Методология на отглеждането и възпитанието на ОСИНОВЕНИ ДЕЦА ОТ РОМСКИ ЕТНОС!

Първо да кажа, че за мен произхода на детето ми отдавна е нещо имагинерно, абстрактно. Изобщо не мисля за него. Ще мисля, когато дойде времето да й разкажа за осиновяването (тя си го знае, разбира се, но на нивото на 3 годишно) и конкретно за произхода й.  Нямам намерение да го крия от нея, именно за да не подкопая доверието по между ни. Както ще искам, най-вероятно, да споделя с мен всичко, така и аз няма да имам тайни от нея.

Нашата кожа е леко мургава, даже мургава е много пресилено. Така, че едва ли там ще открие разликата. Но пък е много суетна и страшно много си се харесва Кисне по цял ден пред огледалото. Казва ми, че е двете сме много красиви Така, че поне по красотата си приличаме

На мен ще ми бъде "лесно да му кажа" за произхода му. Нашия мъник е толкова различен, че по никакъв начин не може да се обърка някой, че ние сме го родили. За сметка на това е толкова обичлив и чаровен, че грабва вниманието моментално още с появата си някъде.Та искам да кажа, че няма да се чудя кога е момента. Предполагам че един ден той просто ще ми отпери някой въпрос изневиделица и дано съм в състояние да отговоря без притеснение защо не е като нас. Вие мамите с по-големите фъстъчета, може ли да ме ориентирате около коя възраст проявяват интерес по въпроса? Върти ми се из главата някакъв спомен за около петата годинка (според психолога от курса за кандидат осиновители), но може и да не помня точно това ли са ни говорили. А и вие сте го преживели от първа ръка.

Мама Мишка,
недей да чакаш детето да прояви интерес. Започни още сега да разправяш как сте го чакали, как сте го взели и тъй нататък. Не е важно какво разбира. Ти свикваш да разказваш и не се шашкаш, когато ти зададе някой въпрос ни в клин, ни в ръкав (а те изключително по този начин ги задават), а детето не си спомня кога специално му е 'казано'. Темата за етническия произход ще дойде по-кьсно, когато почне да пита за биородителите. При нас това беше още на четири години. И пак не е нужно веднага да ги определяш като категория, ще му дойде времето, можеш просто да се пробваш да опишеш как са изглеждали (вероятно приличат на...)
Важното е да свикнете да си говорите за осиновяването като за всички други неща от живота - нормално и без драми.
Колкото до приликата - малкият изобщо, ама изобщо не прилича на нас и винаги се намират хора, които откриват на кого бил отрязал главата, а той напоследък се подхилва.... 

Мама Мишка, напълно подкрепям Маймуна. Аз точно така подходих и смятам, че резултата е добър. Спокойно си говорим по тези въпроси, както и по темата  "Мамо, аз нямам тати", като нещо напълно нормално и в реда на нещата. Тези разговори (по скоро мои разкази) ги започнах около 3-4 месеца след като се взехме, защото изчаках малко време да се поокопитим и адаптираме. Обясних й защо преди е била на едно място, а сега е тук, обясних й че това вече е нейния дом и коя точно се явявам аз. За да не е объркана и да знае какво се случва с нея. Тя не говореше, но разбираше почти всичко и беше достатъчно голяма, малко над 2 години. Разбира се, разговора не беше еднократен, продължавах да й разказвам. От известно време тя ми дава вербални индикации, че помни какво съм й говорила и го разбира за нивото на възрастта, на която е. По темата е спокойна, не проявява кой знае какво любопитство, за сега подробности не я вълнуват, важното е че сме заедно. С времето, естествено, ще дойдат и по-дълбоки въпроси, но щом от сега е подготвена, смятам че ще е много по-лесно.

Благодаря ви за съветите! Аз явно някак инстинктивно съм усещала нещо подобно, защото щом има репортаж на някаква тема от Ст. Загора веднага му показвам: Ето виж, в този град си роден, тук дойдохме с тати и бати да те вземем и да станеш "наш Боян" ; показвам му снимки от дома и една леля, която го държи в ръце и му обяснявам, че там е живял и тя го е гушкала преди мама да го гушка. Засега не забелязвам да обръща внимание на думите ми. Реагира само на гушкането с гушкане. Иначе, по никакъв начин не се притеснявам от произхода му и нямам скрупули към различната кръв и раса. Затова си мисля, че не би ме притеснило да си представяме с него как изглеждат хората, които са му дали живот. Но винаги има едно съмнениице: Това ли е правилният начин? Щом при вас "разказ по картинка" върши работа, надявам се да подейства и при нас. И без друго любимото му е да му говоря какво има нарисувано, та ще му разказвам и какво е снимано.

Чудех се в коя тема да го напиша...
В градинката сме. Мойта госпожица е с колело и топка, които е зарязала естествено и ползва пързалката. Колелото и топката се експлоатират от различни деца без да й прави впечатление обикновено, а ако не е на кеф идва да ми се оплаче аз да отида да ги взема.  Този ден обаче към топката посяга момиченце, на което "на челото му е написано" от какъв етнос е. Но иначе е чисто и спретнато, макар и бедно облечено, следвано от майка си, която заговаря с типичната ромска интонация на гласа опитвайки се да убеди детето да остави топката. Аз любезно казвам че може да си поиграе колкото иска, но в същия момент мойта девойка тича много обезпокоена, дърпа топката, дърпа и колелото и ги навира буквално под полата ми, след което се сгушва в мен. Опитвам се да я убедя да си поиграе с детето, питам го как се казва, заговарям го, а тя видимо проявява неприязън и не желае дори да седим повече на тази пейка. Почувствах се ужасно, извиних се на майката и си тръгнахме от тази градинка. Питам госпожицата защо не искаше да си играе с детето и единственото което чух бе: "Не ми харесва!"

Тази случка ме изуми, защото никога до този момент Албена не бе проявявала неприязън към никое дете, нито пък толкова категорично бе отказвала да сподели играчките си.
Какво ли не бих дала да бъда в мислите и усещанията й през онези 15-ина минути!

Ганката, лично моето мнение - знаят, не знам как, не знам от къде, не знам защо - знаят, че са ромчета или ако ти харесва повече циганчета, но искат да избягат от този факт и някакси не харесват циганската раса - при моя си мислех, че в дома са ги обиждали на циганин или нещо от сорта, но явно не е това, а е доста по-дълбоко

Слушат, виждат, попиват отношение, нормално. Искат да бъдат харесвани от приятелите, от другите, от нас...
А бягството от знанието, не го отдавам толкова на това, че имат корени точно от този етнос, а от нежеланието да приемат, че при тях е различно отколкото е при другите деца.
Ако бяха шведчета, надали щяха да тичат с отворени обятия като видят рус и розов човек.
Но да, възможно е понякога да изплуват спомени от подсъзнанието, от несъзнаваното...

Хубаво е да четем и говорим с хора с опит в осиновяванията  на деца не само от различни етноси, но и раси.
Белокожи родители осиновили чернокожи деца споделят неща, които са драстични като примери що касае отказът на децата да приемат факта за осиновяването си.
Нали, ако приемеш, че си различен от мама и татко, то това значи да приемеш, че идваш от другаде...

Не бих била настоятелна в разговорите, ако е на етап отричане.
И най-силните думи не биха били достатъчни, ако си противореча в отношението. Затова просто не деля хората на расов, етнически и т.н. принцип в ежедневието. Децата гледат, помнят и попиват. 

ох, това не са ли много силни грехове да им вменяваме? не знам, и аз "виждам" понякога допълнителни неща в ординерни ситуации, като примерно едно семейство индийци с две момиченца, които така гладно зяпаха мойта, та си викам, ето, разпознали са интуитивно свойто, нищо, че ни гледат с мъжа ми, че не сме от техните ... ама и на мен често някое дете ми приковава интереса и не мога да си отлепя погледа от него, в рейса примерно ...

в ситуацията на Ганката може да се дължи на обикновено вкисване, на инцидентна проява на егоизъм, на проява на отрицателно отношение към различен, но в смисъл, че не принадлежи към кръга деца от градинката, които вижда обичайно  и с които са си общество един вид, че е бедно и скромно облечена ... децата и на тази възраст, и при най-благородно възпитание, са способни да изолират дете, което не е толкова розово или батманесто или друго ... мойта, която като цяло е щедра и споделяща и открита и общуваща, понякога има такива върли прояви на необясним егоизъм, че се изумявам ... има деца, за които специално си прибира нещата, има деца, на които направо им хъска, дразнят я с присъствието си нещо ...  същото противоречие е и когато я гледат възрастни - хем й харесва да е център на внимание и даже се старае с някой маймунджулук да събере погледите, хем на моменти е срамежлива и се дразни някой като я гледа и ми се оплаква, че и му се плези и му пърди с уста ... ужас направо.
не знам, при децата има критерии за разделяне на големи и малки, но със сигурност не са расовите белези, в това съм убедена. нито към "свои", нито към чужди.

създай й ситуации, ако ти изпадат случай, да разбереш повече, може да е и съвсем инцидентна проява.
от друга страна, ако някъде в обкръжението си чуват често изявяване на негативизъм към определен етнос, то е ясно, че е възможно и те да имат такова отношение. аз съм по-скоро склонна да мисля, че децата, дори от отявлено различна на родителите им раса, се асоциират по-скоро с родителите си, въпреки очевидното ... подсъзнанието ли, съзнанието ли върши чудеса като самозаблуда в името да душевния комфорт. ако нападат представители на същия етнос или раса, не е защото осъзнават и отричат произхода си, а по-скоро защото се осъзнават като представители на родителския етнос, раса, колкото и да е абсурдно понякога, и са приели някои негови норми и клишета, пак казвам, не е задължително да произтичат от родителите, а от другата среда ... чета по тукашни форуми, че за да препятстват тази заблуда при трансрасови осиновявания търсят контакти за децата си нарочно сред общност от същата раса, националност ... за да има с кого да се идентифицират по прилика някак.
аз обаче не мисля, че с нашите ромчета нещата са същите, просто защото визуално те не се отличават генерално  от нас, колкото и да мислим обратното в началото

във всички случаи, засилено възпитание в толерантност към различните въобще е добра превенция, независимо какъв е точния казус. дори да има инциденти, то кой не е грешал, общата нагласа ще им е позитивна и може би няма да се обърнат срещу себе си, ако един ден се осъзнаят като по-различни.

хм, препрочитам се и се улавям, че звуча поучително сякаш, извинете, не тва ми е целта. мисълта ми основната е, че понякога ние самите преекспонираме значението на произхода, поради специфичната среда в България.
мисля така, защото след като за мен този фактор отпадна, нещата са доста променени и виждам разликата в себе си. въобще нямам повод и за най-бегла асоциация с темата, независимо от случки, поведение и т.н.  малко или повече, всичко е в главите ни, макар и по независещи от нас причини.

При нас циганчета няма - кварталът е такъв, че просто няма - има едно турче и това е. Обаче има нещо, за което не съм дълбала - например от време на време баща му му прави "циганска баница", така я и наричаме, понеже не виждам нищо лошо в наименованието (баща му му я прави, защото аз съм против, но това е друга тема). От време на време той си я иска
- Мамо, искам онази баница, дето тати ми я прави.
- Коя, мамо?
- Онази с червения пипер.
- Циганска баница ли искаш?
- Да бе, онази.
И не само с това е така - когато се опитам да отворя дума и спомена думата циганин, той реагира отрицателно. Не реагира отрицателно на негър, арабин, японец и т.н. - реагира отрицателно на циганин. Затова и за сега съм го оставила на мира, за после ще видим.

В нашия квартал циганчета в обстановка, в която сме свикнали да мислим за тях, също не живеят. Има обаче 100-процентово интегрирани цигански семейства. Даже в групата на Ваньо до миналата година имаше едно момиченце, за което всички момчета се биеха (буквално -гледала съм го  на запис на урок по танци) кой да танцува с нея.

В градинките също идват майки с циганчета, но те са на възрастта на сина ми и по-големи. С него никога не сме имали проблеми да общуваме с когото и да било. Даже веднъж гастролиращи събирачи на вторични отпадъци го возиха на каруца с кон от едни кофи за боклук до други (беше на 4 годинки). Страшен разговор стана с другите деца вътре, а аз подтичквах с кучетата покрай каруцата. После коментарът му беше че много му харесало да се вози, ама "защо така миришеше, бе мамооо?"

А случката с Албена беше в чужда градинка, където по принцип всички деца ни бяха непознати. Тя игра охотно с всички други, само с въпросното детенце се получи пълно фиаско при опита за общуване. Точно затова ми направи такова впечатление.

Ромският корен на малкото ми момиченце не рефлектира по никакъв начин засега върху никой по никакъв начин в и извън къщи. Не считам за необходимо да го обявявам наред - знае майка ми и сестра ми. Съжалявам че казах на свекърва ми защото тя от време на време изплясква с най- добри чувства:"Ама хич не и личи че е .... одрала ти е кожата!"

Но етносът на Марти започва да го вълнува все повече. Засега не е болезнено, а просто се чувства различен: "Мамо аз нали не съм негър, както казва ... от градината.", "Аз трябва да си намеря черна жена, като мен.". Всеки ден повтаря поне по 2 пъти, че е черен. Стараем се да коментираме спокойно и да градим самочувствието му сред приятелчетата засега успешно (с лекота създава приятелства и контакти) , но се чудя какво още го чака и ми се къса сърцето за моето момче.

Ех, Ива, онзи ден синът ми си сложи слънчеви очила, погледна се в огледалото, свали ги и каза "Сега вече съм бял"

Може би като "бял човек"?