Благодаря ти,че си моето момиче

И моят... ...Исах да разкажа нещо за него,за родителите ми,но нямам сили...

И при мен е същото, само годините са по-малко. Истината е, че никой не може да замести мястото на човек, който си обичал толкова .. 

Ох, защо ли я отворих тази тема, пак ще се разплача.
Много ми липсва татко, аз си бях и си оставам неговото момиче, помня че когато ме е приспивал го държах за дрехата, за да не го загубя, а ще станат 3 години от както го няма 

Ей,колко хубаво било да имаш баща!
Родителите ми са се развели,когато съм била на една година.
Баща ми не ме познава,не знае нищо за мен.Аз обаче го познавам като самата себе си.
Никога не ме е питал как се справям в училище,нито веднъж не е присъствал на мое тържество в градина или училище.
Винаги когато е идвал в нас уж да ме види е идвал за да врънка майка ми да се върне при него.Никога не съм спала с него в един дом.Когато баба ми,неговата майка ме е вземала,него все го е нямало.Нямам спомен вечер да ме сложи да спя или поне да ми пожелае лека нощ.За 32 рожденни дни,които съм прекарала общо ми се събират 3-4 подаръка.Когато моите съученици получаваха по 50-75 лева издръжка,моят баща ми плащаше от дъжд на вятър по 25.Един единствен път ме е взел да ме разходи и ме докара до нервен срив ,обиждайки непрекъснато майка ми.Никога не ми е липсвал като фигура в семейството,винаги съм се изживявала като голяма късметлийка че живея само с майка си.Неспособен е на каквато и да била връзка с хората(приятели,жени).Когато порастнах реших че трябва да го възприема такъв какъвто е и по възможност да го обикна.Защото освен мен няма друг жив роднина.Много ми беше мъчно за него,въпреки че много хора които го познават ще кажат че не заслужава.И няма да сгрешат.Простих му за всичко,дори за непростимите неща(едно от които беше отношението към неговата собствена майка,моята баба).Казах си че искам да му дам още един шанс.Направих го ,но разбрах скоро че не си е струвало усилията,не можах да му простя е че продължи отново да се държи грубо с останалите около него,дори в мое присъствие,без да се замисля колко ми е неприятно това.Реших да прекъсна връзката си с него.А сина ми толкова много да прилича на него,понякога ужасно се притеснявам от това.Не искам да бъде като дядо си.

Albertine!
Баща ти е направил поне едно хубаво нещо в живота си - създал те е! 

Имали сме много специални моменти с татко,които са ме карали да се чувствам като неговото момиче,но си имахме традиция когато искам нещо,казвах с много специфична интонация "татенцеееее",а той отвръщаше "какво е този път".Лека му пръст(липсва ми много).

За съжаление не мога да си спомня нито случки, нито думи. Татко дълги години пътуваше по света и липсваше в жовота ми. Когато си остана у дома, аз бях вече на 19г. Не успя да намери път към мен, всъщност не зная дали го е търсил... Не ми каза никога, че ме обича. А защо не му го казах аз..., късно е вече... Тате прости...

  
Ами да ти кажа не го виня че не е бил любящ баща.Чувствата ни са взаимни.Това което си мисля сега е че децата са невероятни в усещанията си.Въпреки че се е мъчил да ми се радва,когато бях малка,дълбоко в себе си знаех че много,ама много се напряга за да го докара.Е това е,не му идваше отвътре.Знаех че много го иска,ама насила хубост не става.И аз се мъчих мъчих но не успях да почувствам нещо към него .Единственото което изпитвам е дълбоко съжаление че нещата стоят така между нас .Нищо друго.Мислех че мога да го променя,ама той живее на друга планета.

Знам. На всяко малко момиченце е заложено да обожава баща си, да му се въхищава, да се гордее с него, да бъде неговата малка глезанка. Когато това не се е случило остава една голяма празнина за цял живот...но здраве да е, това да ни е дерт. Вече сме големи, има кой да ни обича и кого да обичаме. Животът продължава. 

Татенцето ми бе човекът, който никога не ми повиши тон...човекът, който вярваше в мен....гордееше се с мен и винаги заставаше зад мен....всяка една секунда от животът ни на земята, в който се "засякохме" мога да си спомням и си спомням с много обич, много топлина и болезнена липса....ужасно много ми липсва......

Иска ми се да пиша по темата ама не мога  баща ми не ме е приспивал, не ми е чел прикаzки, не си е играл с мене, не ме е прегрьщал... не ми е каzвал браво, ако сьм го zаслужила, но пьк белите ми ги "награждаваше" подобаващо... 

Спомням си татко да ми суши косата със сешоар като малка и почти всяка вечер да ни носи мен и сестра ми от дивана в хола до леглото  на конче,...Не всички спомени са ми хубави с него, но го уважавам за това, че ми е баща и в лошо и добро винаги се е опитвал да бъде до мен и сестра ми( колко е успявал е друг въпрос). Той е единствения ни родител , нямаме баби и дядовци, това ни сприятели повече в последно време с него.

vanessa  и аз съм като теб затова сега искам баща им да се даржи добре със тях ,майка ми много ме обичаше но си отиде много рано от  този свят едва на 40

  За това ,че си простила.
 При мен е само празнина...може и да съм простила  ..не знам.
А синът ми/по-горе писах ,че прилича на него/...Те просто приличат физически на тях. Надявам се...също като теб.




Така е!
Но остава белегът от раната....

СтаМ,много по лесно е да простиш на хора,които никога не си обичал особено много.Трудно се прощава на човек,когото си обичал или все още обичаш.