Култура на общуване

Прекалено е лесно в България да оставиш дете. Имам по-голям поглед върху оставянето на деца с увреждания и мога да кажа, че направо от родилното те навиват да го оставиш. Ни един специалист не идва да види как може да се преодтврати оставянето, не се задават въпроси, взимат детето и това е.

а в щатите как е трудно да ги изоставят? запозната ли си, интересно ми е да науча повече.

Не знам как стои въпроса легално с изоставянето тук. По закон имаш право до 3 дни след като е родено детето да го оставиш в който и да е полицейски участък, пожарна или болница (имат си специални "гишета"), без да ти задават въпроси и без да те спират.

Вчера пробвах да пиша, изхвърли ме нета, сега преди малко пак стана авария.
Направо не ми е писано да се обаждам по темата, хем съм лично засегната.
Скоро имаше голяма дискусия в подфорум Деца с увреждания за интеграцията на децата с увреждания в обществото и сблъсъка на родителите със стената от безразличие, която все още се шири.
Тези неща ги имаше, макар и ние да сме били слепи, или по-скоро ослепени от комунизма.
Едно време си беше престъпление към обществото да поискаш да си отгледаш детето родено със синдром на Даун. Вземаха ти го още в родилното и го пращаха в някакъв забутан дом на доизживяване.
В моя роден град дома за инвалиди се намираше извън града. Да не би случайно някой да ги види. А те хора като всички останали.
Няма да забравя първото ми ходене там. Бях в гимназията. Изнасяхме някакъв рецитал там.
Хората се радваха да ни видят - искрени, пълни с радост очи, интелигентни погледи.
Аз бях срината и дълго време не можех да се осаферя как може да ги държат като затворници на края на града тези хорица и да бъдат лишени от най-важната храна за техните изтормозени души - контакта с нормални хора.
Когато дойдох тук, първото нещо, което ми се наби в очите беше подредбата на градовете, сградите и всичко останало с оглед лесното придвижване на инвалидите и възможността им да водят нормален живот.
Плакала съм от безсилие, че тук може да е така, а там у нас в моята родина ние заравяме главата в пясъка и не смеем да се изправим пред тези хора очи в очи.
Покрай проблемите на дъщеря ми, опознах и другата страна на организацията на обществото тук спрямо деца и хора с увреждания. Само си мечтая за деня, в който тези неща ще бъда "като от само себе си" и в България.
И няма да има погледи пълни с неразбиране, погнуса, отвращение или казващи Дано не ми се случи и на мен.
Същото важи и за малтретираните деца.
Защото тук при нас системата е безотказна, поне в повечето случаи. Можеш спокойно да подадеш оплакване при подобни съмнения. Имаше дори скандал в нашето начално училище за едно изнасилено момче от съученик. Намеси се полиция, училищните психолози и разни други служби, само и само да помогнат нещата да се изяснят по-бързо и децата да получат помощ.
И да си призная накрая - все още имам скрупули по отношение реакцията ми при среща с хора с увреждания, но гледам да не ги предавам на децата си, да ги оставя с широко отворени сърца и да не мерят хората на такива или онакива по тези показатели.

Лени, разбирам ги тия всичките случаи, но на мен те ми се струват да са изключения, а доколкото разбирам, това е мнозинството от децата в домовете в България.

Няма да забравя, когато се откриваше подфорум Деца с увреждания колко спорове се вихреха как да наречем точно подфорума.
В крайна сметка се спряхме на истината. Решихме и ние самите да не се заблуждаваме или да хвърляме прах в очите на хората. Точно заради тези думички, обрасли с отрицателни значения.

Нямам поглед, само знам колко са замесени социалните работници в живота на децата и семействата и познавам някои програми за превенция на изоставянето. Синдром на Даун не е причина детето да расте далеч от майка си.

Нямам представа какво се е слу4вало преди в родилните домове.Работех като неонатолог в Ямбол от 98 до 2004година и мога да кажа,4е в самото на4ало все още се слу4ваше българка,неомъжена да остави дете в дом,дори и без увреждане.След това постепенно в дома отиваха деца само на циганки,поради това,4е "не можели да си ги гледат финансово"....и така в дома 2,3,4...брат4ета и сестри4ета,но такъв беше законът,никой не можеше да ги принуди да си го вземат.Отглеждаше им ги държавата до 3-4 годишни и си ги прибираха.Деца с увреждания,сме имали много.Няма да забравя как на 3-4 месеца служба ми се роди бебе без предна коремна стена...Няма да описвам...От там нататък недъзи всякакви.Както се казва не знаех никога какво зай4е ще изско4и от дупката.Но никога,нито аз,нито някоя от колежките ми си е позволила да каже на която и да е майка да си зареже детето Никога  Напротив,убеждавали сме до последно,4е има възможност 4рез операция или друг метод дефектът да бъде преодолян.На колко майки ми се е налагало аз да казвам,4е бебето не е това,което са о4аквали,не помня...Няма да забравя едно беб4е,родено голямо,към 3.900,хубаво като капка,но майката преболедувала варицела и беше без 4 пръст4ета на едната ръ4и4ка.Ей,оставиха го Потресохме се вси4ки,младо семейство бяха,българи...Това беше единственият слу4ай в последните 3-4 години,другите вси4ки си ги взимаха.С вси4ката необходима информация от нас къде да продължат ле4ението Така 4е,да се говори напосоки за вси4ки родилни домове не е правилно.В последствие се интересувахме какво стана с това мом4енце-никое българско семейство не пожела да го осинови,осиновиха го в 4ужбина някъде и са казали,4е ще му направят протеза на ръ4и4ката.А можеше и в България да се свърши,детето ина4е беше абсолютно здраво...

Много се радвам, че сподели това с нас. Благодаря ти. Винаги съм знаела, че не навсякъде предлагат на майките да си оставят децата, но говорех за всичките такива случаи, в които на майката казват "от него няма да стане човек, оставете го", които познавам лично, за които съм чувала по професионална линия и за онези, които можем да прочетем в "Деца с увреждания". 

Абе и в развития свят не е било така винаги, така че и в България ще се оправят нещата. Аз съм толкова приятно впечатлена, като науча за всичко, което се прави, дори и да не е на същото ниво и количество, като на запад. Което значи че и общественото отношение ще се оправи.
А родители, които изоставят децата си има навсякъде, съдби разни, разбирания също... Не ги оправдавам, но и не мога с бърза ръка да ги съдя. Аз нали срещам в моята работа основно родители, живеещи в бедни условия, на които им са се родили деца със сърдечни увреждания. Тежка работа е да говориш с тях, ама те са щастливи, че децата им имат дори малък шанс за живот. Аз малко се отплеснах, извинете.

Сега виждам тази тема... не съм я изчела, и това ще направя, но исках специално да кажа нещо по повода, че българите са расисти...
Преди да дойда в САЩ съм плакала като четох Чичо Томовата колиба, негодувах срещу гонението на евреите и изобщо срещу несправедливостта упражнявана към хората с друга раса или религия...
След като поживях малко тука, и видях как някои етнически групи (с мааалки изключения) освен да се оплакват и да обвиняват останалото общество за всичко, което на тях не им е наред, поголовния мързел, който ги е налегнал, апатия, злоба
... след като видях, как някои ДРУГИ религиозни групи в своя шовинизъм подкрепят само "свои си" и всичко, което следва от това, станах... хм... предубедена...
Иронично, че това се случва в държава, която е известна с огромния си толеранс към всичко различно.

Ще започна с това, че аз се уча на толерантност от дъщеря ми (9).
Скоро имахме гости от България, момиченцето беше на същите години като дъщеря ми - майката и бащата симпатични хора, умни, с добро образование, хубава работа и т.н.
И това дете един ден ни разказва, как имат съученик, който бил "ненормален" и "бавно загряващ" и по цял ден тя само му се подигравала и му се "отваряла", ама той бил толкова тъп че нищо не разбирал. И на зелено училище ходил с класа и те го правили луд там.
Не че дъщеря ми ми е дъщеря ( и тя си пада голямо  като иска), но тя разказа за едно момиче от нейния клас, което е със забавени умствени способности (не знам как се казва точно на български) и колко е симпатична и как си делят закуската и как играят и пита  защо и то не прави така. А то отговори, че с луди не играе. Трябва да подчертая, че дъщеря ми не е изключение в класа, с тази си нагласа.

С две неща съм особено съгласна:

1. В България има малко разбиране и приемане на различните.
2. От самият човек насреща зависи също как ще потръгне общуването ви.

Майка ми ме е учила да не соча и никога да не се присмивам на душевно болни, умствено изостанали или хора с увреждания. Не ме ужасяват, не ме отвращават, приемам ги нормално. Притеснява ме не толкова, че човека срещу мен е различен като факт, колкото че неволно бих могла да го накарам да се почувства неудобно. Трудно е.

Миналата седмица в самолета до мен се падна да седи човек с очевидни проблеми. Нямам много опит с типовете увреждания, предполагах, че е някакъв вроден синдром, оказа се напреднала фаза на Паркинсон. Човекът директно ме попита "Имам такъв и такъв проблем, това притеснява ли ви?" По пътя си поговорихме, оказа се авио-инженер, бизнесмен, от списанието за техника, което носех му избирахме достатъчно лек лаптоп, който да може да носи. Не беше неприятно преживяване в никакъв случай. Единственото, което ме притесни малко беше моя "недъг" - недочувам и се налагаше да го карам да повтаря някои неща по 2-3 пъти 

Повече откритост и разбиране по тези въпроси май е начина.

Спокойно! И по 6-7 пъти съм молила да ми повтарят, че и директно съм настоявала да ми го напишат. Най ми е омразен моментът в самолета, когато идва стюардесата да те пита това или това ядене искате. И аз все не чувам кое. Веднъж една ми изигра "пиле" (размаха лакти, кудкудяка), за да я разбера.