Да,обвинявам се.Обвинявам се,че нещо не съм направила както трябва при раждането,обвинявам се,че не направихме по рано операцията и,обвинявам се,че не и отделям достатъчно време,че не правя достатъчно за нея...обвинявам се за хиляди неща.Но се обвинявам не по-малко за второто си,здраво дете.Според мен е нормално да се обвиняваме,без да стигаме до крайности.Аз обаче не рядко стигам именно до крайности.Понякога си мисля,че ако Буби имаше друга майка,щеше да е по-щастлива.Мъчно ми е,че не съм достатъчно силна и че често плача.Изпитвам вина,че понякога не разбирам детето си...но това,че се обвинявам,не значи ,че съм виновна...нали...
Виж целия пост
Обвинявате ли себе си понякога?
- Публикувана: 31 юли 2007, 21:54 ч.
- Последно мнение: 10 март 2009, 23:08 ч.
# 15
1 авг. 2007, 14:49 ч.
# 16
1 авг. 2007, 16:33 ч.
Неее , лично аз ,не бих казала ,че страдам,дори не тая някаква болка в душата си,права си че това си е нашата карма, и аз си нося кръста с гордост,просто се обвинявам ,че със сигурност има нещо ,което съм пропуснала, има неща ,които може би не направих навреме.Проблема ми е ,че незнам дали е така и изглежда няма как да си го изясня 
Виж целия пост
иначе цялата тази болка и скръб и загуби и най-вече когато виждам продължително страдание - не го разбирам!!!! трябва да има смисъл!
# 17
1 авг. 2007, 17:18 ч.
Понеже Мими е малка още, все гледам какви лечения, лекарства, терапии и т.н биха могли евентуално да се приложат в бъдеще. но мисълта, че нещо пропускам все тъъъъничко се процежда.
catnadeen - както обикновено - след теб няма какво да се напише
Взе ми думите от устата 
С мъжа ми като разбрахме ,че Мими има хромозомно заболяване, подходихме реалистично - знаем какво може да ни очаква - от доста лошо, до доста добро. Казахме си, че ще направим каквото зависи от нас. Ами не сме Господ, това е положението.
Децата имат нужда от обичащи и спокойни родители.
Виж целия пост
catnadeen - както обикновено - след теб няма какво да се напише
Взе ми думите от устата С мъжа ми като разбрахме ,че Мими има хромозомно заболяване, подходихме реалистично - знаем какво може да ни очаква - от доста лошо, до доста добро. Казахме си, че ще направим каквото зависи от нас. Ами не сме Господ, това е положението.
Децата имат нужда от обичащи и спокойни родители.
# 18
1 авг. 2007, 20:31 ч.
Да обвинявам се за много неща но определено не за това че той е различен. За това не обвинявам никого.Обвинявам се , че не отделям достатачно време за по-малкото си здраво дете, затова че ме нямаше почти 1г. в живота му. Как ми липсва това време,а сигурно и на него.За това че може би го задушавам а той макар и различен не трябва да е напълно зависим от мен. Поне не за всичко. Обвинявам се че не работя,а съпруга ми се съсипва на няколко места за да може да осигурим добър стандарт на децата ни. Е има и още но неискам да продължавам да не влезна в моята си черна дупка.
Благодарна съм обаче че срещнах добри хора които ми помогнаха да приема истината и да бъда максимално полезна на голямото си различно дете. Това е за тях
Колкото до следващо раждане не бих родила за нищо на света и съм много доволна от съдбата че съм родила второто си дете преди да знам за генетичното увреждане на батко му и най-вече че то е здраво.
Виж целия пост
Благодарна съм обаче че срещнах добри хора които ми помогнаха да приема истината и да бъда максимално полезна на голямото си различно дете. Това е за тях
Колкото до следващо раждане не бих родила за нищо на света и съм много доволна от съдбата че съм родила второто си дете преди да знам за генетичното увреждане на батко му и най-вече че то е здраво.
# 19
1 авг. 2007, 20:36 ч.
Да, всеки път като видя двата грозни белега на врата на дъщеря ми и посегна да й дам лекарството, което ще пие доживот.
Обвинявам се, че съм се предоверила в квалификацията на лекарите не един, а два пъти, и съм се оставила да ме приспят с тъпи обяснения как нямало да се повтори, как нямало да се потрети.
Освен това си задавам и други въпроси, чиито отговори никога няма да разбера, но твърдо вярвам, че дядо Господ си знае работата и си го повтарям често. Той ще има грижата да въздаде и на мен, и на тях за това което /не/ сме направили.
Виж целия пост
Обвинявам се, че съм се предоверила в квалификацията на лекарите не един, а два пъти, и съм се оставила да ме приспят с тъпи обяснения как нямало да се повтори, как нямало да се потрети.
Освен това си задавам и други въпроси, чиито отговори никога няма да разбера, но твърдо вярвам, че дядо Господ си знае работата и си го повтарям често. Той ще има грижата да въздаде и на мен, и на тях за това което /не/ сме направили.
# 20
1 авг. 2007, 21:11 ч.
Да, обвинявам се. Че не намерих начин да попреча на напълняването на дъщеря си, че не бях достатъчно строга, достатъчно последователна, достатъчно сериозна, въпреки, че винаги съм знаела, че тя е генетично обременена с диабет тип 2. Е, сега е на границата да заболее и аз съм отговорна за това, и може би моята вина е по-голяма от вашата, защото съм знаела, а вие не. Но след като нещата вече са станали, трябва да се оправяме някак си и да вярваме в доброто бъдеще и да се радваме на хубавите неща, които изживяваме с децата си такива, каквито са. И да се научим да живеем с вината си и с отговорността.
Виж целия пост
# 21
2 авг. 2007, 13:09 ч.
Обвинявам се до такава степен, че понякога се мразя, затова, че не избрах друг лекар за раждането си, затова че се мъчих 24 часа и не я хванах за гушата да я накарам да ми направи секцио, затова че спрях да дишам и така я оставих без въздух, затова че позволих да ме "блъскат" в корема в продължение на час.Обвинявам се и няма ден в който да не плача, но в крайна сметка си казвам че така ми е било писано.
Не мога да опиша колко много обичам детето си и колко ме боли, че откакто се родила е изпила толкова много лекарства, че не се побирам в кожата си от яд.Немога да не мисля какво би било ако....но няма смисъл, сега правя всичко, което е по силите ми и пак си мисля, че не е достатъчно, но бог ми е свидетел, че я обичам и че винаги ще бъда до нея.
Моля се да имаме сили, да вярваме, да се борим и един ден да се радваме на здрави и щастливи деца.
Виж целия пост
Не мога да опиша колко много обичам детето си и колко ме боли, че откакто се родила е изпила толкова много лекарства, че не се побирам в кожата си от яд.Немога да не мисля какво би било ако....но няма смисъл, сега правя всичко, което е по силите ми и пак си мисля, че не е достатъчно, но бог ми е свидетел, че я обичам и че винаги ще бъда до нея.
Моля се да имаме сили, да вярваме, да се борим и един ден да се радваме на здрави и щастливи деца.
# 22
2 авг. 2007, 16:38 ч.
И аз се обвинявам,че не тръгнах за Пловдив когато тръгнах да раждам второто си дете.ЧЕ извиках точно тази акушерка от домът й за да увреди детето ми и да ме лъже,че всичко е ок.Обвинявам се,че въобще познавам тази жена...
Виж целия пост
# 23
2 авг. 2007, 16:47 ч.
Да, понякога се обвинявам, че не съм му говорила достатъчно, че съм гледала да е нахранен , изпран, разходен и някъде сред всичките дейности не съм му говорила толкова много, че да започне и той...Обвинявам се , за това , че съм го оставяла да гледа филмче и съм сядала пред телевизора..., но гледам много да не го мисля, защото когато аз съм зле и той е зле и не му помагам. А мисълта за второ дете....не знам...иска ми се...много..., но как ще изкарам тия девет месеца и после докато проговори....Това ще са най-кошмарните 2г. вероятно.И така си казвам...да искам, но винаги пред мен стои едно голямо НО.
Виж целия пост
# 24
3 авг. 2007, 17:32 ч.
Обвинвах се. Дълго време.Мислех, че и другите обвиняват мен.Мислех,че не заслужавам да бъда шастлива и ,че животът ми ще бъде безкрайно страдание.После/трябваше ми доста време /разбрах,че животът може да бъде прекрасен.Че съм правила и правя най-доброто за болното си детенце, че го обичам,че имам подкрепата на хората до мен и най-многа на съпруга ми,с който сме заедно вече 13 год.Разбрах колко е важно да простя на себе си и да започна да се харасвам такава каквато съм.Вече имам планове, вече мечтая.И казвам на децата си колко ги обичам.Целувам ги и им показвам колко важни са за мен.Времето,преминало в самосъжаления и обвинения е погубено време, в което можех да гушкам децата си и да бъда по-близо до тях.
Виж целия пост
# 25
3 авг. 2007, 18:12 ч.
Обивнявах се , търсех в себе си грехове които изкупва дъщеря ми, още ги търся . Хубавото при нас е че нещата за сега се пооправиха , но няма гаранция че няма да се получи рецидив . Мисълта за второ дете ме плаши безкраино защото може и то да е с такова вродено заболяване . Плаша се че може да не издържа на напрежението . Изпадах в неврози и депресии, докато бяхме в болницата бях на успокоителни. Но най вече се плаша от мисълта че дъщеря ми може след време да ме обвини че не съм направила максималното. Моя приятелка с такова заболяване обвинява родители те си че не са направили операция. Питах се защо на мен , защо на дъщеря ми завиждах на приятелките ми със здрави деца.
В краина сметка страховете и притесненията ми ме вкарват в дупка /депресия/ и гледам да не се поддавам радвам се на малките ежедневните радости . Опитва се да я науча да не си изгражда комплекси .
Не знам дали успявам . Обвинявам се . Страхувам се . Но Бог знае . Съдба.
Търсих опование във религия, отдавах се на работата, опитвахме всякви лечения, дори екстрасенс.
НО НЕ ЗНАМ ВРЕМЕТО ЩЕ ПОКАЖЕ . НАДЯВАМ СЕ ! МОЛЯ СЕ ! БОРЯ СЕ !
................................. И БЕЗКРАИНО ОБИЧАМ ДЪЩЕРЯ МИ , ТОВА МЕ КРЕПИ И МИ ДАВА СИЛИ ДА ПРОДЪЛЖАВАМ ДА СЕ БОРЯ.
Виж целия пост
В краина сметка страховете и притесненията ми ме вкарват в дупка /депресия/ и гледам да не се поддавам радвам се на малките ежедневните радости . Опитва се да я науча да не си изгражда комплекси .
Не знам дали успявам . Обвинявам се . Страхувам се . Но Бог знае . Съдба.
Търсих опование във религия, отдавах се на работата, опитвахме всякви лечения, дори екстрасенс.
НО НЕ ЗНАМ ВРЕМЕТО ЩЕ ПОКАЖЕ . НАДЯВАМ СЕ ! МОЛЯ СЕ ! БОРЯ СЕ !
................................. И БЕЗКРАИНО ОБИЧАМ ДЪЩЕРЯ МИ , ТОВА МЕ КРЕПИ И МИ ДАВА СИЛИ ДА ПРОДЪЛЖАВАМ ДА СЕ БОРЯ.
# 26
3 авг. 2007, 18:35 ч.
никога няма да намериш верния отговор
Винаги ще се питаш и 4удиш,но мисля 4е така само се тормозиш-недей
важното е преценката ти за момента и вярата в резултата.Както и да знаеш и виждаш ,4е усилията ти са в правилна посока
Виж целия пост
Често се питам , дали съм виновна в нещо , дали съм направила всичко възможно , дали не е имало нещо което пропуснах , а сега вече е късно . Също така ,в стремежа си да помогна на детето си, изпробвах един куп нетрадиционни методи и лечения , понякога се чудя , дали и нещо от тях , вместо да помогне , е навредило . Не намирам отговор , а вие ?
никога няма да намериш верния отговор
Винаги ще се питаш и 4удиш,но мисля 4е така само се тормозиш-недейважното е преценката ти за момента и вярата в резултата.Както и да знаеш и виждаш ,4е усилията ти са в правилна посока
# 27
3 авг. 2007, 19:00 ч.
Здравейте и от мен.Скъпи майчета,щом обичаме децата си няма как да не чувставаме вина,когато нещо не е както трябва да бъде.Аз също се обвинявам.Когато трябваше да си гледам детенцето,аз прекъснах отпуската по майчинство и оставих на майка ми да я гледа.Беше здраво и жизнено дете,а като я захранихме с глутен се оказа,че има непоносимост и се започна едно ходене по мъките без край.Сега е на 11г и приготвям всичко в къщи.Най и тежи когато е на училище.Носи си сандвичите и гледа другите деца как си купуват боклуците и хапват.Радвам се поне,че яде здравословна храна.Мисляси,че правя най-доброто и възможно нещо за детето,за да компенсирам това чувство на вина,но невинаги съм удовлетворена.Питам се винагили има и нещо още което да се направи и което пропускам.Трябва сами да се справяме с това чувство,да не падаме духом,защото децата усещат.Искренно желая да сме здрави и да гледаме и да ни радват здрави деца.Успех!
Виж целия пост
# 28
4 авг. 2007, 00:15 ч.
няма как да ви убедя, че нямате вина
а и вината е нещо толкова ...не мога да го определя
пътяя към ада е постлан с добри намерения...вярно
ама ако няма добри намерения?
мисълта ми е - до вина може да доведе ВСЯКО действие...на нас простосмъртните не ни е дадено право да видим дали дадено наше решение е вярно или не!
но имаме право да постъпваме според сърцзето си! и ако гледаш с душата и сърцето си - ще разбереш!
а както се казва -. да разбереш, значи да простиш
ако дори приемем че нашите житейски съдби са такива заради вина - че кармата ни е такава заради минали животи - че съдбата ни е такава заради наши прегрешение....
нямаме сили да променим това, нали???? но!!! можем от тук насетне да себорим, да правим най-доброто от себе си, да дадем подкрепа и обич на страдащите си деца...и потози начин да облекчим нашата бъдеща карма, да изкупим вината си, да минем през чистилището и да заслужим рая!
нашата любов към децата ни ще спаси и нас и тях! но трябва сила...може да сме слаби и да си позволим да страдаме и да сме слаби, но после трябва да станем и продължим - не знам дали нещо друго е правилно, но това със сигурност е верния път - просто да продължавмаме борбата!
Виж целия пост
а и вината е нещо толкова ...не мога да го определя
пътяя към ада е постлан с добри намерения...вярно
ама ако няма добри намерения?
мисълта ми е - до вина може да доведе ВСЯКО действие...на нас простосмъртните не ни е дадено право да видим дали дадено наше решение е вярно или не!
но имаме право да постъпваме според сърцзето си! и ако гледаш с душата и сърцето си - ще разбереш!
а както се казва -. да разбереш, значи да простиш
ако дори приемем че нашите житейски съдби са такива заради вина - че кармата ни е такава заради минали животи - че съдбата ни е такава заради наши прегрешение....
нямаме сили да променим това, нали???? но!!! можем от тук насетне да себорим, да правим най-доброто от себе си, да дадем подкрепа и обич на страдащите си деца...и потози начин да облекчим нашата бъдеща карма, да изкупим вината си, да минем през чистилището и да заслужим рая!
нашата любов към децата ни ще спаси и нас и тях! но трябва сила...може да сме слаби и да си позволим да страдаме и да сме слаби, но после трябва да станем и продължим - не знам дали нещо друго е правилно, но това със сигурност е верния път - просто да продължавмаме борбата!
# 29
4 авг. 2007, 01:13 ч.
Да!Не мога да избягам от себе си.Приех факта,че моето дете е различно,но вярвам във възможността да успеем да се преборим.Боли ме,че никой категорично не ми каза истината за състоянието. В мен самата ли бе грешката/ генетично/ или поредната лекарска небрежност,за която дори платих.
Виж целия пост
Препоръчани теми