Стана ми страшно!

Разплаках се и ми стана мъчно за момченцето.Тази жена според мен в никакъв случай не заслужава да се нарече мамичко.Горките деца.

Макар и да незнаем предисторията на тази истерия, прави лошо впечатление. И на мен ми дожаля за детенцето

Ама не бързайте да се разплаквате така наивно. Вие знаете ли каква е предисторията? Знаете ли защо майката е постъпила по този начин? Аз не знам и затова не мога да я съдя.

Това разказ на очевидец ли е ?
Горкото дете.

Субективно разказана историйка... не ме впечатлява, т.к. няма как да се убедя в достоверността й, още повече че сигурно е минала и през доста редакции.

Принципно всеки сам решава по какъв начин ще вузпитава респект у децата си - някои го правят с шамари, други със заплахи, трети с разговор, доводи и умерено изграден авторитет. Това не е нещо ново.. Даже навремето, ако си спомняте в старите БГ филми отношенията деца/родители бяха доста интересно представяни - основно бой, наказания и никакъв диалог...

Та никак не ми е страшно на мен, всичко е в реда на нещата, просто се убеждавам, че прогреса в междуличностните отношения е минимален.

Напълно подкрепям.
Щом майката прибягва до друга заплаха - в случая бащата, самата тя не е такова чудовище.
По-страшно ми става от това, което ще последва, щом се намеси таткото. Явно има и по-страшно.
Макар че може самото дете да е направило нещо наистна лошо - което да е навредило на него самото или пък на бебето.
Просто без да знаем подробности, не можем с леко сърце да бъдем съдиници.

Каквато и да е предисторията,този ужас ,който детето има от баща си ,не е случаен.За майката пък изобщо не искам да коментирам,в крайна сметка на 6-7 години какво толкова може да е направило,да е убило човек ли?Щом детето се опитва да обясни нещо,значи може да се комуникира с него и по друг начин,освен с удари и то по главата!

Имах веднъж среща с една майка, която беше с двете си деца в болницата, в нашата стая. На малкото (2 годишно) му беше разрешено всичко, на голямото (3 годишно), не му беше разрешено да сгреши в нищо. За всяко нещо получаваше шамар по бузката. Беше до нашето легло. В такъв момент се чудиш, какво да направиш... И на мен, и на другите майки в стаята, ни беше писнало от това отношение към голямото дете и мърморехме, но зад гърба на майка му. Един ден, тя даде вода в едни пластмасови чашки и на двете деца. Голямото с уплашен глас каза, че е направило малка беля и е поляло одеялото. Майка му отиде при него и констатира, че е направило не малка, а голяма беля и го удари. Сипа му пак вода в чашата и пак му даде, то през сълзи каза, че си е поляло пижамата. Тогава видяхме всички, че дъното на чашата е пукнато и водата изтича оттам. Не можех да гледам, как го удря за всяко нещо и й казах, че сега би трябвало да му се извини, че го е ударила, че е оляло одеялото, а всъщност чашата му е била пукната. Тя се ухили и каза, че на 3 годишно малко й е интересно, как би могла да се извини... или нещо такова. Всички деца в отделението опищяваха света, като идваха сестрите с инжекции и хапчета, само това дете седеше и не смееше да гъкне, нито като му слагаха абокада, нито когато му правиха инхалации. Ако се случеше за нещо да ревне, майка му почваше да му удря шамари и да го кара веднага да млъкне. То си надуваше бузките, почервеняваше цялото и така страдаше. Душеше се от рев отвътре... Дете с астма. Такова 3 годишно дете не бях виждала. Гледаше умно и се чудеше, как да угоди на всички. Веднъж се спречкаха с моето дете, че искаха един и същи молив. Майката отиде и удари нейното дете - дежурния шамар по бузата... аз ревнах и изтръгнах молива от ръцете на детето ми, за да го дам на детето й... това дете беше много нещастно. И обичаше майка си, какво да прави... гледаше я като Господ.
Това беше преди 1 година и още не мога да го забравя. Често се сещам за този Иво, който сега е на 4-5 години и, кой знае, какъв живот има... Не можахме да му помогнем по никакъв начин .

Кавото и да е направило детето, трябва ли да го удря , още повече по главичката?  

Каквато и да е предисторията или историята след това, това е ужасно и ми е много мъчно за детето

Много тъжно наистина...И аз се разплаках...Но това е реалността - има и такива родители, има и такива деца...

Разказ на очевидец (мой познат) - в автобуса жена, прибираща детето си от училище, и въпросното дете се карат за нещо. В един момент на нея така й прикипява, че слизайки на спирката вече от шамари е преминала на бой по главата... с чадър.
Моят познат се приближил и казал: "Госпожо, да ви дам направо пушка да го застреляте?"

Та - не знаем предисторията, наистина, но никак не мога да си представя, че такива действия са оправдани.
Да не коментираме заплашването на дете със "сега като кажа на..." 

Не съдя никого - всеки възпитава децата си съобразно възгледите и възможностите си. Откакто имам дете съм попадала в доста ситуации, които преди ми се струваха невъзможни - напр. при вида на  хленчещо или тръшкащо се дете по улиците си мислех, че това с моето дете няма да се случва, но ето че.....

Колкото до заплашването, че ще каже на бащата, не сте прави веднага да си мислите най-лошото. И аз заплашвам моите деца, че ще кажа за някоя беля на баща им, а те изпадат в ужас, не защото той ги бие или наказва, а просто за тях, тъй като го виждат много по-рядко, отколкото мен, той е ...хм, как да кажа - полубожествен образ. По-скоро ги е страх да не го разочароват, да не им се разсърди.
И не мисля, че тази майка е "удряла" детето по главата - може би просто го е "пернала" няколко пъти, което не е равнозначно на това да го пребие от бой.
И защо никой не съчувства на горката майка - кой знае какво е направило това дете /и за кой пореден път/, че в безизходицата си тя е била принудена да го ошамароса.
Е, това са само чисто хипотетични разсъждения.