Проблеми малки и големи с нашите деца

Пишете какво ви притеснява!

Здравейте, ох, много неща ме притесняват, както споменах преди два месеца осиновихме момчета близнаци, почти на година и половина вече. Приспособиха се бързо, вероятно много по-бързо от нас... Постоянно си сменят ролите и единият, който беше 'най-доброто дете' и обичайно е много усмихнат и весел, в момента крещи и се тръшка за всичко, което се забави или не е както му се иска, включително когато се приспиваме и като се събуди нощем. Питането ми е, къде е границата между желанието ни да се привържат децата и нежеланието да ни се налагат с тръшкане. Като цяло... Доста съм строга и взискателна...както към тях, така и към себе си и не мога да преценя винаги възпитанието ли е първо или привързването...

Здравей. На нас ни казваха на курса, че две деца, особено ако са в роднинска връзка, че доколкото си помагат взаимно в адаптацията, толкова и се съюзяват двамата срещу родителите.
Нямам опит с близнаци, но не ми се струва необичайно смяната на ролите
 Все пак всяко дете си е личност и преминава по различен начин през всяка промяна в живота си.
Тъй като аз през девет месеца осинових две деца бих посъветвала да си избирате битките, т.е да се опитвате да се налагате само, когато това е жизнено важно. В останалите случаи давайте право на контролиран избор. Освен това си има възрастови периоди на бунт и опит да заявят себе си децата, независимо дали са осиновени или не. Като цяло децата започват "да чуват" някъде след шестата си година, когато вече са се очовечили.
Сега сте в период на опознаване и напасване взаимно и този период няма да премине за един месец. Заредете се с търпение, не ги сравнявайте с чуждите деца или помежду им, забравете вашите предварителни нагласи, представи и очаквания. Наслаждавайте се на тази година майчинство, търсете помощ, за да имате време за себе си без децата, дори и да са два часа на седмица, през които да пиете кафе с приятелка.

Здравейте, Steisy_86,
За мен дете на година и половина не се опитва да се налага чрез тръшкане, тръшкането е за да се задоволи някаква негова потребност. Децата развиват самосъзнание на около 3 годишна възраст. Ще разберете кога се случва, когато спрат да говорят за себе си с имената си, а започнат да използват "Аз", т.е. вместо да казват "Иван иска да яде", ще ви казват "Аз искам да ям.". Дотогава ученето и възпитанието са предимно чрез игра и подражание, най-вече на "значим възрастен". Постарайте се преди всичко да им създадете дневен режим - рутината създава усещане за сигурност. Хранене в определени часове, сън, повтарящи се действия - миене на зъбки и обличане на пижами, четене на приказка преди сън. Така децата знаят какво следва и са по-спокойни. За строгост и взискателност към тях, според мен е още много рано. Разбира се, трябва да определяте модел на поведение, но по-скоро като вие сте примерът за него, а не го налагате. По същия начин поставяте и границите. Както каза и мама Ру, налагането е само ако е жизнено важно. Също така, ако искате да им забраните нещо, то трябва да е винаги забранено, защото ако веднъж може по изключение, детето бързо се ориентира, че и друг път ще може и ако следващия път му откажете, ще отговори вероятно с рев и тръшкане. Детето не разбира защо, след като веднъж е "можело". По-лесно е да приберете забранените предмети на недостъпни за децата места, отколкото да се опитвате да им наложите да не пипат. Това дотук важи за всяко дете, независимо дали осиновено, приемно или биологично. Във вашата ситуация в момента, вие сте значимият възрастен, но от скоро и това сигурно все още е объркващо за децата, а и те са две и имат връзка помежду си. Затова и рутината за тях е още по-важна, за да почувстват сигурност. Аз също съветвам да нямате нагласи и очаквания, децата тепърва ще си изпробват границите.
И още нещо - постарайте се да не ги свиквате с екрани - телевизор, таблет, телефон, дори и телевизията като фон към игрите им не е препоръчителна. Играйте с тях на подходящи за възрастта им игри. Малките деца харесват песнички и приказки в стихотворна форма - купете книжки с кратки стихчета и картинки, научете детски песнички и им пейте. Книжките може също да са образователни - след време с учудване ще откриете, че децата са разбрали от тях повече, отколкото предполагате.
Успех и щастливо майчинство!

Stillness,  и двете ми деца не са говорили за себе си с име. Дъщеря ми беше на 3г 4м при осиновяването и не говореше още. Проговори фразеологично на 3г и 9м, синът ми беше бебе на 4м. Изключително рано започна да говори - с една дума на 8-9 месеца, фразеологично на годинка, на 18 месеца вече се обясняваше с големи изречения. Граматично също доста правилно говореше. Но и той никога не е говорил за себе си с името си като за трети човек. (Емо иска...), още от самото начало използваше правилно лице и число.
Това значи ли, че на възраст 15-16 месеца е имал самосъзнанието, за което говорите? Стана ми интересно, не е, за да се хваля. След проблемите и изоставането на каката много съм се взирала в него, за да хвана навреме някое отклонение.

Мама Ру, по-скоро не.  Между 1 и 3 годишна възраст умственото развитие е огромно, но детето все още не отстоява независимост и не констратира с другите хора, не може и да се самооцени. Самосъзнанието и самооценката се формират чрез познанието и оценката на другите - одобрение, неодобрение, подкрепа, отхвърляне и др. Самостоятелността на детето нараства много чрез ходенето и речта, които го освобождават от много ограничения и зависимостта от другите. Тогава започва и да се разграничава от значимия за него възрастен и другите, но все още не може да осъзнае своите лични преживявания. През този етап активно развива грубата и фината моторика, речта, започва да се разпознава в огледало и на снимка, до момента, в който с възторг каже "Това съм аз!". Обикновено този етап завършва с противопоставяне на възрастния, системно непослушание, противоречие и/или инат, период, по-известен като кризата на 3-годишните. Разбира се, всяко дете е различно и е възможно при различните деца тези етапи да се различават във времето. Ако сте преживели подобна криза на подобна възраст, това е било времето, когато детето се е себеутвърждавало с новооткритата си субектност (можещо, имащо практически качества и умения. "Аз сам!"). Обикновено децата точно тогава започват да използват "аз". Вашето момченце вероятно по подражание се е наричало с правилното лице и число, защото на година и 3-4 месеца е прекалено рано . Напълно е възможно заради бързото развитие на правилната реч, да е минало етапите по-бързо и кризата да е била примерно на 2 и половина, вместо на 3 години. Дъщеря ви е възможно да е имала съвсем различно проявление на кризата, заради значимото събитие през този период. При нея възрастта е съвпаднала с осиновяването. 
При осиновени деца, ако са били в институция, този процес може да е различен по няколко причини. Едно, че значимият възрастен не е един и се сменя в самата институция, второ, че при отглеждането на много деца наведнъж е трудно да се обърне внимание на всяко, говоренето на децата и с децата не е като в семейство, нито заниманията с тях (речта е свързана с фината моторика). И отново процесът е различен при различните деца - в повечето случаи има изоставане, но вече как ще го преодолее и навакса, зависи до голяма степен и от самото дете, темперамент и среда. Времето, през което децата са били в институцията също е различно. Има и голяма разлика дали са били в институция или в семейна среда. Всичко оказва влияние.

Благодаря за отговора, Stillness. Дъщеря ми е била в институция. Тя е и с енцефалопатия и по-късно се оказа, че е със Смесено специфично разстройство на психологичното развитие.
Наистина наваксва 2* времето, прекарано в институция. Т.е 6 години. Едва през седмата година от осиновяването има значителен прогрес в психическото й израстване.
Синът ми не е имал такъв период на бунт. Израсна като много сговорчиво и преговарящо дете, залагаше на харизма. Не е ходил на ясла, беше контактен и самостоятелен от рано. Известна промяна в поведението му настъпи след като на 3г и половина (мартенче е ) тръгна на детска градина. Сега предстои тръгване в първи клас, ще видим как ще е тази адаптация.

Stillness, благодаря да изчерпателният отговор. За щастие вече сме направили рутината, що се отнася до телефони и телевизия, децата за съжаление бяха отгледани с такива, но телефон от влизането вкъщи не сме им давали (изключение прави, когато говорят с бабите по Месинджър, но пак не давам да пипат), а телевизията постепенно я спрях за 2-3 седмици. Определено бързо се видя разликата, единия до преди това не пипаше играчка... обезопасили сме максимално, но все измислят някакви опасни неща, а на столче да се покатерят, а на канапето... А за пипане на фурна и кофа за боклук, за биене и скубане на кучето... Все си се карам...както казахте безсмислено. За това тръшкане обаче, не съм съвсем убедена, вижда се как насилствено се крещи и се напъва детето, същевременно се загледа нещо и забрави, но ако му заговориш веднага се започва наново. Да не говорим колко са хитри, единия се удари и докато го успокоявам, другия застава на четири крака и театрално си удря главата в земята и те гледа дали ще се вържеш и него да успокоиш... Всякакви хитрости ми прилагат, а колкото и да искам да ги гушкам и двамата няма как постоянно и двамата да са ми на ръцете... Обичайно това се иска с викането, другото е, когато правим нещо и се забавиш със секунда (например да му дадеш лъжичката с храна или да си пийне от чашата)...
Мерси и на Mama Ru за съвета, засега не съм успяла да се доверя на някой за двата часа... А и едното дете е залепено за мен... В момента започна да приема баща си поне...
Ох, знам че пиша много объркано, но всичко е много интензивно и като са двама... Голям екшън става 😳😀
А да, днес например рев вечерта при приспиване, всички ритуали са направени, същата приказка дори разказвам всяка вечер... Той си тананика и без причина  започва да мрънка и постепенно да крещи...

Иска ми се само да напомня, че голяма част от нещата, за които се тормозим, не са в резултат на отглеждането в институция или приемно семейство, нито на травмата от изоставянето, а се дължат просто на това, че децата са деца.
И тръшкането, и театралниченето, и търсенето на внимание са характерни за почти всички деца.
Steisy_86, аз не се наемам да дам отговор за това къде е границата между изграждането на привързаност и налагането, защото това са вашите деца и само вие знаете къде е.
Моята гледна точка като родител е, че се опитвам да си представя крайния продукт на възпитанието си - бих искала децата ми да бъдат щастливи, мислещи, уверени в себе си, добри ибспоспбни на обич и взаимност възрастни. Поради тази причина взискателността ми е оставена някъде доста по-назад от изграждането на вяра в безрезервната ми обич и подкрепа, изграждането на вяра в това, че светът е прекрасно място, изграждането на емоционална интелигентност и т.н.

Melodiq, благодаря за чудесния отговор, точно днес си мислех колко много имам да уча и грешки да правя докато (ако изобщо се случи) се почувствам уверена в действията си. Много по-лесно беше, когато бях от хората без деца, които се чудят защо родителите са нервни и са готови да дават компетентни съвети ☺️
Засега, за два месеца мога да кажа със сигурност, че децата се присподобяват много по-бързо от нас и да благодаря за това, че вече имаме режим, хапват и спят...знам, че много родители нямат този късмет. Сега остава да се науча на огромното търпение, което ми е нужно и да се наслаждавам на оставащите ми месеци майчинство. Не знам защо не успявам да се отърся от 'страх да не ги разглезя' или нещо подобно, което дори не мога да определя. Точно затова и се включих в групата, за да мога да споделя и чуя мнения.
Относно отглеждането на децата преди, в приемното семейство, вярвам, че са отгледани по най-добрия начин спрямо възгледите на семейството... Това, че аз не одобрявам храната им и екраните е друг въпрос.
Stillness, Още нещо, което се случи тези дни и ми напомни за коментара Ви 😆 единият ми син каза 'мене папа' искайки от баща си хляб... Това брои ли се за 'аз' 🙂 това, разбира се, в кръга на шегата

Много полезна е и тази тема и благодаря за споделеното.
Аз имам въпрос, който може би не е точно за тук, но не знам къде да го задам. В кой момент е добре да запиша детето на педиатър?
Ще ми се да сме спокойни, че от деня, в който го вземем, ще има към кого да се обръщаме по въпроси, свързани със здраве, консултации, ваксини...А още от първия ден да го помъкна на лекар ми се струва, че ще е стресиращо за него. Допускам, че докторът няма как да ни запише без да имам здравния картон на детето. Моля да ме посъветвате как да постъпя.

За да го запишете на педиатър действително Ви трябва здравен картон, който се издава след като ви издадат новото удостоверение за раждане. Това не се случва веднага, а след няколко дни (не помня точно, но мисля около 3-4). Така, че чисто технически няма как да се случи веднага. Но ако има нещо, което ви притеснява (както беше при нас - беше с настинка), на мен не ми отказаха преглед, а в последствие си оправиха нещата документално.

Официално можете чак, след като получите новия му акт за раждане. Ако сте се насочили към някой педиатър, според мен е добре да поговорите с него предварително и обсъдите какви документи са нужни и дали ще прегледа детето и при какви условия, ако се наложи преди да е готов акта му за раждане.

Ние направихме избора си веднага след като решихме да осиновим нашето дете, говорихме с педиатъра какво е необходимо да направим, за да го запишем при нея. В началото (по нейни думи) имаше някакъв проблем чисто процедурно и мина известно време преди официално да го запише при нея. Това обаче си беше нейна работа и тя се оправи, а до тогава го преглеждаше като неин пациент. След година и половина я сменихме, защото се оказа погрешен избор.

Ние се свързахме с педиатъра още преди децата да дойдат, за да сме спокойни. Както се бяхме разбрали записахме час, след като имахме и новите актове за раждане. Беше около седмица след като взехме момчетата и мина спокойно, само ги измериха, прослушаха и почерпиха 😆. По-сериозни въпроси оставихме за следващия преглед.

Здравейте,
Дълго обмислях дали си струва, отново да се регистрирам и да се включа в групите . Преди години бях регистрирана, но отношението на отделни лица ме отвратиха и реших,че четенето (избирателно и от време на време) ми е достатъчно. Все пак, както и първоначално и сега реших, че мога да бъда полезна с нещо на някого, така че отново се регистрирах.
Аз вече от близо две години съм мама на едно прекрасно момиченце. Как стигнах до момента да изживея подобно тежко, но прекрасно щастие е много дълга история. Мястото и не е тук, може би в темата на чакащите, ще изиграе  спомагателна роля за някого.
Тук, темата е друга. По същество за онези, които са получили вече най-големият дар за сърцето си и тепърва ще осъзнаят и ,че е благословия за душите им.
Когато нашата малка Баронеска( така я нарича баща и и до днес и аз напълно съм съгласна с прозвището )
вече беше у дома, минаха  близо 8 дена, докато излезе новото удостоверение за раждане. Но и ние, както някои мами, вече бяхме говорили с педиатъра, който искахме и нямаше проблеми след издаването на удостоверението да се издадат и новите документи. Лично при нас аз имах пълния набор от клинични,болнични и друг вид картони на детето за краткия период, в който е било настанено в приемното семейство. Странно ми е да я наричам" детето"...Ще си я наричам дъщеря ми или Баронеската. Та, нови документи, картони и синя книжка и изкараха наново от педиатъра. Отнема две-три седмици за пълния набор, плюс ако ви насрочат изследвания и/или имунизации.
Няма да пиша за пътя до идването и у дома, но макар да имаше ежедневни срещи и досег близо месец преди да влезе в дома си, дъщеря ни, още първата вечер не искаше да спи и плака два-три часа след времето за лягането и, като не ме пускаше и едва не ме удуши от стискане за врата, докато я разнасях, за да огледа новите си владения.
За мамата с двамата юнака: Честито! Имате двойна любов, но и двойна отговорност. Прекрасни чувства и много тревожност Ви предстои. Важното е смело напред и да не се предавате. Няма безгрешни родители, нито идеални деца и хора.
Та, дъщеричката ми е от тези дивачета(направо си е за две), твърде умни за възрастта си, но и страшно бързи и буйни( има си свое мнение за всичко от малка), така че и аз в периода от година и два месеца, до две години имах тези проблеми с инатите, скубането,ритането, хапането и още и още. Разбира се, тъй като почти изцяло си я гледам аз ( дядовците и бабите са по-възрастни и на тях се оставя само за час-два, най-много три( само, когато е много наложително) имах много трудности и страшно много нерви, тревоги и безпокойства, които да преглъщам и да вадя цялата артилерия от търпение , на което съм способна. Днес си имаме други оръжия , с които да лазим по нервите на мама и тати. А аз и до днес всеки ден подлагам на кръстосан огън способностите ми да бъда добър човек, разбиращ родител и личността, която е спойката в семейното гнездо. Напълно нормално е, когато детето е от по-буйните да не е "толкова лесно" за гледане, както ще Ви говорят някои майки. Вие с двамата юнака, си го умножете по три(не по две), защото в това число ще трябва да прибавите и моментите на умора от страна на таткото, който рано или късно ще усети лек дискомфорт, поради намаляването на вниманието ви към него. Това е нормално и то минава и даже в един момент ще се усетите как без да сте молили, гордият тати ще ви помага( вярно по негов начин, но все пак ще го прави). Та, няма правилен подход за това как ще си гледате децата и не обръщайте внимание на поискани и непоискани, но дадени съвети от "мами специалистки". Това са Вашите деца и повярвайте, Вие най-добре ще знаете какво е доброто за тях! Когато не сте сигурна, не се притеснявайте да поискате различни мнения, но нека са различни и то да си останат в графата мнения. Това го пиша, защото при мен имаше случай, една близка на мъжа ми, да ме окачестви като "лоша майка", защото не купувам и не давам джили бончета и шоколад на едногодишно дете. ))) Та, всеки ,според мярата или най-точно според децата. Стана дълго. Има още много за казване, но да не досаждам. Просто имайте предвид, че децата Ви ще се напаснат към Вас , толкова дълго, колкото и Вие към тях. Разбира се, има и отклонение от някакъв период. Трудно ще Ви е и на Вас, като родители, и на тях, защото най-после на някакво психично ниво, те усещат ,че вие сте този житейски маяк, за който да се държат и опират в своето израстване.
Ако на някой му се четат други словоизлияния, ще пиша, в противен случай се надявам думите ми да се приемат, като начин да подам здраво приятелско рамо, за онези, които усещат нужда.
Бъдете здрави ! Желая на всички от сърце, да усетят трепета и тежестта на думата мама в сърцата си!