Въпреки, че междувременно разговаряхме, моята позната бе протегнала ръце нагоре и държеше детето си, което бе на площадката на пързалката, а аз придържах своето в опитите си да се изкачи по стъпалата.
Така, както описвам нещата вероятно изглежда,че е минало много време, но всички действия се развиха почти едновременно-само за няколко секунди.Едва имах време да се окопитя и да осъзная в какво всъщност се случва.
Ако трябва да бъда честна в момента не изпитах неудобство.Това се случи по-късно, когато размишлявах върху случилото се. В момента изпитах по-скоро необходимост да се защитя, но не и да нападам някого.
А за детенцето се разтревожих, разбира се. Непрекъснато си задавам въпроса:Ами ако беше паднало и се беше наранило, какво значение би имало кой крив, кой прав? Това е и една от причините да се ядосвам, заради създалата се ситуация. Хвърлихме се да търсим вина и прехвърляме отговорности и в тревогата си сякаш забравихме, че най-важното е детето и неговата безопастност.
Не обвинявам майката в безотговорност.Не я съдя за това,че не е неотлъчно до детето си(видимата му възраст бе около 3 годинки). Но и не приемам обвиненията в небрежност и нехайство, заради това, че не съм забелязала какво се случва с дете, което все пак е с придружител на площадката.