мъчителните сънища, родени от стихиите на страховете ми. Като фойерверки бляскави, като призрачна мъгла лепкави. Сънищата, които даряват живот. А ето, че и те ме напуснаха. Реката в мен кипи, не ми дава покой. Набира сила. Ще придойде. Ще има буря. Трябва да побърза. Изгревът иде.
Втори петли. Като че ли заваля. Първата капка пада върху листа и размазва графитените букви. Гръм раздира гърдите ми. Среднощната тишина трепери. Пороят се развихря с пълна сила. Плача. За всичко.
Тихо. Тихо. Сякаш го чух да си идва. Хлопва вратата и натежава в очите ми. Вече е късно за Лека нощ.
Добро утро на всички!..."
Виж целия пост
"... Изгубих сънят си. Или той ме изостави? Напусна ме точно сега, когато съм смазана от умора. Лежа и го чакам, а той не идва и не идва. Очите гледат в тъмното, а мислите препускат. В три през нощта всяка мисъл е нелицеприятна. Нощ дълга, дълга, колкото един живот. Какво ли е да се родиш мушица - еднодневка? Целият ти живот да е събран между изгрева и залеза?
Първият слънчев лъч. Усилието да се измъкна от яйцето си. Първият поглед към света. Първата глътка въздух. Несъзнателното размахване на крилете. Полетът. И цял един ден. Дали ще ми бъде достатъчен, за да осъзная факта, че живея?
На мен толкова години не ми стигнаха, за да се усетя истински жива. Нищо не чувствам. Нищо не усещам. Само болката. Само тя ми остана. Боли ли ме - значи съществувам. Живот- болка. Вече е три и половина. Ако бях мушицата - еднодневка, отдавна всичко да е свършило. Отдавна пламъкът да е изпепелил крилете ми и мен самата.
Той беше толкова примамлив. Танцуваше с вятъра и сякаш казваше : " Ела, ела да те прегърна". Знаех, че тази прегръдка ще ме убие, но му се отдадох. Последното, което видях беше огънят. От някъде се чуваха камбанки, които също танцуваха с вятъра.
Първият петел пропя. Сънят ми, грешникът, все още хойка нейде по нощите. Загърнал се в сладките ми спомени и сребърните ми мечти, лута се като бездомно куче. Не знае ли, че го очаквам? Толкова обичам да сънувам. Цветните, страшните, мъчителните сънища, родени от стихиите на страховете ми. Като фойерверки бляскави, като призрачна мъгла лепкави. Сънищата, които даряват живот. А ето, че и те ме напуснаха. Реката в мен кипи, не ми дава покой. Набира сила. Ще придойде. Ще има буря. Трябва да побърза. Изгревът иде.
Втори петли. Като че ли заваля. Първата капка пада върху листа и размазва графитените букви. Гръм раздира гърдите ми. Среднощната тишина трепери. Пороят се развихря с пълна сила. Плача. За всичко.
Тихо. Тихо. Сякаш го чух да си идва. Хлопва вратата и натежава в очите ми. Вече е късно за Лека нощ.
Добро утро на всички!..."
# 26
12 юни 2007, 11:34 ч.
Иве, ще видя какво мога да направя. А ти няма ли да пуснеш нещо? Чела съм в твоята страница много красиви неща.
Виж целия пост
LidiS, размаза ме.... честно....
Искам още.
Искам още.
Иве, ще видя какво мога да направя. А ти няма ли да пуснеш нещо? Чела съм в твоята страница много красиви неща. 
# 28
14 юни 2007, 11:38 ч.
http://yvette.dir.bg/_wm/library/item.php?did=203801&df=264501&dflid=3
Иве, тази притча ми хареса. Твоя е, нали?
Виж целия пост
Иве, тази притча ми хареса. Твоя е, нали?
Препоръчани теми