Как точно отказахте цигарите? (конкурс)

Не много лесно. Точно преди седмица си взех теста /знаех, че съм бременна/ и казах на мъжа ми /той не ми вярваше/, че искам на идната сутрин да го направя. Той настоя веднага да действам, а аз му казах, че искам поне тази вечер да пия питие с цигарки с чиста съвест. Не ми стана номера. Запалих само една цигара с 1/2 бира. Събота пристигнаха гости, които не съм посрещала от 15 години. Естествено, че се бях подготвила за зверско напиване, но с моята приятелка от 18 ч. до 5 сутринта изпихме 2 л. бяло вино, а аз изпуших 4 цигари. Това е геройство за мен, защото, ако не бях бременна кутията + 4-5 водки не ми мърдаха. От неделя сутринта до момента съм на 3 цигари. Единствената причина да ги запаля е, че не мога да ходя по голяма нужда. Как е възможно за 6 дни само два пъти и то благодарение на цигарите? Друг път по толкова за един ден се отчитам. В момента съм с такъв корем, с какъвто бях в 5 месец при първата ми бременност, а съм в 4 г.с. Ще се пръсна. Дайте акъл за разхлабително, моля! 

Здравейте, момичета!
Прочетох за този конкурс и реших да не пиша стандартно по темата - съвети за отказване на цигарите, а да разкажа в едно есе как аз спрях цигарите. Вълненията си описвам в есето по начин, подходящ за бременните мами, които са на кръстопът в тази си дилема.
Дългичко е, ама то при мен все така се получава 
Ето го моето есе:


Заспа! Най-накрая!
Леко го слагам в креватчето, завивам го и внимателно излизам от детската стая. Затварям вратите тихо и традиционно си задавам въпрос: Кое по-напред сега? Решавам бързо да сготвя, че и големия ще се прибере от детската градина и пак ще има от вратата „Мамо, имаме ли супичка?”.
Бягам в кухнята и първо разтварям прозорците. Включвам котлоните и изваждам пилето от хладилника. Слагам тенджерата на котлона и в този миг ме връхлита мириса на евтина цигара - съседката си умира от кеф да пуши на балкона. Как, обаче, става така че всеки път дима й влиза у нас, ако е отворен прозореца – не разбирам! Правя раздразнена гримаса и се колебая дали да затворя прозореца и да пусна само абсорбатора. Правя го и пускам и бебефона. 
Започвам да готвя, а мислите ме връхлитат бързо, като току-що изригнала лава. Минаха доста години, вече стават пет, а ето че все така не ми се пуши. Дори се отвращавам. А само как беше преди ... Улавям се, че се усмихвам сама...
Абсорбатора набира скорост и цигарения дим в стаята се разчиства.

... Пламъка се разпали изведнъж, като всеки път от кибритена клечка. Замириса ми и ми хареса. Запалих цигарата. Поех. Издишах. Облегнах се на парапета и се загледах – долу, на площадката, между двата блока, играеха деца. Викаха, гонеха се, пееха дори. Главоблъсках се до припадък. Защо ми се губеше едната чертичка? Трябваше да са две. Не можеше да не съм забременяла. Желанието ми за бебе беше неконтролируемо, а момента беше превъзходен – няма и месец след сватбата, току-що прибрали се от сватбено пътешествие. А и той! Видя ме, като купувах теста, разбра че ще си го правя днес. Дали да премълча, за да не го отчайвам и него... Да го излъжа, за да го зарадвам – брррр, лоша идея. По-добре истината!
Нещо между пръстите ме опари. Цигарата беше свършила. В кутията нямаше други, а на мен още ми се пушеше. Обадих му се да ми купи други две кутии - от година си пушех по две на ден. Каза, че е на път за вкъщи.
Шума от долу започна да ме изнервя, ехтеше между двата блока, удряше се в единия и се връщаше при другия, и сякаш част от него се шмугваше в главата ми.
Само още малко и щеше да сe прибере, тогава щях да си запаля следващата ...

...Бебефона прекъсва мислите ми. Леко изпръщява, а аз настръхвам от притеснение, че няма да успея да наготвя, ако се събуди. Изчаквам малко – дъха ми е спрял. Тишина. Заспа отново...

... Прибрах се уморена и отчаяна. Без всякакво желание за каквато и да е работа. В празната квартира. Него всеки път го нямаше. Прибираше се винаги след мен. Може и пет минути по-късно да е, но – след мен. Тъпо ми беше и безразлично, сиво и скучно. Изминаха още две седмици и може би трябваше да направя нов тест. Дотук имах два отрицателни, но пък ми закъсняваше вече трети ден.  Реших да пробвам. Влязох в банята и го направих. Оставих лентичката да изсъхне.
На вратата се позвъни. Излязох. Той беше. Забравил си ключа днес.
Влязох отново в банята, но някак си бързах да се свърши с това – трябваше да обсъждаме доста неща – кола искахме да купуваме, апартамент. Хвърлих бегъл, почти незаинтересован поглед към лентичката и усетих как кръвта ми се смразява, а сърцето ми щеше да се пръсне. Всяка частичка от мен настръхна, всичко забушува, очите веднага се просълзиха от вълнение – две бяха. Едната по-бледа, но все пак – две. Разпищях се от щастие, а той се втурна в банята – изплашил се от виковете ми. Започнах да обяснявам, несвързано и объркано.......
Същата вечер дори не извадих цигарите от чантичката си...

Капакът на тенджерата се изхлузва от ръката ми и дрънчи силно на теракота. Една от плочките се ожулва. Застивам – дано не се събуди. След малко чувам бебешкия рев от другата стая. Спирам бързо котлоните, абсорбатора, разтварям прозореца и тичам при бебето. Взимам го в скута си, започвам да го кърмя и с умиление го гледам как отново се унася.

... Тъкмо завих зад ъгъла и видях тролея да потегля. Затичах се, но той не ме изчака. Нищо не ми оставаше, освен да чакам следващия. Априлското слънце упорито се опитваше да пробие през облаците, но студа щипеше силно и сякаш му се надсмиваше със силата си – вземаше надмощие и това личеше по хората – всички се бяха зашубили в палтата си и от устите им излизаше топъл въздух. Направих асоциация със сутрешна цигарка. Имаше доста време до тролея, а в себе си имах почти нова кутия. Трябваше да си купя още една за този ден.
Както винаги, нямах огънче. Кибритите си бяха запазена моя традиция за вкъщи. А запалките губех постоянно. На спирката младо момче потропваше с крака и топлеше ръце в джобовете си. Само той ми беше надеждата. Подаде ми запалката си с услужлив реверанс и се усмихна. Запалих и благодарих. Застанах до кошчето и подех ранното си пушене. Замислих се колко неща ми предстоят през следващите осем месеца - доктори, консултации, изследвания и ... изведнъж СЪЗРЯХ цигарата в ръката си. Нещо в мене се притесни. Притеснението започна да се засилва, усетих тревога. Трескаво започнах да си задавам въпроси един след друг, въпроси без отговори, въпроси напосоки, самоцелях се с всякакви питанки и вълнения. И ми стана неудобно от самата мене. Стана ми неудобно и от НЕГО! И за НЕГО! Нали го имаше вече!
Инстинктивно хвърлих цигарата в кошчето, дори не помислих че ще подпали хартиите, изхвърлени вътре. Не се случи така, обаче. Светлината на огънчето й започна полека да избледнява, потъмня и постепенно загасна. Засмях се – това е то, значи. Винаги умира нещо, когато се ражда друго нещо. Зарадвах се, че в моя случай умираше нещо мръсно, грозно и порочно, за да даде път на нещо чакано, желано, чисто и прекрасно... Една зловеща светлинка даваше път на истинската светлина – тази, която осветява живота на хората откакто свят светува.
По-късно същия ден подарих останалите цигари с кутията на един колега.

... Завивам го лекичко с олекотената завивка и се връщам в кухнята. Пускам отново котлоните и продължавам да готвя. Почти приключвам със супата.

... Хвърлих якето на дивана още от вратата и побягнах в банята. Повърнах. Успях да се сдържа в автобуса, и в таксито, и пред входа, и дори пред вратата на апартамента. Изповръщах всичко, което бях хапнала следобеда. Повърнах за пореден път този ден. Измих се и влязох в кухнята да приготвя вечеря за него. Ровех из шкафовете и се чудех какво да приготвя този път. Навсякъде имаше кибрити; обрах ги един по един и ги изхвърлих в кошчето на терасата. Мисълта за цигара ме ужаси. Мисълта за цигарен дим ме отведе в банята отново. Пак повърнах. Върнах се в кухнята и в един от шкафовете намерих кутия с цигари – знаех, че е там. Изхврълих я. Мразех я. Имах си нова любов - обичах онова мъниче в мен, което вече два месеца ме караше физически да страдам и да се чувствам безкрайно неразположена... Исках да направя нещо за него, нямах търпение да му покажа колко го обичам и точно това бе начина да започна сега. И дори съжалих, че не съм спряла цигарите по-отрано ...

Вадя прането от пералнята, грабвам коша и притичвам към терасата. Бързичко, със заучени движения, започвам да простирам, подсъзнателно подреждайки, по някаква си моя схема, дрехите по въжетата...


Желанието изведнъж ме обзе, подсъзнателен психически иск на моето слабоволие; желанието да запаля. Не ми хареса мисълта за това, още повече че краката ми бяха така отекли, а трябваше и да изляза от офиса. Обърнах се – всичките ми колежки си бяха по местата, пишеха по клавиатурите и дори си шепнаха тихичко на себе си сметки, цифри, баланси ... Тихо и приятно беше в офиса. Бебето мърдаше в мен постоянно и вече всичко ме притискаше и болеше. Бях доста наедряла за шестмесечната си бременност. Пък и  краката, ах как се бяха надули. Сякаш бяха се съюзили с глупавата споходила ме мисъл. Станах да се поразтъпча, излязох навън дори, на въздух и споделих на едната колежка, която пиеше следобедно кафе. Предложи ми цигара. Твърдо отказах. Влязох вътре и продължих да работя. Но предложената цигара остана в ума ми. Започнах да усещам слюнкоотделяне – устата ми сякаш се пълнеше със тютюнева слюнка, имах чувството, че съм дъвкала тютюн, без изобщо да знам какво наистина е това усещане. Улових се, че не съм концентрирана в работата си. Измина час, а аз се борех със себе си. Бебето се укроти. Мислех си, че хората осъждат прекалено строго бившите алкохолици. Ако видиш такъв – не му предлагаш алкохол, пък дори и 20 грама – гледали сме всички по филмите катастрофалните последици от такива 20 гр. за алкохолика. При бившите пушачи, обаче, компромисите са неспирни. Дори и за бременни. Казват си, че няколко цигарки на ден са безобидни, че няколко дръпвания в никакъв случай не са фатални и прочие. Каква заблуда само! Каква липса на воля и характер!
И за друго се замислих – за това, че бившите пушачи винаги казват кога са спрели цигарите и как оттогава не са докосвали цигара. Но никой никога не съм чувала да разкаже дали от време на време го е спохождало такова желание, как се е чувствал и как се е преборил с него.
Все пак, излязох навън отново. Колежката ми пиеше поредното си следобедно кафе. Поисках цигарата, която не можех да забравя. И тя ми я даде. Помирисах я и изобщо не ми хареса. Вече не исках да я паля. Но го направих. Дръпнах си и зачаках реакция отвътре – бушуване на бебето, ритане, мятане. Нищо. Всичко си беше нормално. Бебето си кротуваше, и мен ме досрамя от мен, от поведението ми, от слабостта и глупостта ми. Изхвърлих цигарата веднага – останах си с единственото дръпване. Извиних се на колежката за изхабената цигара и се прибрах вътре, в офиса. Всичко ми миришеше на цигари – имах чувството, че цялата се вмирисах на изгасена наполовина цигара. Отидох в банята – измих си ръцете със сапун, отворих си дъвка – устата ми вонеше от никотина. Обонянието ми се беше изострило невероятно. Върнах се на работното ми място, но ръцете ми продължаваха да миришат. Миришех пръстите си с отвращение и бягах отново в банята да ги измия.
Остатъка от този работен ден прекарах, като постоянно ходех в банята – миех си ръцете, мажех с крем, но пак ми миришеше на цигара. И не ми харесваше никак. И тогава осъзнах за пореден път колко противна и отблъскваща може да е цигарата за непушачите. А каква ли беше за няколкограмовото човече, вътре в мен? Доплака ми се ...

Простирам и последната дреха и влизам в спалнята. Започвам да подреждам предното пране, сортирам дрехи, заделям, закачам по закачалките, включвам ютията в дрешника и започвам да гладя бебешките, преди да ги сгъна.

Станах и излязох да се разходя в коридора. Това беше последното нещо на света, което исках да направя, но доктора го препоръчваше горещо – раздвижването след раждането било важен процес. Хубаво било да се направи още в болницата, докато имало възможност да ме наблюдават. Не исках дори да мръдна от леглото, защото много болеше. Конците дърпаха отдолу, пареше и щипеше, кръвта вървеше силно и дори се засилваше, като се движех. Но трябваше да го направя.
Полуприведена, понаведена, влачех крака из коридора и правех тегели напред-назад. Още малко и вече щяхме да сме с утрешна дата, сънят ме бореше и изпитах желание да си легна на момента. Тъкмо и бебенцето се унесе да спи. И тогава я видях – родилката, от съседната стая. Усмихвахме се една на друга през стъклото, което ни делеше и току подпитвахме разни неща за бебелъка. А сега я видях на балкона. Стоеше и пушеше. Декемврийският вятър силно удряше вратите при получилото се течение на 12 етаж, но тя – борейки се с него да запази стабилна стойка, държеше цигарата с едната ръка и дърпаше жадно, жадно от насладата си. В този момент не помислих за бебето й.  В този момент ми стана жал за нея. Зачудих се колко ли е пушила, докато е била бременна. Как така не е могла да ги спре! Не можех да повярвам. През деня, от стаята си я бях видяла, че вече е започнала и да кърми. Ужасих се.
Вятърът направи салто във въздуха и вкара в коридора миризмата от цигарения дим. Усетих я и не ми хареса. Втресе ме изведнъж. Веднага се прибрах и си легнах.
На другата сутрин, докато лежахме и си говорехме с другата родилка в моята стая, чухме, че тръгва детската визитация. Най-накрая. Всеки ден се бавеха и ни изнервяха в очакването ни. Изправихме се до креватчетата на бебетата ни и зачакахме да ги вземат и претеглят.
От съседната стая се чуваха откъслечни думи. Бебе, дихателни проблеми, тютюнопушене. Последната картинка от предишната нощ нахлу в главата ми. И в този момент ми стана жал за бебето й...

Щастлива, че все още спи, и с надежда, че ще успея да измия душ-кабината и гърнето, влизам и в банята. Не губя време и веднага започвам да обливам с вода...

...Не можех да повярвам, че се случва. Бяха ни изписали преди седмица от родилното,  оттам заминахме направо в дома на майка ми, всички се въртяха около мен, помагаха ми, радваха се, и изведнъж - този вирусен грип. И ето, че майка ми ходеше с маска из къщата, и за периода на лечението си избягваше всякакви контакти с мене и бебето. Налагаше се сама да се справя. И аз успявах с всичко. Но вечерното къпане, как ме притесняваше само! Същият ден снега затрупа двора, къщата до половината потъна в сняг и нямаше дори кой да го отрине. Денят бързо се изнизваше, докато беше обяд и слънцето се скри. С падането на тъмнината всичко в мене почна да се свива от страх и вълнение. Как щях да го изкъпя сама? Тази клатеща се главица? Това крехко телце? И тази страшна фонтанела! Племенничките ми влязоха при мен и ми предложиха помощ – поне да ми поливали с каната. Седяха децата при мен, а аз давах вид, че уж съм куражлийка и ще се справя. Но нещо ме потискаше в гърдите и сякаш буца заседна в гърлото ми. Страха ми стана неописуем – безмислен и глупав, но огромен и реален. И в този момент чух името си – сякаш някой викаше отвън. Заслушахме се с децата. Вятърът удряше по стъклата и трудно се разбираше той ли вие или някой вика. И трите почти не дишахме заслушани. Този път го чухме по-добре – наистина някой ме викаше. Показах се на терасата и извиках от щастие – тя беше. Братовчедка ми. Разбрала, че майка е болна и веднага тръгнала у нас - да изкъпе бебето. Спуснахме се с децата и за 5 мин. разровихме импровизирана пътека до портата – снега беше много мокър и тежък. Отворихме вратата и тя влезе, отрупана със сняг, като снежен човек. Шала на главата й беше прогизнал. Бързо се натопли, приготви всичко, изкъпа малкия, масажира го, прехвърляше го оттук-оттам. Хвалеше ни, наддал бил добре за дните си, тежичък й идвал малко. Смееше се с високия си глас и внесе прекрасно настроение в дома ни. После се изправи бавно с ръка на кръста и въздъхна с облекчение - хубава работа свършила тази вечер, доволна беше от себе си. Бързаше да се прибере, че снега безмилостно затрупваше пътищата и пъртините, а и тя беше на работа на следващия ден. Искаше само една 5-минутна почивка и излезе на терасата да си я осигури. Запали си цигарата. И заговорихме – за кърменето, за възстановяването ми. Отговарях на въпросите й, но усещах, че ми става зле от дима. Замириса ми лошо, очите ми се насълзиха. Тя не спираше да говори, смееше се, очите й искряха от радост, че ми е била в помощ, в труден за мен момент. Прекрасна беше! Но цигарата – ужасна! Едвам се сдържах да не се закашлям. Дълбоко в себе си поисках да си тръгне по-бързо, само заради цигарата. От студения въздух и от дима, който дишах с нея, усетих дразнене в носоглътката, призля ми направо. А цигарата беше едва наполовина. Нямаше да издържа докрая. Щях да припадна.
Изведнъж, по средата на едно изречение, тя хвърли цигарата в снега и каза, че трябва да тръгва по-бързо – изморена била, трябвало да си лягат вкъщи. Направо си отдъхнах с облекчение. Изпратих я до портата. Влязох и още на терасата усетих останалия, все още непроветрил се цигарен дим. Вместо в моята стая, влязох направо в банята. Повърнах и ми олекна.
 
Плача се засилва все повече. Това е неговия начин да ме извика при себе си. Няма как, оставам всичко и влизам в детската стая. Навеждам се над креватчето му и той веднага ме съзира. Спира да плаче и започва да се смее с глас. Гука и ми говори нещо на бебешки. "Думите" му ме изпълват с щастие – мене, душата ми, тялото ми, дните ми. Целият ми свят се върти около него и брат му. Всичко, което истински и безкрайно обичам, са те двамата. Всичко, което ме кара да летя от щастие и да пълзя от мъка, са те двамата. Всяка моя мисъл и тръпка е свързана с тях и е поради тях. Всичкото ми богатство са те – децата ми.
Вземам го на ръце и го слагам в скута си. Обръща глава към мен, търсейки. Усмихвам му се, шегувам се с апетита му и му давам да суче. Докато се храни, той ме гледа в очите и всяка черта от лицето му сияе. Усмихва ми се леко и продължава да суче. Галейки го по главата, изтривам потта от златистата му бебешка косица. Говоря му нежно и осъзнавам колко съм щастлива, че го имам. Чувствам се благословена и сладка нега се разлива в мен. Давам си сметка колко съм важна за това дете и си обещавам винаги да му давам добър пример в живота; да съм силна и всеотдайна за децата си, отговорна и упорита. Обещах си го още преди пет години - в онова мразовито, априлско утро, когато една червена, пареща светлина угасна завинаги в уличното кошче...