Семейни трагикомедии и битовизми - 2

     Ама сте едни домакини и вие! Вместо да помагате, се хилотите тайно във вашата стая! 
И още едно от мен:
В 11-ти клас, бъдещи абитуриенти, малко преди бала решаваме да си направим екскурзия до В. Търново. Една вечер отиваме на дискотека, там част от съученичките ми си намират да пийнат нещо твърдо + тревица, та бая бяха направили главите... Прибираме се да спим (спяхме в едно общежитие, направено на хотел, не помня името), на сутринта ставаме и виждам една от най-добрите ми приятелки. Поздравявам я бодро с добро утро, а тя така:  Викам си, бре, какво съм й казала, снощи се прибрахме като приятелки!  Питам я какво й е, а тя :"Какво ли? Снощи така ми се допишка, че нямаше да издържа до сутринта, а ме е страх да изляза от стаята сама. Дойдох да те помоля да дойдеш с мен, ти само ме погледна и отсече грубо: "Оооо, не!" Затова съм ти сърдита!" Почвам аз да й се извинявам криво-ляво, да й обяснявам, че съм спяла и в този момент виждам, че дънките й се сушат на вратата. Питам я защо и се оказва, че след като не успяла да вдигне никого да иде с нея, все пак се престрашила. Излязла в коридора пред стаята (тоалетните бяха общи на ет.) ,но там на дюшек спял бездомник (според нея), затова се върнала в стаята. И понеже много й се пишкало, взела два стола, сложила ги пред умивалника в стаята, качила се и някак се опитала да пишка в мивката. Резултатът - опикани дънки. Та ги прала посред нощ. 

Бях спортистка като ученичка-спортна стрелба тренирах .В интерес на истината бях доста добра и съм ходила на много състезанияТа на едно състезание във Велико Търново сме, в стаята аз и две приятелки.На другия ден ще старта ни е рано, звъни будилника в 6.20 , ама на нас ни се спи , та две не виждаме.И в един момент едното момиче изпищява"какво имам в косата?" и след малко си отговаря сама"дъвка" И започва да крещи а аз и другото момиче луд хилеж.Първата ни поглежда подозрително"коя от вас го направи" и всяка вика"не съм аз" и  продължаваме с хиленето.А каква била работата-тя вечерта да вземе да си легне с дъвка в устата, на сън я е изплюла и и се е залепила за косата И така, изяснихме си изтината, ама сега как ще я махнем е въпростът.Ножичка трябва, ама на никой не му се намира, в това време момичето крещи"няма да се състезавам с дъвка в косата" , най-накрая другата слиза на рецепцията и пита"имате ли ножичка" и на въпроса "защо ти е" отговаря"ами защото трябва да оперирам една приятелка" рецепционистката погледнала учудено , но все пак даде ножичка та я спасихме другата от срама да стреля с дъвка в косата

Хайде аз да си похваля свекървичката...На споменатото откриване на къщата, жената решила да се представи с подарък. За пред хората поне. Милото пита, искам ли подарък. Аз, познавайки същността на свекървините подаръци, откликвам: "Ама как, моля ти се, никакъв подарък. Достатъчно е, че ще украси дома ни, нищо не е нужно да носи...". Той продължава агитацията: "А комплект тенджери Цептер, не искаш ли?". Аз подскачам два метра от пода и възторжено се съгласявам. В главата ми се редят вече готварски достижения и международни награди. Печеля "златната вилица" и специално за мен измислят нови и нови готварски конкурси, че да има с какво да награждават нечувания ми талнат...Ако бях кученце, опашката ми щеше да се върти като вентилатор. Ушите ми чак се зачервяват от кеф пред славното бъдеще с Цептер тенджерки. Това трае няколко минути, защото дяволчето от лявото ми рамо прекъсва всички въжделения с едно само въпросче: "А колко струва Цептер?". След кратки пресмятания, решавам, че и моретата да пресъхнат, втората ми маминка няма да отдели такваз сума за мене, че дори и целият свят да разбере за това. Престрашавам се и казвам на милото за всеки случай да я пита колко струва комплекта и ако е под 40 евро, да не го взима, защото е менте. А в нас по шкафовете отлежават още три такива сватбени "Цептера" с пожелателната фирма хепи лейди и подобни...(сватбени-подарък за сватбата). Само още един ми е изтрябвал, да прашасва по къщи. Отговорът е да, точно 40 евро струва комплектът Цептер. Е, много парА е, но свеки  с любов ще ги отдели за нас...Категорично отказвам грандиозният подарък и моля милото, вместо тенджерите да купи машина за хляб-струва точно толкова, а врънкам благоверния от половин година за нея. Така всички ще сме доволни и щастливи. Отива той да докара гостите. Те са като президенти-от врата до врата, така и не се престрашиха да дойдат самички със селския автобус. Така че подаръкът ще се купува под вещото око на милото. И се почва като едновремешните истории за белия чаршаф. Помните ли страховития разказ. Белият чаршаф е на три спирки от къщата. Белият чаршаф е пред вратата...Та обаждат се от магазина за тенджери-не, не пише цептер, но са много хубави. Много се радвам, че имат термометър на капака, но искам машина за хляб. Да, сигурно са лъскави и белички, но искам машина за хляб. Обаждат се от Метро-и тук има хубави тенджерки. ИСКАМ МАШИНА ЗА ХЛЯБ. И така стотина пъти. Видяха, че с мене на глава няма да излязат, пък понеже мъж ми беше с тях, та явно той не е посмял да ми противоречи, а и си знаеше, че пак няма да останат за него за панталони пари, ами щеше да ги инвестира от джоба си в лелеяната машина за хляб, та цъфнаха на вратата с машина за хляб. Свеки гледа недоволно в краката си, сумти, безкрайно огорчена от мене, да не и одобрявам подаръците, но видимо примирена с нещастието. После не пропусна на всеки един от гостите поединично да обясни каква съм будала, че не съм искала Цептер, но ето уважила волята ми...Ако беше взела, сигурно на гроба щеше да иска за епитафия: "Тук лежи най-добрата свекърва на света. Тази, която подари Цептер на снахата..." Иди доказвай за поколенията, че совите не са това което са...Ако аз трябва да изреждам на някой имагинерен крадец какво и откъде да взима от къщи, то ще звучи така: "Моля те не ни убивай. Пари вкъщи няма да намериш, ако преджобиш всички връхни дрехи и сакенца, може да събереш до 10-15 лева. Злато хич нямаме, щото не обичам. Имам само едно пръстенче, послучай това, че си вкопах халката някъде в градинката, но моля те, моля те мили ми крадецо, не пипай машината за хляб, тя е най-ценен дар от скъп човек. Друго такова нещо няма да видя, не и този скъп човек да изпълни волята ми. Моля те, не ми я взимай, тя е олицетворение на човешката упоритост и на снахо-свекървенската любов...
Уф, пак сА олях, извинете...  

А и още една случка от състезанията се сетих.Аз не съм била пряк свидетел, но са ми я разказвали.
Действието се развива в Словакия.Пристигат състезателите, състезанието започва(едно състезание по стрелба продължава почти цял ден)един съотборник вижда, че има три часа до старта и решава , че не може да си загуби времето,така и така е дошъл в чужбина,хваща едно по-голямо момиче(също от отбора) и ще ходят да пазаруват.Тогава той да е бил 5 клас, тя 7 или най-много 8. Търговският център, в който искат да отидат е доста далеч от залата, но те знаят пътя, знаят и кой автобус трябва да хванат-всичко точно.Отуват там, пазаруват каквото пазаруват, плащат, отиват на спирката и чак тогава забелязват, че са си изхарчили всички месни пари(май денари се казваха ама не съм сигурна) и имат само левове.Ами сега?Идва един автобус, качват се, дават нашенски пари, шофьорът вика"но но" и ги сваля.А време до старта почти не е останало.И тъй като нямат друг избор (за вървене пеша и дума не може да става) им хрумва да продават на улицата, това, което са си накупили от магазина. направили сума ти опити да продадат нещо, ама хората гледат странно и не взимат.Накря се намерил някакъв човек, който ги попитал защо им трябват пари та продават бисквити и вафли на улицата, обяснили криво-ляво , че са от друга държава и че са тук на състезание, което започва след малко, а те по погрешка са си изхарчили всички пари и не могат да идат до залата.Смилил се мъжът над тях,платил им билетите, та се добрали навреме за началото, ама на треньорите им били побелели косите от притеснение къде са и защо толкова късно пристигат.  

Ето една историйка от детските ми години.
Баба ми, лека й пръст, беше принципна, консервативна жена, възпитавана в духа на патриархалните традиции. Така се опитваше да възпитава и внуците си, чието отглеждане беше предоставено на нея, докато родителите им бяха на работа. Доколко успя, това е друга тема
Баба мразеше да вършим своеволия, обичаше да се чува думата й, но най-много от всичко мразеше да се дават пари на вятъра, "грешни пари"  дет' викаше. Това включваше купуването на принцеси от училищната лавка /щото каймата е от кучета, а в къщи тя ще ни направи къде-къде по-хубави от истинско месо/, царевични пръчици - лапнеш нещо, глътнеш нищо и ... дъвки. Дъвките бяха най-вредното нещо на света - разваляха зъбите и нарушаваха храносмилането. Колкото и сълзи на безсилие да проронвах, вперила поглед в кутията с дъвки в сладкарницата, бабиното "Не" и дряновата пръчка зад вратата ме караха никога /повече/ да не изрека гласно желанието си.
Правя тези отклонения, за да разберете от какво значение беше за баба да не купуваме дъвки.
И нататък....
Беше последното ми лято като безгрижно дете, есента тръгвах на училище. Току що бях навършила 6 г. и вече можех да сричам и смятам. Това го казвам не от самохвалство, а защото има връзка с историята. Особено второто.
Всеки ден баба пращаше мен и братовчед ми /тогава 9-годишен/ в кварталната бакалия за хляб. Винаги ни даваше точни пари, за да не ги изгубим по пътя, а и заради онези своеволия, за които споменах. Този ден, обаче, тъкмо беше взела пенсията и нямаше дребни пари. Само по 10 лв. Започва изпращането за хляб с уговорките: "Давам ви 10 лв., че нямам дребни. Ще ги стискате и пазите много. Хлябът струва /не помня колко/ стотинки. Трябва да ви върнат еди колко си. На връщане внимавайте да не изгубите рестото. Нищо друго не купувайте!!!". Кимнахме с брат'чеда и бегом към магазина с голямата парА в ръка. Пристигнахме, редим се, идва нашият ред, ама хляб йок. Свършил. Добре, ама баба не каза какво да правим в такъв случай. Отидохме с батко в ъгъла да се съветваме. Решихме, че е редно да си тръгнем, ама пусто много ни се дъвче дъвка. И срам не срам, отивам и питам продавчката колко струва една дъвка. "10 ст." - вика. Тичам пак в ъгъла да докладвам. И почва лудото смятане ... щот' аз нали вече мога да смятам. Една дъвка е 10 ст. За 10 лв. колко дъвки можем да купим? Дори и 9-годишен братовчед ми смяташе по-бавно от мен и аз избухнах: 100! Толкова бях въодушевена от откритието си и възможността да купя една кутия дъвки, че и през ум не ми мина, че баба ще е леко недоволна от такова събитие. Отивам на тезгяха и повдигната на пръсти хвърлям парите и казвам уверено: "100 дъвки, моля!". Доста учудена, продавачката казва:"Ама, Наде, баба ви знае ли, да не ви се кара?". "Глупости - казвам - тя за това ни изпрати." Не много уверена, жената остави една кутия на масата. Грабнахме я на часа и бегом вкъщи. Посреща ни баба. Ние щастливи. "Къде е хляба?" "Нямаше" "А парите?" "Купихме си дъвки". Жената позеленя, но нищо не каза, хайде сега по една дъвка нищо не е. Попита за рестото. "Ми няма, купихме 100 дъвки" - важни, важни. В следващия момент разбрахме, че сме сгрешили. Няма да изпадам в подробности, но след като се успокоиха нещата, се договорихме с баба да ни дава една дъвка на ден на двамата. Да си я делим. Така и стана, никога не опитахме цяла дъвка, но пък имахме за три месеца.

И аз да разкажа една трагикомична случка.
Един ден някой казва на нашите, че наш роднина е починал. Зарязва майка ми всичко, купува цветя и отива за "последно сбогом" в дома на покойника. В момента, в който влиза в двора на къщата му остава като поразена-  "починалият" роднина не само, че е жив, но и дори си копае градинката. Майка ми останала като гръмната, но бързо се съфирясала и казала: "Реших ей така без повод да мина да ви видя как сте." А цветята, които носила, ги подарила като букет. "Покойникът" приел букета, поканил майка ми и и казал:
"Ей да знаеш днес сумати народ мина през нас. И всички ми носеха цветя".
Явно никой от опечалените не е посмял да му каже....

     Дни наред чета темичката и се превивам от смях. Разкошни разказвачи има тук!   
     Да се включа и аз.
     Майка ми се опитала да спи преди нощна смяна, но не много успешно. Става и се приготвя за работа. Отива в банята да си измие зъбите. Хваща една тубичка, слага на четката за зъби, мие се и тръгва. Върви майка ми и се чуди каква е била тази паста, доста се пенила и вкусът в устата й един натрапчив.... На работа пие кафе, вечеря, но не, този странен вкус си стои. Решава мама, че пастата нещо се е развалила. Връща се в къщи на сутринта, решена да я изхвърли, но брат ми я вижда и я пита къде я носи. Докато мама обяснява брат ми се превива от смях... това била новата му паста за бръснене, но мама English не разбира. Не е ясно колко си е измила зъбите, но каза, че вкусът го е усещала 2 дни. Да знаете, ако си търсите добре пенеща се и с траен вкус паста за зъби.
     

Вместо запис от мен.

Гаджета сме със съпруга ми.Ама всъщност май не сме и гаджета още,но се познаваме. Движехме в една тайфа, харесвахме се,но нищо повече, идва той да ме вземе и да излизаме с компанията. А аз като знам,че ще дойде за първи път у нас, ще се види с нашите и т.н. трябва да се постарая като домакиня.
Правя кекс. Всичко точно, вътре по принцип слагам някакво сладко.Но тогава нямаше друго,та слагам сладко от смокини. Те,съответно, са нарязани на ситничко.
Баща ми става от следобеден сън и се радва,че ще има кекс с кафето. Не мога да го овардя за гаджето... Режа му някое и друго парче, яде той,възхищава му се и по едно време вика:"Ти що си слагали лук на кекса, бе момиче?"
Аз  "Какъв лук?" Баща ми:"Ами това зеленото какво е?Не е ли лук?"  Викам му,че е сладко от смокини. Дотук добре.
Идва гаджето, изтупан, избръснат, малко нервен.Каня го вътре,предлагам кафе,безалкохолно,кекс и сервирам. Лафят си с баща ми, пийва си кафето и чака да се приготвя. Когато вече съм готова, отивам при тях и любопитна дали му е харесал кекса го питам. Той:"Да,много е хубав".
И аз му изтърсих:"Да знаеш,че това зеленото вътре не е лук,а смокини"
Той:"Знам",но учуден кой човек може да сложи лук в кекс. Обяснявам му разговора с баща ми и умряха да ми се смеят и двамата...
Та и досега ме бъзикат да не забравя и да сложа лук на кекса... 

Беболинке, талант си! Не всеки може да поднесе такава история по този начин. Скъсахме се да се смеем с мъжа ми.

Страхотна темичка. Айде и аз да се разпиша.
Действието се развива в Братислава(Словакия). По това време живеех в Чехия и бях в Братислава да си взема визата. Взимам аз визата и ще отивам на автогарата да си хващам рейсчето за Прага. А от посолството до автогарата се пътува с един автобус за 2-3 спирки. И качвам се аз на автобуса и почвам да пиша sms-и да се хваля на всички, че съм взела виза(щото доста я чаках). И така пиша си аз и пърхам от щастие  и в един момент се сещам че трябва да слизам на автогарата. Почвам да се оглеждам къде точно трябваше да сляза. Гледам, гледам ама нищо не виждам. По едно време като тръгнахме из едни квартали с панелки, по олющени и от Софийските, взеха да се редят едни поляни, пресичахме жп релси. Ужас направо. Решавам аз, че трябва да запазя хладнокръвие и на следващата спирка ще сляза и ще хвана автобуса на обратно. Да ама следващата спирка се оказва насред една поляна и спирка за на обратно няма. Добре , че не слязах. И в тоз момент съзирам в автобуса една монахиня, ама точно като тези по филмите изглеждаше. Викам си жената е божи служител, ще ми помогне. Отивам аз при монахинята и и разказах криво ляво  какъв ми е случая. И тя ми вика "Ще слезнеш на еди си коя спирка- там е някаква си крайградска автогара- и ще хванеш автобуса за обратно". Слизам аз и почвам да чака автобуса. След около 30-40 мин. чакане се святкам да видя на коя спирка все пак трябва да сляза на връщане, че да не пропусна пак автогарата. Поглеждам аз табелата с разписанието и с ужас установявам, че чакам на мястото дето е за другата посока. Хуквам да търся от къде точно трябва да се кача, хващам автобуса в последния момент и тук с радост установявам, че може и да си хвана ранното рейсче за Прага, щото другото е след 4 часа. Щастието ми не трая дълго, попаднахме в някакво задръстване, и в крайна сметка бях на автогарата точно 5 мин преди да замине рейса, но за съжаление нямаше да ми стигнат да си купя билет и да се кача. Та така повисях си 4 часа на автогарата, щото вече не смеех да мръдна никъде, да не взема пак да се затрия.
Малко дълго стана, друк път ще ви разкаща още нещо от този период, че сега трябва да се яде.

От детските ви истории се присетих и за две мои такива. Ама точно трагикомедии, щото на нашите не им е било много смешно в началото.
Първата:
Как 3 жени в къщата загубиха бебето. Докато тръгна на училище живеехме при родителите на майка ми. В къща с двор. Моя милост на почти три години - уж кротко и мило дете. Брат ми почти на 2 месеца. На гости е дошла и майката на баба ми да си види новото правнуче. Всички все покрай него се суетят, пък той един скучен - само спи. И остави това ами и хич не щат да ми го дадат. А уж разправяха че мама и тати ще ми купят бебе, а те даже да го приближавам много не ми даваха. Значи вече съм била проявила сестринската си любов, опитвайки се да го нахраня със суха паста. Та значи спи си бебето в коша, а той от ония дето са закачени на едни крачета от към главата и краката, за да може да се люлее. А баба ми шивачка и кошчето тапицирано, от вътре цялото, та чак до ръба. А от вън от ръба до земята (ама точно до пода) една такова драпирано и избродирано - красота голяма. Та незнайно как и трите - мама, баба и прабаба си намерили работа извън стаята с бебето. На мен са ми дадени строги инструкции да не, ама в никакъв случай да не припарвам до бебето. Даже за по-сигурно прабаба затворила вратата. Щото не знае милата, че аз като кака вече мога и сама да си отварям вратите. Та по тоя повод вратата на къщата е заключена, че да не щукна нанякъде. След като си свършила работата мама тръгнала да храни бебето. Влиза в стаята - него го няма. Все още спокойна тя провежда разследване - като коя баба го е взела. И чак когато се установява, че никоя от тях не го е пипала даже, настъпва паниката. Тя уж майка ми желязна, спокойна и здраво стъпила на земята жена, но ония баби, пък особено старата веднага решават, че някой е влязъл в къщи и е взел бебето. Не им вярва мама, нали е заключено, ама пък на няма го детето и това е.  Изведнъж се усеща, че аз нещо много подозрително съм се заиграла и дори не им обръщам внимание. И в момента в който ме извика (явно по-силничко е креснала) и бебчо се размрънкал някъде от стаята. Водени от звука най-после го открили - под коша. После естествено бях подложена на разпит и накрая разбрали какво е станало. Тогава (пък и сега) не съм била особено висока. И за да видя бебето трябва доста да наведа кошчето. И нещо съм се опитала да го пипна сигурно и той взел, че се изтърколил от коша. И понеже ми беше забранено, аз съм се изнизала тихомълком от стаята, а той хайванчето даже не ревнал, а продължил кротичко да си спинка.

 Pesheck  страхотна история. Сега се сетих за една случка, която донякъде си спомням, а другото знам от свидетели .  Била съм на около 3 години, а братовчед ми е бил бебе на няколко месеца. Те живееха в къщата при баба ми, а аз  бях командирована там на отглеждане. Стаята на бебето беше на третия етаж, а дневната на първия. Аз като много любознателно дете съм забелязала, че като ревне бебето му се дава биберона потопена в мед. И така един път ревнало бебето и аз като грижовна кака отивам да при него. Гледам дребосъка си изпуснал бибата. Взема я аз и я потапям в меда, ама така загребвам хубаво и му я давам. Ам то не седи мирно върти се насам натам, но в крайна сметка успявам да я натикам в устата му. Бебока млъкна и аз доволна доволна отивам да се похваля, че съм успокоила братовчеда. Вуйна, мама и баба като чуха лошо им стана и тичат да видят каква съм я свършила - според тях резултата бил следния (аз това не го помня) - бебето , заедно със дрехите му, чаршафите и завивките целите в мед. Казват, че чак по косата имал мед.  След като почистиха и го изкъпаха ми се проведе курс колко точно мед е необходим за целта. 

Аз с мед моя брат не съм го хранила. Но пък както казах, ме изловили че му тъпча в устата суха паста. Другият номер с който си изпросих и шамар беше пак с едно "Ми давам му да опита бе мамооооо". Обелили ми нар, може и за пръв път да съм го опитала, много ми хареса че и до сега така. Наронила мама зрънцата в една купичка и аз си хапвам. Излиза тя за нещо до двора и ама много сериозно поръчва "с нищо не храни бебето" и аз естествено обещавам. Но докато мине по коридора и тръгне да слиза по стълбите, които за късмет на брат ми минават покрай прозореца на стаята в която сме, аз вече съм била надвесена над леглото му. Майка ми естествено веднага се върнала и какво да види около главата на бебока разсипани зрънца нар, а аз съм много изненадана, че тя толкова бързо се е върнала. Ами будала съм била още, знам че да отиде до градината зад къщата и да се върне и трябва повече време, ама не ми иде на акъла, че като слиза по стълбите може да погледне през прозореца. Естествено отнесох си шамара и поне за известно време спрях да се опитвам да го храня.

Ех, сладурки, де и мойта кака да хранеше малкия, а тя бой,бой, бой...

Ааааа, боя дойде на по късен етап, че и докато се уволни посягах