Проблеми малки и големи с нашите деца

Marrymaroon, според мен нямаш основателен повод за притеснения относно т.нар. разстройство на привързаността. Да, принципно се приема, че към него са податливи децата, които са били лишени от майчини грижи първите шест месеца от живота си (поради идеята, че сигурната привързаност се формира в първите 6 месеца от живота на бебето). НО - децата, диагностицирани с разстройство на привързаността, са най-вече децата, които са били дълго време в институция, които са били взимани в семейства и връщани обратно в институцията, деца, сменяли няколко приемни семейства - общо казано деца, при които неформираната сигурна привързаност се е разигравала и повтаряла като сценарии поне още няколко пъти в живота им.

Все пак, осиновена е на 10 месеца, сега е на 3 години - имала е достатъчно време да изгради с теб сигурна привързаност. Бъди спокойна 

не е мястото тук за теоретични спорове, но има психолози, които твърдят, че не е толкова важна продължителността на престоя в институции, а момента на раздяла с хора, към което детето се е привързало (или, както е в нашите домове  често, абсолютната невъзможност да се привърже кьм вечно сменящ се персонал).
Marrymaroon,
не ми са чужди притесненията ти, но искам да те успокоя със следното - то не е болест, или да я имаш, или да я нямаш. Има степени на сигурността на привързването. Нашите никога няма да са от най-сигурните. Винаги ще има моменти, в които се съмняваме, винаги ще има моменти, в които те ще подлагат на изпит нашата вярност кьм тях и отново и отново и отново. Нашата карма е да доказваме обичта си отново и отново и отново.
Ако се съмняваш, говорете с психолог, да те успокои. При мен в един момент беше така и много ми помогна.
Много обич 

Четейки поста на Маримаруун имах чувството, че говори за моето момче. Същия стремеж към независимост, същата безпроблемна комуникативност с всякакви непознати и т.н. Може би и това че са една зодия (доколкото помня) има значение. С дъщеря ми нещата стоят малко по-различно. Тя също обича да експериментира много неща сама, но емпиричните пориви при нея са съчетани до голяма степен с постоянно търсене на одобрителния ми поглед. А при Иван в повечето случай се касае за упорито непременно опитване на нещо, което си е въобразил, че трябва да го направи.

Та в реда на мисли, които проволира у мен Маримаруун  - напоследък притесненията са ми дали и доколко сме готови да се занимаваме сериозно в училище. Всичко с каквото се захване Иван го прави докато му е интересно. Загуби ли личен интерес става нервен и е почти невъзможно да го стимулирам да продължи да се занимава до край. Почти не седи да наблюдава когато някой му показва как се прави каквото и да било. Иска абсолютно всичко сам да свърши веднага и сам. Дори когато повреди или счупи нещо пак не признава, че е виновен - и на нас ни се случвало да чупим.

Ако е объркано това което казвам ще дам пресен пример. Оказа се че детето ми е много музикално и го записах в детска вокална група към местното читалище. Интересно му е и му харесва да пее, но не винаги. Има моменти, когато не иска да ходи, в повечето случаи е много разсеян по време на заниманията, а когато реши да е старателен - всичко се получава перфектно. Страхувам се, че аз не прявя нещо както трябва за да го стимулирам да развива таланта си. Съвети приемам всякакви.

А, сега искаме цигулка за рождения ден. Казахме му - добре, може и да стане, но трябва да видим къде да намерим учител, трябва да обещае че ще се занимава сериозно и т.н. А той - ама защо ми е учител, аз искам сам да си се уча и да създавам мелодии. Опитах се аз да обясня че това не е толкова лесно, че хората се учат упорито с години, а той пак - е добре де, обещай ми че като ми я купите, ще ми я дадете аз сам да се опитам първо да свиря, поне малко. Направо си е убеден, че хване ли цигулката и ще стане най-добрия цигулар на света.

Ганката, не знам в каква степен е  непостоянен, но каката беше също непостоянна- искам да ходя, не искам да ходя, наложи ми се да бъда по настойчива, за да не се отпише от школата в която ходеше. Около 3-4 клас нещата поулегнаха, в смисъл поне не искаше толкова често да я отписвам. После се пристрасти направо за няколко години , и да исках, не можех да я откажа. Та, мисля, че възрастта на твоя син изизква поне малко побутване,  настояване да развива таланта си в някаква посока. Нежно, но постоянно...Нервите са за твоя сметка После той ще си реши.

В тази част все едно описваш моята девойка.
Тя като цяло никак не е самостоятелна, не обича да играе сама, държи да съм близо до нея дори когато гледа нещо интересно по телевизията, дори и да прави нещо сама държи да съм наблизо и особено държи на това да гледам.
От известно време и тя като сина ти - не, не искам да ми показваш. Сяда да свири на детското си пиано и понеже въпреки повелите на гените   няма никакъв музикален слух, аз се хвърлям да и покажа как да изсвири елементарни мелодийки като "Мила моя мамо" или "тръгнал кос...", тя обаче в най-добрият случай казва не искам, а понякога се сърди и зарязва заниманието си.

Така и с рисуването. Веднъж беше започнала да очертава с едни гелообразни бои в тубичка някяква картинка с предварително очертани контури. Очертаването вървеше трудно и криво и тя често се зазяпваше в някаква анимация. В един момент в който тя си гледаше детското, аз взех бочките и започнах да очертавам, с идеята че на нея ще и е приятно да рисуваме заедно, а и за да и помогна. Тя реагира неочаквано остро за мен - разплака се и през сълзи ми каза нещо от рода на "исках аз да си го нарисувам, защо ти ..."
Извиних се че не съм я попитала и и обясних намерението си да рисуваме заедно и че съм смятала че това ще я зарадва. Това пък я накара да се чувства виновна и през сълзи започна да се извинява. Аз на свой ред се смачках още повече от чувство за вина и въпроса какво не правя както трябва.
И ми просветна. Че детето ми не отказва "показване" защото се инати, а защото всеки път когато и показвам нещо аз завирам в очите и моята "компетентност", моето можене. И така нейното неможене ставаше още по-голямо.
И че това е свързано с някаква огромна несигурност, че може да се справи и затова постоянно търси доказателство в обратното. Затова и при най-малкия "намек за несправяне" тя веднага зарязва заниманието за да избяга от мъчителното чувство за "малоценност". Търси си сфера на компетентност, такава в която да се утвърди, да се почувства можеща, и затова ще става ту художничка, ту музикантка, ту хореограф...
Често ми задава въпроса "ти как можеш ...?" и аз всеки път обяснявам че моженето е въпрос на опитване, учене, повтаряне и че на нейната възраст не съм ги можела тези неща. Уж ме разбира, но с недоверие някак ме гледа  

Иначе ние никога не сме възпитавали в нея усещане за постиженията, като голяма ценност. Нито сме подценявали или пропускали да забележим и похвалим нещата които прави. Даже доста я хвалим. Точно с идеята да изгради висока самооценка. И не ни се получава.

Всичко, всичко се припокрива при нас с постовете на Маримаруун и Ганката от момента на срещата та досега (с всички етапи, които описвате).

Много пъти съм се лутала и аз между тоталното заклеймяване на моето възпитание/разглезване  и усещане за детето ми, както писах някъде тук, че в нещо не явно и видимо, но има отлики от другите в отношението си към света и осъзнаването в него...

Същата самостоятелност, невъобразима решителност и целенасоченост, когато е замислил нещо - не ме чува  ...
(Ганката и ние нямаме търпение да слушаме обяснения - всичко можем и сме сигурни, че ще го направим без обяснения, по-добре от всички и от раз)

Всичко това е в съчетание с почти болезнена привързаност и ревност...

Искам да призная нещо -  драго ми е и по-топло от това, че споделяме общи тревоги и мисли (не знам доколко са реални или просто хиперболизирани наши страхове)…

Един поздрав за всички вас – имах напрегната седмица, Анди ми се задави с бонбон-дъвка едва го избутахме – много нерви.. И ми помогне това:

http://www.vbox7.com/play:a71a97c2

Почти нямам какво да добавя - вие всичко сте казали. От седмица не мога място да си намеря от подобни мисли и за кой ли път се случва да намеря помощ при вас - вие не само ме повтаряте, а сте изразили моите страхове. Вчера направо бях на ръба на депресията.
Има и нещо друго - изпитвам смазващо чувство на вина, че АЗ не правя нещо както трябва, че АЗ не съм достатъчно добра, че не намирам вярната граница между изразяването на огромната ми любов към нея и ясното определяне на правила на поведение.
Преди няколко дни една уж незначителна случка просто ме разби. Сутринта се приготвяме рутинно за работа/детска градина. След като съм я събудила с ритуалните глезотийки, й говоря обичайните сутрешни неща: "Хайде иди в тоалетната и след това в банята да измиеш зъбите". Тя, след като излиза от тоалетната, тръгва към стаята си, аз й казвам: "Измий си първо зъбките, за да не намокриш после блузката си" и тръгвам към банята, за да й помогна. Тя послушно тръгва след мен и тихо, почти шепнешком казва: "Не искам". Понеже не бях сигурна, попитах какво е казала (не заплашително, просто не я чух ясно), а тя казва: "Казах, че искам" и ме хваща за ръката. Това, последното го казва почти със страх, че съм я чула и че мога да й се разсърдя за това, което наистина е казала.
Дори сега, когато пиша това, ме избива на плач.
Не мога да се примиря с това, че тя прави разни неща въпреки волята си и само защото има някакъв респект от мен. Обясних, че ако не иска нещо, по-добре е наистина да ми каже. Но в случая така или иначе трябва да си измие зъбите и да се приготвим, че не е кой знае какво това и пр.
Разбира се, че може би преувеличавам. Дори не мога да си дам ясна сметка защо тази нищо и никаква случка така ме разтърси.
На следващия ден прерових всичко в нета за детски психолози във Варна. Бях твърдо решена да потърся съвет и помощ. Не съм се отказала. Сигурна съм, че и аз имам нужда от такъв (не детски, де)
Като чета написаното от вас ме обзема едно ле-е-еко облекчение. Малко на принципа: "И на други им е зле", но какво от това, като помага...
Боже, добре че ви има, наистина!
 

А, дойдохме си на думата, ей това важи в пълна степен и за мен. Периодично се чувствам точно така. Максималисти ли сме в изискванията към себе си? Май всъщност вместо „проблеми малки и големи с нашите деца” си говорим за „проблеми малки и големи с нас самите”.

Понякога си мисля си, че ако детето ми се беше случило на 25 нямаше да се замислям и вглеждам толкова, ама на ... Сигурно сме възрастово, професионално и как ли още не обременени. Аз се страхувам, че не знам достатъчно, че съм лаик-родител, че нямам достатъчно познания по педагогика, психология, медицина ... Че не съм изчела всички умни книги по въпросите, които ме касаят с детето (то ако бях седнала да чета, нямаше да имам време да си гледам детето, де) ... Страхувам се и дали правилно реагирам, че не съм достатъчно търпелива, дали не съм много либерална във възпитанието, дали пък не прекалявам с изискванията, очакванията и строгостта на моменти,  дали не пропускам да направя това или онова и след време да й се отрази тоя пропуск ... Сигурно е нормално и обяснимо, ама какво от това!

Сега с тази привързаност, нещата дойдоха от това, че останах със свободно време, детето на градина, аз вкъщи и яхнах интернета, размислих се ... днес не заведох детето, оставих я с мен и два часа играхме на снега в парка, освен другото, и се чувствам много по-добре и спокойна. Много сме си привързани. Вярно, много буйна глава е, много самостоятелна и със силен характер. А, и другия ми страх, че аз просто не съм силна, волева като нея и какъв пример ще й бъда, как ще всея някакъв респект, как ще я възпитавам и уча ... 
Между другото, напоследък част от съмненията ми справям ли се се подсилват и от това, че ние сме в голям контраст спрямо околните – и деца, и майки. Тука децата са едни такива кротки, послушни, с майките си говорят тихичко, миличко, с едно каканижене, не мърдат на пет сантиметра от крачола на майка си, хванати здраво за ръка, изпълняват кратки команди, казани с тих глас. Ние с нашия балкански темперамент, и аз, и тя  ... детето тича, обикаля, пуска се, катери се почти по всичко, смее се на висок глас, върти се и оглежда всичко, често трябва по няколко пъти да повторя едно и също навън, за да го изпълни, да не говорим, че накрая все пак повишавам малко тона, въобще все недопустими тук неща ... особено това за пускането и тичането на метри от мен околните много се учудват.

Та, проблемът ми е, че аз си я харесвам точно такава, мисля, че е перфектна, дори в моментите, когато ме прави луда калинка, й се възхищавам всъщност. Обаче, дали това е здравословно за нея. Дали в обожанието си не пропускам да забележа някои неща, дали не пропускам да направя или предотвратя нещо, един вид да не я възпитам правилно, каквото и да е точно това ... От време на време имам нужда от нещо като наръчник, ако имаше, някой да ми казва какво да правя или да ме оценява добре или зле се справям, ... или поне да се сравня с други родители и деца, но то аналог няма.

Прави ми и впечатление, че за разлика от мен (нас тук повечето, всъщност) повечето рождени родители хич не се замислят и вглеждат толкова и някак по „джаста-праста” я карат ... та някак все не ме удовлетворяват околните примери, за да ги ползвам за сравнение, а и определено мисля, че моето дете е уникално и въобще няма шанс да го сравнявам с другите.
Пак във връзка с привързаността, имам един познат, на мойта възраст са с жена му, демек не са първа младост, имат рождено дете на 2 години, което от тримесечно! е на ясла (day care, в щатите са). На мен ми се видя жестоко и за детето, и за тях, все пак животът не винаги позволява избор. Но те въобще не са се замислили за проблеми с привързаността примерно, не че задължително трябва да ги има, но детето е по цял ден отделено от майка си баш в месеците, когато основите на това се изграждат. Аз в този смисъл, направо мога да се броя супер късметлия, защото направих близо година с нея вкъщи, а и сега имам възможност да й правя периодични ваканцийки от градината.

Така че, обективно, не би трябвало да имам основания да се плаша, ама то съмнението като те загризе ... Нищо не е черно или бяло, ето, както се и притеснявам от обстоятелството, че е налично, така и си мисля, че това прословуто „бягане” (а то си е трайна константа при нея, от как проходи) е и израз на налична връзка между нас (само да съм сигурна така ли е наистина!), щото за мен е свидетелство, че ме има за даденост, че винаги съм на необходимото време и място, един вид надценява ме, че мога да се местя в пространството бързо и свободно и имам сто чифта очи и гледам във всички посоки едновременно ... и от тази гледна точка би трябвало да ме ласкае сигурно, но все още съм на мнение, че й трябва доза здравословен страх и дори малко недоверие във възможностите ми ...

Като ви чета и се сещам за две-три неща от моето детство, едното прилагам, ще видим къде ще му излезе края, другото не още, щото е малка ...
Едното е за самочувствието. Леля ми ме ковеше като дете колко умна и красива съм, дотам, че аз бях много убедена в собствената си уникалност в това отношение и в пубертета сериозно се разочаровах от действителността, дотам че на моменти може да се говори за комплек от това, че съм посредствена. Е, с времето се напаснаха нещата и се приех такава, каквато съм, нито съм някаква красавица, нито имам данни за нобелов лауреат, но като цяло ми остана едно добро самочувствие, че съм достатъчно красива и умна. В младостта ми си мислех, че леля ми ми е направила мечешка услуга с това надъхване и вътрешно я упреквах, но сега съм на мнение, че е било полезно и го прилагам на дребната. Която в резултат сега на два езика може да каже, че е умна, красива и добра и въобще излъчва самочувствие все едно притежава света (за последното си имаше нагласи от по-малка, де, не е мое дело). Може и тя да ме упреква един ден, но все се си мисля, че обективно при нея има повече шансове да се окаже вярно, поне красотата.

Другото е един много ярък спомен от едно море, когато не знам как и по какво изключение майка ни купи едно (на двете със сестра ми) шоколадово яйце «киндер сюрприз». Докато се пробвахме да отворим играчката и да я сглобим, баща ми я грабна и за две секунди сглоби количката и ни я даде да си играем. Аз гледах като тресната, ами той ми отне удоволствието от най-приятната част ... въобще не ми се играеше с количка всъщност. По-късно си дадох сметка, че на него сигурно 1. му е било също по-детски интересно, щото едно време такива работи е нямало, и просто не си е овладял импулса, 2. хванало го е съклета да ни гледа как се пипкаме ... Както и да е, оправдах го от всякъде, но не съм го забравила и много се пазя аз да не влеза в неговата роля, а поводи много, така да се каже ...

И последно, за упоритостта и «кръжоците» най-грубо казано. Мене ме оставяха аз да си избирам на какво да ходя и да ходя или не, щото наште и двамата са ги натискали сурово и са се мъчили ... в резултат на това съм почнала поне 20тина неща и все ги зарязвах и всъщност нищо не развих, но не беше тоя или оня спорт, танци, театър, не помня още какво ... сега ме е яд, че не мога да свиря на китара например (щото баща ми има китара и умее да свири), че не съм спортна натура и нямам навици да спортувам, че като цяло нямам кой знае какви умения и хобита. Сега знам, че едно дете няма как да знае само от какво да избере, щото не знае всички съществуващи възможности, освен това, докато се усвои дадено умение дотам, че да е удоволствие, се иска усилие и упоритост и е лесно да се откажеш. Т.е. без родителят да е настоятелен донякъде, въобще не говоря за болни амбиции и желание на всяка цена, няма как да станат нещата ... Друг е въпросът, че нямам идея как точно ще съм настоятелна точно с мойто дете. Тя наистина е зодия овен, при нея, както и при повечето овни, работи или да й забраня нещо нарочно, за да я настървя и после да й го разреша (ама къде ми отива авторитета), или да я предизвикам, че не e способна ...

хм, и аз така...
За натискане не става дума, но понеже няхме  и чисто физическата възможност(свързана с воденето) да я запишем на сто места, опитвах се да я подтиквам да не се отказва, е, както казах - после пощуря да ходи, страст й беше , сигурно заради компанията там, но пак всичко с времето си беше, сега сме на тихи разговори дали да не поднови ходенето след толкова прекъсване.Сама опитва да го поднови поне сто пъти...ще видим

Точно така, и аз мисля по сьщия начин. Мисля, че всяка майка тррябва да мисли точно това за детето си. И те го усещат с цялото си сьщество.

А иначе и ние тука се открояваме на всички публични места, че и таткото сме научили да не се дьржи по европейски. Да не говорим, че единствени в махалата не вечеряме точно в 6 вечерта, и колко други работи не правим. слабо сме интегрирани, няма що. 

Сега нещо друго да попитам: днес бях в класната стая на сина ми, нали сега говорят за Хаити, та госпожата направила табло с трудни думи. Едната е "осиновяване". Илюстрирана със снимката на Мадона и африканското и детенце и със следната дефиниция:
"осиновяване значи да вземеш едно дете и да го гледаш, все едно че е твое."
Малко е да се каже, че ми причерня.  
Сега си мислим, вместо да се разправяме, просто да направим друго табло с друга снимка и друго определение.
Моля ви се, давайте идеи.

    И на мен ми причерня. 
Мислех, че живея в по зряло общество. Детето ми се развива чудесно и имаме страхотна връзка. Забравям факта на произхода, а и той поне засега не се впечатлява от факта, че не съм го родила, въпреки, че е наясно с процеса. И когато срещна някаква дефиниция от този сорт, съм изумена.  Скоро гледахме детски филм, където едни тинейджери се тръшкаха и диференцираха затова, че са осиновени,въпреки, че живееха чудесно. Светослав не ги върза нещата и изобщо не им обърна внимание, но предстои ни израстване, пубертет ....  .

Маймуна, мислех че при вас поне ги няма тия работи  . За съжаление нищо не ми хрумва за надпис на таблото...

Още една, това с подчинението ... колко ме е тормозило, чувствала съм се като някакъв цербер, като изрод... за сега работим с постоянен избор - налагам му постоянно да избира между две или повече неща и да каже, какво иска, като например какво ще вечеря, кой филм ще гледа, коя книжка да прочета... отначало не отговаряше, а ме гледаше в очите, за да отгатне "правилния" отговор и мълчеше. Да, ама като мълчеше не получаваше филма или ако изборът е сок или вода, получаваше вода, така започна лека-полека да изявява предпочитания. После спрях да го насилвам за не най-важните неща - като каже "не искам", не става, вкл. не сме мили зъбите със седмици, не сме мили очите сутрин и т.н. Отстоявам само за най-важното и се опитвам да го правя без да нареждам, по-скоро моля. Успех определено имам, дори малко изпаднахме в другата крайност - смята че като каже искам и всичко ще става, та сега давам малко назад. Но определено тази крайност е доста по-добра от безприкословното подчинение в началото.

Аз искам да кажа, че на мен наличието на биологично дете много ми помага да усмирявам неистовото си желание да закрилям баткото (странно е, но не изпитвам такова нещо към дъщеря си, всъщност май изобщо не е странно). Наложила съм си във всички ситуации първата ми мисъл да е - "какво бих направила, ако това се беше случило на Дара?" и успявам да укротя доста от лудичките си пориви например да удуша човека, казал нещо напреко на сина ми.... не знам, дали го обясних разбираемо.

Ние към настоящия момент проблем с привързването нямаме - имаме страшно силна връзка - аз и той. Имаме и проблемите на Ганката - той смята, че знае всичко, че може всичко и го знае и може най-добре, много по-добре от нас... като се опитваш да му обясняваш нещо и се разсейва. ОБАЧЕ - не се разсейва като му разказвам например за цар Симеон, за Левски, за Райна Попгеоргиева - само попива и иска още и още и още... значи трябва да има интерес. Смятам, обаче че това е характерно за възрастта и не е толкова свързано с осиновяването. Онзи ден дори спорил с учителката си - той смятал, че Райна Княгиня е ушила всички знамена в България и голям спор е направил в детската   . В същото време се появиха и първите наказания за непослушание в детската, което за мен е страшно добър знак.

Фоксче,
ами толкова разбира жената, да не би да е мислила?
Затова не искам да се карам с нея, тъкмо сме я програмирали по най-важните предмети.
За английски говорещите, втората част на изречението е" "AS IF it were yours".  
Ние мислим засега нещо от сорта на:
начин да се намерят мама и татко на дете, което си няма родители.
Без да уточняваме защо точно ги няма. Във всеки случай от гледна точка на детето.
И това в клас с две осиновени и едно приемно дете.
Да не говорим за това, че у другите също се сьздава впечатление, че всеки може да вземе кое да е дете и да го представи за свое.