Когато детето се тръшне

На тази възраст основната причина за "тръшкането" е невъзможността  на детето да се изразява пълноценно - да говори най-вече. То разбира всичко, но говорният му апарат не е развит достатъчно, за да може да каже какво иска или какво го мъчи в момента. И просто побеснява, защото околните не го разбират. Разбира се, че в такъв момент игнорирането не е най-доброто решение.
Но на възраст след 2 годинки - причините са други, то вече се опитва да манипулира и да се налага на околните - тогава реакциите са други.
Говоря като човек, който е преживял този период и макар че за малко щях да си загубя разсъдъка - оцелях. 


Ох, повярвай ми - съвсем не ми беше до смях тогава...

Стискам ви палци, момичета!

Здравейте, девойки!
Моето момче е още малко и не е достигнало този етап, но отсега психически се подготвям да го преживея. 
По-долу копирам част от главата "Първо юношество" на книгата "Изкуството да бъдеш родител" на Фицхю Додсън.
Ако модераторите счетат, че това е против правилата, моля да го изтрият.
Ако някой желае, мога да пратя на мейла цялата книга ЗИПната.

Възрастта на първите стъпки, за която говорихме, започва, когато детето ви проходи, тоест на около една година, и продължава горе-долу до края на втората година.
Но ако се опитаме да приложим тази схема към първородния ми син, ще видим, че той навлезе в етапа на първите стъпки на около деветмесечна възраст, защото точно тогава проходи. И макар схемата да сочи двегодишната възраст като начало на „първото юношество", за него то започна на около година и осем месеца. Как разбрахме ли? Ами той недвусмислено ни даде да разберем по следния начин: през целия период на първите стъпки, когато нещо не му харесваше, той казваше „не, не" със спокоен глас, без да настоява и без да прави истории. Но на около година и осем месеца в разстояние на една седмица изведнъж се превърна в друго дете. Когато го питахме иска ли нещо, крещеше с всичка сила: „Не, не и не, не искам!" Тогава ни стана ясно - макар да нямаше две години, той навлизаше в нов стадий на развитие. В емоционално отношение бе достигнал до своето „първо юношество".
Така че продължителността на стадиите в развитието може да е различна за отделните деца - всяко едно преминава през тях в посочения в тази книга ред, но следвайки собствения си ритъм, в някои моменти по-бърз, в други по-бавен.
Типичното поведение за първото юношество се забелязва при около 50% от децата, навършили две години; на същата възраст 25% вече са задминали етапа, а 25% още не са го достигнали.
Затова не смятайте, че детето ви задължително трябва да изживее различните фази в развитието си точно по начина, по който са описани. Примерите се. дават само за да привлекат вниманието ви върху вероятната посока на промените, които то ще претърпи. Важно е да знаете реда на етапите. Но детето ви ще остави отпечатъка на своята индивидуалност върху всеки от тях.
Развитието на детето не е равен и гладък път, водещ с течение на времето до по-зряло поведение. Напротив, то преминава през периоди на равновесие, следвани от периоди на неравновесие. Например първите стъпки са период на равновесие, а първото юношество (между две и три години) - на неравновесие. След това стадиите продължават да се редуват. Любопитно е, че природата сякаш е искала да запомним по-лесно този процес и е обозначила по-стабилните периоди с нечетни числа (1, З,5 години), а по-нестабилните - с четни (2,4 години).
Ако искате просто й разбираемо за всяка майка определение за равновесие и неравновесие, смятайте, че когато детето ви доставя радост с присъствието си (на три години например), то е в период на равновесие. А когато се държи като малко зловредно чудовище (на две години например), то е в период на неравновесие. Надявам се да съм ясен.
Първото юношество е стадий на преход - първия преход, който наблюдаваме в растежа на детето. Нарекох го „първо юношество" заради фрапиращата прилика с истинското юношество между тринайсет и деветнайсет години (което можем да наречем „второ юношество").
Преходът от детството към зрелостта се извършва между тринайсет и деветнайсет години. Преди да навърши тринайсет години, детето действа в границите, наложени му от родителите. То още не е достатъчно зряло, за да се проявява самостоятелно вътре в очертани от самото нега граници и според свои собствени закони. Но в рамките, определени от родителите му, бъдещият юноша вече е достигнал до известно психологическо равновесие. За да премине към
по-висшето равновесие на възрастен човек, той трябва като начало да наруши равновесието на детството. Схванат ли бащата или майката този основен принцип, объркващата сложност на юношеското поведение веднага става обяснима. Тогава вече родителите могат да разберат защо юношата изпитва психологическа потребност да обича друг вид музика, да има друга прическа, да се облича другояче и изобщо да се държи не така, както възрастните изискват от него.
Марк Твен добре го е казал: „Когато бях шестнайсетго-дишен, мислех, че баща ми е най-глупавият човек на света. А когато навърших двайсет, направо не можех да повярвам колко много е научил за пет години!"
И двете юношества са етапи на бури и напрежение, изпълнени с отрицание и бунт. х
Много е важно родителите да схванат положителните аспекти на онова, което нарекохме неравновесие. Тези от тях, които вече имат опит, наричат това време „ужасната година- и се боят от него. Но да погледнем на нещата от друг ъгъл: да вземем едно дете между година и четири месеца и година и половина. То е още бебе. Как може природата да го превърне в тригодишно дете, чиято личност да притежава зрелостта, характерна за дете, а не за бебе? Майката природа не може да извърши тази промяна, без да наруши равновесието, достигнато от бебето. Затова, когато най-малкият ни син започна високо да крещи „не, не!" още на година и осем месеца, ние разбрахме, че бебешкото му равновесие се пропуква.
Въпреки трудностите, които поведението на отричане и противопоставяне на двегодишното ви дете ще ви причинят, спомнете си, че наистина става дума за положителна фаза в развитието му, без която то ще застине в бебешкото си равновесие.
Преди време една приятелка, не особено запозната с детската психология, ми написа по повод на дъщеря си, тогава на около две години и половина, следното: отивали в магазина, когато малката внезапно клекнала на тротоара и отказала да помръдне и на сантиметър за голямо учудване на майка си, която никога не я била виждала да се държи така.
Та приятелката ми ме питаше: „Защо прави това?" Най-простият отговор несъмнено би бил: „Защото е на две години и половина!"
Тя впрочем веднага щеше да разбере защо дъщеричката й постъпва по този начин, ако бе прочела описанието на дете на две години и половина в „Малкото дете в съвременната цивилизация" на д-р Гезел. Ето какво се казва там:
Ако накараме група родители да определят с тайно гласуване най-уморителния период от предучилищната възраст на децата им, мнозинството с положителност биха посочили две години и половина, защото на тази възраст децата проявяват крайности. Ето защо честотната крива на пердаха достига своя връх точно тогава."
На този стадий детето не се вписва добре в никоя социална група и не е истински склонно да общува със себеподобните си. То все още се нуждае от майка си. Майката е слънцето, около което се върти младата планета.
Обикновено детето е упорито и непреклонно. Изисква желанията му да бъдат задоволявани на минутата. Не си пада по компромисите, не обича да дели онова, което смята за свое, зле се приспособява към реалността. Не приема никакво изменение в съществуващото. Яростно протестира, ако мама или татко променят или прескочат някоя дума в позната песен или приказка. Възприема всяка рутинна домашна дейност като поредност от строго определени събития и абсолютно държи да се спазва установения ред. С това ни напомня за някой придирчив стар ерген-перфек-ционист с веднъж завинаги изработени навици. Но за ]раз-лйка от ергена детето може изцяло и внезапно да се промени. Давате му плодов сок в стъклена чаша, то иска в порцеланова. Предлагате му порцеланова, то държи на стъклена. Детето е тиранично. То обича да заповядва. Държи се като малък цар, като господар на къщата. Опитва се да върши неща, с които очевидно не може да се справи само, като наиример да си завърже връзките на обувките, и категорично отказва да приеме помощта ви. А когато забеле-жи че не се получава, избухва в сълзи и прави страхотна сцена. Може дори да ви обвини, че не сте му помогнали.
Този период е и време на силни изблици, на бури и напрежения, на чести смени на настроението. На всякакви крайности. Детето често се затруднява да направи и най-прост избор и да се спре на него окончателно. То се колебае, разтърсвано от противоречиви чувства, които го тласкат от „искам това" до „не го искам" и от „искам да правя еди какво си" до „не искам да правя нищо". Понякога взимането на такова просто решение като това дали иска сладолед и дали да спрат да му купят може да предизвика у него остра криза на нерешителност.
По същото време то, бие всякакви рекорди във всички области - може да прави едно и също нещо неопределено дълго време или да повтаря все една и съща фраза или дума, докато на майката й дойде до гуша и помоли за милост. Трудно приема новостите като ястие, което не е опитвало, или дреха, която току-що сте му купили. Необходима му е сигурността нагтарото и познатото. Затова обича ритуалите: всичко трябва да се прави винаги по един И същи начин. Детето на две години и половина е известно със своята взискателност. Не му противопоставяйте вашата! С дете на тази възраст трябва да се отнасяме с много търпение. Способността му да дели, да чака, да отстъпва е силно ограничена.
Колкото до положителния аспект, нека кажем, че през този период детето се налага със своята бодрост, ентусиазъм, енергия. Ако майката прояви разбиране, тя ще може да го оцени и да открие различните страни на обаятелната му личност. Защото понякога то умее да бъде и чаровно с цялата си буйност, наивност, въображение, въодушевление, щедрост, с възторга си от новия и непокътнат свят, който открива. А какво научава детето ви на този стадий от развитието си? Майката на такъв „пръв юноша" несъмнено ще ви отговори със същата фраза, която би използвала майка на истински юноша: „Питам се научава ли нещо друго, освен да бъде непоносим и да ме дразни!" И нека бъдем честни - има немалко истина в тези майчини жалби.
Но ако погледнете отвъд всекидневните изпитания, на които ви подлага, ще разберете, че детето ви е на път да .открие своята индивидуалност, противопоставяйки я на социалния конформизъм. (Това е умаленият образ на развитието му между тринайсет и деветнайсет години.)

Тц, тц, тц, колко много думи, за да се обясни, че детето просто осъзнава, че е личност и се опитва да воюва за собственото си Аз. 

Това беше цитат. Всеки преразказ или обобщаване боже да бъде неточна интерпретация в зависимост от гледната ми точка...
А иначе има и още много, мога и него да публикувам  ... все пак авторът е Хамериканец

Този период с тръшкането е страшно изнервящ и неприятен за мен. Даже на моменти си мисля,че съм лош родител щом каото детето ми постоянно е недоволно. Опитвам се да го успокоявам,да му отнемам вниманието,но то реве и се тръшка за всяко нещо ,което не му разреша. Незнам вече как да постъпвам и докога ще трае този период. Не мнава номера с оставянено и в друга стая,защото той тръгва след мен и продължава да реве докато накрая не постигне своето. Приемам всякакви съвети включително и на лични.   

Единственото, което мога да кажа от собствен опит е: предусещане на кризата и нейното избягване, което става с отвличане на вниманието и вече когато кризата е настъпила - пак отвличане на вниманието. Само това действа според мен. Започне ли възрастният да си бори ината с детето... Загубена битка е това.
Друго, което ми прави лошо впечатление е, когато видя майка да се разхожда с приятелка/ки,  детето до нея пищи и се тръшка, а тя си говори спокойно с дружките и не му обръща внимание. Не се иска много акъл да се сети човек, че детето в момента се мъчи всячески да привличе вниманието на майка си, даже и с безобразно поведение. То не е куче, все пак.

 

Много зависи от ситуацията обаче. Случвало се е, като се събуди да я гушна ей така да се погушкаме, гледаме 2-3мин. и изведнъж да ме изблъска с писъци. Това вкъщи. Оставям я и започва лудо търкаляне и истерясване по земята. Толкова пищеше, че аз не си чувах гласа, пък камо ли тя. Единствено помогна да си излезна от стаята и да се напищи на воля.

Абсолютно !

Не й обръщам внимание. Тя си пореве и като види , че никой не й обръща внимание става и започва да се занимава с нещо друго. Това е период, който постепенно отминава.

При мен помага да го оставя, да му мине яда  . Опитвала съм с гушкане, но това само влошава нещата. Един ден си вървим по улицата и той решава, че трябва да си вземе едно камъче от средата на платното за движение. Аз го вдигам и започвам да обяснявам, че там е опасно, минават коли, а той рев. Занасям го на тротоара и пак спокойно обяснявам. Е не той си се тръшка. И в този прекрасен момент се появява една баба и ми заявява, че ще се обади в комисията за защита на децата.  Аз вече сам 

Много е трудно при нас. Тръшкането започва в 90% от ситуациите, когато се иска нещо. Понякога помага отвличане на вниманието, но понякога - сцената е жестока - диво мятане, пищене с цяло гърло, търкаляне по пода. Нищо не я успокоява - бие ни, не иска да я гушнем. Ако я оставим без внимание - става страшно - изпада в дива истерия, хълца страховито и накрая - повръща всичкото си ядене до капка (научила се е да го прави много ефектно). След това всички се успокояват (потни и задъхани) и нещата се нормализират. В повечето случай запазваме самообладание, но понякога ни идва в повечко. Не знам какво си мислят съседите - писъците се чуват през 3 етажа, очаквам скоро някоя лелка от социалните служби да потропа на вратата.

като чета написаното преди мен се поуспокоявам....
значи моето синче започна с подобни сценки в началото на лятото ...
пример вижда нещо което има друго дете и то не му го дава или нещо аз не му давам и започва значи ако сме вътре ляга на земята рев тръшкане опитва да си удря главата удря с ръце крака абе като откачено.....
ако го оставя без да му обръщам внимание изпада в дива истерия започва да си бие шамари да реве дори за изляза абе с няколко думи разстройва се много и дори да спре да плаче след известно време след това за най малкото пак започва
ако му се скарам или го накажа в леглото му същата история
навън положението не е по розово започва с опити за лягане по земята / струва ми се неприемливо да го оставя чак колкото иска да се въргаля / рев вик вряк
абе общо взето не трябва да се стига до чак такива емоционални състояния според мен
значи опитвам се да избягвам дразнителите
например много обича клатещите се колички със стотинка и вообще всякакви топчета и т.н но като го пусна после няма вадене като трябва да си тръгнем рев мята се по земята не мога да го удържа .... решението няма колички няма топчета няма джипки
примерно иска някяква играчка на друго дете то съответно не си я дава .... решение / след като се сдобих с една камара играчки каквито имат другите деца и той спира да им обръща внимание / като видя че иска нещо и положението предвещава буря просто го хващам и се изнасям .
това мисля е своеобразно наказание за лошо поведение ....
реве - няма джипки
иска всичко и реве - няма деца и техните играчки
като се затръшка в  къщи   - най добре върши работа слагам го в кошарата му и излизам от стаята защото когато е в стаята без ограничения / кошарата в случая/ започва да хвърля играчки да се удря по пода, просто се страхувам да не стане по голяма беля ..... а в кошарката да се хвърля да се тръшка не му изнася да си качва краката отгоре и да се опитва да прескача ..... явно има страх поне засега.
общо взето за лошо поведение смятам че трябва да има наказание ....
децата мисля че имат нужда самите те да им се налагат някакви ограничения и от време на време да се напомня че възрастния казва какво ще става и трябва да се слуша .
Големия ми син пък протестира по други начини. Той е на 9г. Първо се започва с уж случайни забравяния за домашните за това и онова всичко облечено в не открит протест ами във по скоро правене на забравил на незаписал на не разбрал .  И като запитам защо, той започва ееееее какво толкова е станало не съм се сетил не съм нарочно и едва ли не ме изкарва мен виновна че съм повдигнала въпроса защо той не си гледа задълженията . След безуспешни разговори,  скарване , му отнемам нещо което обича за известно време и върши работа

Прочетох в една книга за метода - "държане в здрава прегръдка". Книгата е "Малкият тиранин" на Иржина Перкоп.
Това е психотерапевтичен метод.
Прилага се при по-буйни дечица, при деца с проблеми ( като аутизъм, например) и при деца изпадащи в истерични кризи, или изобщо тръшканици.
Състои се в това да прегърнем детето в момент на такава криза, да го стиснем в прегръдката си, но и да го оставим да си буйства в нея.
По този начин действах при последната криза на дъщеря ми, пред няколко дена. Какво стана:
Ева изпадна в истерия, половин час крясъци и рев, мяташе се като зверче, не искаше никой да я пипа. Искаше да се затвори сама в стаята си, да се самосъжалява и да се успокоява самичка. Обикновено точно така постъпвам, оставям я да се нареве. Но след като прочетох за този метод, реших да го пробвам. Хванах я здраво, прегърнах я  като бебе, тя ме удряше, биеше, крещеше още по-силно от желанието да се освободи. Но не успя. А аз кротко, нежно, но твърдо й говорих през цялото време, че съм до нея, че знам, че е ядосана, и иска да е сама, но че аз съм до нея и няма да я оставя, че съм нейната майка и искам да я гушкам. Всеки път, като ме удряше й казвах, че ме боли, че не ми е приятно, но че няма да я пусна. След около 20 минути се успокои и започна да се наслаждава на уюта в моите обятия.
По-късно мъжът ми каза, че този метод не е помогнал, според него. Но не беше така.
Идеята е в това детето да усети, да почувства, че не е само, че дори и в кризисни моменти родителите му са до него, че няма да го оставят. Така ще усети сигурността, от която има нужда, а желанието му за всевластие ще бъде подтиснато.
Децата трябва да научат, за всички чувства, които могат да изпитат, те трябва да бъдат изживяни, а не подтиснати и родителите са тези, които винаги ще бъдат с децата си. Така някой ден, когато вече са големи, ще се завръщат към семейното гнездо, защото в него ще са изживявали всичко, и никой няма да ги е оставил или изритал от там. Сигурността е най-важното нещо за едно малко дете.
Така, след време то няма да търси друг отдушник на емоциите си, което е честа причина за появата на агресия извън дома.
Много съм доволна, че намерих това решение, че разбрах как точно да действам в такива моменти, колкото и тежки да са те.
Надявам се да помогна и на вас с тази информация.