Проблеми малки и големи с нашите деца

Вики как се тръшка и пищи. Просто е кошмар - ще рече човек, че го колят. Започна да мирясва напоследък. Май расте. А Преси се криви и издава някакви ужасяващи звуци - няма спиране. Ни от наказание разбира, ни от нищо. Не му действат ни наказания, ни нищо. За Вики гушкането и стискането помагаше. Той е изключително чувствителен към наказания и думи. Преслав ще е доста костеливо орехче, ама на него му се умилквам като коте и той се предава. Общо взето бях дете като Преси - за чудо и приказ и майка ми лудваше с мен. Май нещо ми се връща...
Вики беше бебе и физическия контакт с мен беше много труден. С баща си се харесаха на мига. Мен ме отблъскваше. А Преси отблъскваше баща си много дълго. Аз не се връзвах на това, но за мъжа ми беше голямо страдание. Мисля си, че при Вики това е защото е бил май от любимците там и е ходъл от човек на човек. Допреди няколко месеца ми се "опъваше". Вече ме пуска много по-близо до себе си.
Кудку, агресията му може ли да е от това, че към него е била насочвана много агресия?
Аз си мисля, че енергийния вампиризъм не е нещо измислено и при децата, на които положителната енергия не достига се заучава подобен тип поведение.

Ще пиша повече довечера, че сега виси в мен и не мога. Благодаря на всички и в темата, и на лични, имаме напредък, обаче вчера следобяд размишлява три пъти в стаята си, но днес определено е размислил и положението се подобрява. Паовече като заспи.

Преди време преведох статия с разказа на една испанка. Мисля, че е доста показателен. Копирам част от статията тук (целият текст е в блога в подписа ми).

Изоставяне и оцеляване

Ако много от нашите деца, са стигнали до нас, след като са били изоставени и малтретирани, то това е благодарение на способността им да се защитават, да се откъсват психически в моменти на трудност, да оцеляват във враждебна среда. За да успеят в това, е било нужно да развият способности на „големи” хора - да манипулират, да бягат, да се адаптират към трудни условия. Ще е нужно много време, преди децата ни да намалят бдителността си, да ни се доверят напълно и да приемат, че не бива да изваждат навън „зрялата” си същност, която им е била нужна за да оцелеят. Нашите деца, макар и да не изглежда така, се страхуват много да не изгубят отново всичко. Да не изчезне приказката. Да се спечели доверието им не е лесно, но сякаш това е правилният път. Раните на изоставените деца са като пукнатини в стомна: колкото повече обич получават, толкова по-жадни са за нея. Сякаш нищо не е способно да утоли тази жажда. На това можем да отдадем, отчаяното желание при много от нашите деца да бъдат център на вниманието - молба за любов. Рози иска най-много на света майка и няма да се спре пред нищо, докато не я намери. Може би, отчасти ще се успокои, когато получи убеждението, че „има мен”. Още не разбира, че когато ме притиска, ме плаши, че претенциите, изискването не е „по-ефикасният” начин, за да постигнеш нещо.

И още: в нашият случай, след толкова удари, образът на майката трябва изцяло да се претвори. Чувствам, че Рози постоянно ме подлага на изпитания. Понякога ме е страх, че няма да премина изпитанието. Сякаш ми казва: „А, ако ти направя и това, дали ще ме обичаш?” А на мен ми се ще да отговоря: „Не, не можеш да ми правиш нищо. Още не. Не те обичам достатъчно (и се чувствам ужасно за това).

Наказания и лимити.

Когато дойдат при нас, много от нашите осиновени деца, са свикнали да разпознават лимитите чрез телесните наказания. За повече от европейците, тези практики са почти абсурдни и ни е трудно да маркираме границите чрез наказания, още повече чрез телесни наказания. Но за децата е много объркващо да променят изведнъж един кодекс, изграден през годините и да преминат към доста по-рационални, обмислени правила и те не ги разпознават. Изведнъж думата НЕ, която се е изразявала чрез удар, сега се обяснява само с думи. За тях е трудно да го разберат, а за нас много изнервящо да повтаряме едно и също хиляди пъти.

Понякога съм оставала учудена от факта, че ясно съм виждала, как Рози иска да бъде наказана. Чувствах се виновна за това, че съм използвала наказания и пляскане отзад (неща, които не съм използвала с биологичната ми дъщеря), докато не разбрах, че за Рози приема на наказания е повод да разпознае родителското отношение: „някой мисли за мен, за доброто ми, не съм сама”.

Но понякога не разбирах, как семейството ми стигна до този момент (за 9 спокойни години) на напрежение: викове, наказания, обиди… Понякога казвах на съпруга си: „Трябва да престанем да правим забележки, да наказваме, поне заради нас, не можем да живеем така.”

Психологът на Рози ни обясни, че по всяка вероятност Рози таи голям гняв във себе си спрямо света, спрямо всички… Но в нашето семейство „не е позволено” да го изразява така, както би желала: да крещи, да удря… Затова тя трябва да намери други канали, за да „докосне” в нас, онези места, които да ни накарат да крещим, да извадим навън гнева й. Затова ни е трудно да разпознаем в себе си този нрав, който до момента не е бил част от нас. Понякога много се уморявам да бъда нейният канал за израз на гняв.

Хайде като си почнала, довърши го де - Исак обожава баща си - баща му, който е по-груб с него, поставя лимити безпрекословно, докато аз съм по-меката - обяснявам, обяснявам, обяснявам и файда няма. Не се научава на нищо, докато не се разплаче по този повод - например хапането на пръста - пробвахме какво ли не, докато една сутрин баща му не го намери с пръст в устата и не го перна по ръката, след което му се скара - той се разплака, изпадна в истерия, но след това пръст не е сложил в устата си. Единственият ми успех при него беше, както казах, когато го пляснах, за да не ме бие и когато "изчезна" в градинката и го прибрах на сила, с рев на уста (вярно, без грам да го ударя, но с рев), но на детето му хареса и повече не повтори. Това са примери, кажи нататък, какво следва - не можем цял живот да го възпитаваме с викове, пласкане по ръце, наказания... Къде е разковничето? Аз не искам да живеем така?

Фокси, аз разковничета нямам. Търся и понякога намирам за дъщеря ми, скоро ще търся и за другата. Търсила съм такива и за синът на човека до мен, едно не по-малко нежно и страдащо от раздялата на родителите си дете.
Но да давам разковничета на всеки - не бих се осмелила.

Целият текст, както казах е в блога. Авторката също не е намерила панацеята, идеята е, че е важно да разберем какво мотивира определени действия в децата ни, а оттам можем да изберем и по-удачните реакции. Самата тя признава, че е дошъл момент, когато е усетила, че не може да се справи сама, затова се е обърнала за помощ към подходящия специалист.

Да чукам на дърво, не ми се е случвало да се чувствам изцедена докрай и в невъзможност да се справя, но в някои особено тежки моменти съм споделяла и дори отсреща да не са ми давали магическо решение на проблема, дори само това, че съм го извадила навън, ме е зареждало с нови сили.

Преди много години започнах да посещавам социални домове за деца. Видяното там, съчетано с това, което ме научи Ирина, пресечната точка на "там" и "тук", ми е давало много отговори. Отчитам и това като фактор, затова, ако има разковниче, поне за началото, докато още градим доверие и привързаност с децата ни, то се намира в онези години, преди нас, в предишния им живот. Поне на нас, това много ни помогна.

Проблема, за които искам да напиша не с с моите деца, а с нашата учителка. Вики изплю едно камъче... госпожата говорила за едни гадни жени, които раждли деца и ги захвърляли по домове и никой не ги поглеждал. Без мисъл и коментар съм. Вики си изяде пъстите на ръцете за последните два месеца. Дали си е мислела, че помага - опитах се да я питам и се отказах. Не ми се говори. Той е обяснявал нещо за майки, за жени. Не съм в състояние да водя адекватен разговор с детенце. Ще изчакам да ми мине. Как някой не може да прецени доколко е информиран и доколко е здравословно да рови на места, на коитпо не му е мястото да си пъха носа. Дори не зная дали съм ядосана. Зашо точно моите деца се сблъскват с такива хора. Пак съм на вълна "как можах да им кажа. трябваше да измисля легенда, да се махнем от тук и децата ми да живеят спокойно". Къде точно живеем и заобиколени с какви точно хора...

А ние започнахме с въпросите... и най-накрая изслушахме нашата приказка и сега искаме да ни се повтаря. И защо Арес е дошъл пръв, а Дара последна, но най-вече - "Защо съм бил в дом?" - това ме свари неподготвена и отговорих, че не знам - реших че е малък за истината... 

Фоксче, искрено ви желая по-малко болка!

Калина, първо ме свари много неподготвена, до скоро нямаше никакви индикации за подобен интерес, а болката.... има я - виждам я, но за сега е скрита, лека-полека излиза на яве, но какво ще правя с другата жена... не знам.

Кудку напълно те разбирам, все едно си написала моите мисли и въпроси.За последния месец малката стана такъв инат, че направо вече нерви нямам да се оправям.Физическа агресивност към някого не проявява,обаче заинати ли се ,тръшка се без да и мигне окото къде е и дали ще се удари.Това става обикновено навън по площадките, когато не и позволя да вземе нечия чужда играчка или не я пусна на пързалката и тем подобни.В къщи е по-добре но навън е нещо страшно.Много голям проблем в момента ми е че абсолютно всичко лапа и мен ме заболява устата да повтарям,и плясках през ръката и говорих и прегръщах като се тръшне ,нищо не помага.Оставяла съм я в леглото на два пъти да реве,поне като се тръшка да е на меко.Всички ми казваха остави я три дни ще е чудото-първо 15-20 мин, после по 5 и ще спре. Нищо подобно почти час рева и се тръшка и докато накрая не я взех не млъкна.Вече се чудя къде греша във възпитанието и и какви мерки да предприема.А на моменти е такова добро дете и като бебе беше такава кротка  .Няма какво да пиша повече,вие сте го написали.Явно всички деца минават през такава фаза,само ние да можем да оцелеем и да намерим начин да се справим.Знам че най-важно е ТЪРПЕНИЕТО, обаче пре мен последно време почти го няма.Сама гледам детето си, и всичко отнасям аз и колкото и железни нерви да имаш, идва момент в който не издържаш.Като казвам сама имам впредвид и баща и ,но знаете те са на работа и колкото и да е се отделят от децата.Искам да кажа че нямаме баби наблизо или който и да е на който мога да я оставя примерно дори за един час,изключая когато тати почива.Скоро ще стане почти една година откакто си е в къщи и вярвайте ми не съм се отделяла от нея за повече от 2-3 часа.На моменти ми се иска да я закарам при баба си и да си почина 2-3 дни, но още не съм се решила на тази крачка, а и тя няма да издържи.
Дръжте се момичета , няма да се предаваме я .Нали затова сме тук,да се подкрепим 

и аз не съм се делила от алекс за повече от няколко часа. имам късмет, че с баща и я гледаме заедно, та не превъртам съвсем.
понякога ми се иска да отида някъде сама и 48 часа да нямам никакви ангажименти към никого. но знам, че няма да съм спокойна. детето ми липсва най-късно след 5 часа и започвам да се изнервям. никаква почивка няма да е. баба имаме, ама тя си е в софия, а и не бих и оставила алекс, страх ме е просто и не мога да го преодолея. все си мисля, че нещо ще се случи.
баба и идва в сряда да я види за два три дни. отсега знам, че даже да излязат сами заедно няма да се съглася. абе, ужас. хем боли, хем сърби. дори когато са с баща си навън съм полунащрек, ако зънне телефонът все си мисля, че се е случило нещо и трябва да тичам нанякъде.
от егн то ли е, незнам. плаша се, защото леля ми беше майка-орлица докато братовчед ми стана на 16. нямаше никакъв живот извън грижата си за него и по едно време и избиха чивийте. и до ден днешен го ревнува от всичко и всички. завалията отиде чак в берлин, та придоби самостоятелност, макар че сега го контролира по телефона и по нета. по няколко пъти на ден му се обажда. дано не стана такава майка, че лошо.........

истериите и при нас са неконтролируеми. поне са предимно вкъщи. не помага нито почивка в стаята, ни дявол. с баща и нямаме единна политика и все някой предава фронта. и да си гледа сам човек детето не е лесно, ама когато не си сам трябва да воюваш с останалите, а и това не е леко.
абе, дано оцелеем

Докато са малки този страх го има, и при мои приятелки го имаше, и при мен, някъде по-силен някъде- не толкова.Приемете го за нормален. На две години оставих голямата за седмица с майка ми, дойде отдалече жената.Ама, тогава разбрах какво е да се откъснеш от ежедневното напрежение, без грам почивка. Разбрах, че имало живот на Марс за тази седмица!А после- потапяй се , почивката свърши, както се казва във вица!Така, че преодолявайте го малко, по малко ( когато имате възможност за това, де)!

Така, при нас игнворирането действа, като не прекалявам, обаче едната баба вчера щеше да яде бой, едва се сдържах. Бобо ми се разтръшка на улицата и ме удари. Беше в колелото и му обърнах гръб за малко, да види, че така не става. Обаче баба му, при положение, че е предупредена, че така се възпитаваме, вместо да направи като мен, както я помолих, взе да му се мазни, да спрял, да не плачел, щото никой не искал ЛОШИТЕ деца като него. Да ви казвам ли кои бяха двете неща, които ме вбесиха?
Тази седмица се гледахме само двамата по цял ден, а аз от понеделник тръгвам на работа и остава на бабите за сутрините и на баща си от обяд, докато се прибера. Имахме огромен напредък с тръшкането и ударите, обаче едната баба май няма да го гледа, щото не разбира от дума. Сега се чудя как да го измисля като остана у дома и хем да се гледаме, хем да имаме пари, но това е вечният въпрос, на него не търся отговор от вас, щото и вие сте на същата хава.

Добре дошла в моя отбор с бабите - нашите са същите - от дума не разбират. Аз съм се отказала от тях - давам достъп до децата винаги, когато желаят, но в мое присъствие.
А за парите - оберете банка, ама свирнете и ние да участваме.

ООООх, тия баби!  До болка познат проблем!       В началото имах доста разправии, мога да кажа , че що-годе влязоха в релси вече.  Особено свеки е по-послушна   Като се карам на Ники , тя си мълчи, и се научи да не мъкне по 5-6 шоколада, близалки и др. такива.  Само майка ми , дето от време на време се отклонява, ама аз тъкмо се оправих с нея и сега трябва да се разправям с баща ми. Няколко пъти се налага той да взима Ники от градина и нашият тарикат веднага усетил, че дядо му -НЕ  не знае и давай .... сладоледи, шоколад, близалки и каквото му хрумне.  А баща ми е на мнение - Какъв съм дядо, ако не мога да му купя каквото иска!  Ужас!