Ето нашият последен разговор
- "Мамо, аз пил ли съм вода като съм се родил?", А! не, не като съм бил в коремчето ти пил ли съм вода?"
- " Не когато децата са в коремчето на майките си не пият вода, а ... но ти на ли знаеш, че не си бил в моето коремче, а в коремчето на една друга лелка."
- И коя е тя?
- Не я познавам.
- Къде е тя сега?
- Не знам.
- Защо ме е оставила ?/значи помни разговорите ни все пак/
- Защото не е могла да те гледа.
- Ей, как можа да ми се случи такова нещо!?
- Ами, така става понякога, нали знаеш. И Исито и Камито , също не са били в коремчетата на майките си.... / разговорът продължава за тези деца../
и след малко: - "Мамо, аз чувствах, че ти си ми майка, и ми беше мъчно като се родих, че те няма. И плаках много като се родих, за тебе. "
Последното много пъти ми го е казвал. Разказвал ми е как ме е чакал и т.н.
Може, че за някои това изглежда розово. За мен не е. За мен това е истината. Интересно ми е да разбера как реагираха вашите деца, казаха ли ви нещо, което ви се стори странно или ви учуди, или ви развълнува ?