Бихте ли оставили детето си в Дом, ако...

И аз мисля, че темата е чудесна. Поздравявам авторката  
Като майка на дете с увреждане, съм се сблъсквала хиляди пъти с човешкото тесногръдие. Истината е, че хората трудно приемат различния, правят се, че не го забелязват, не обичат да говорят за това, не вярват че и на тях би могло да се случи (по-скоро не искат да повярват)...
Когато се омъжих лудо влюбена и бременна бях най-щастливата жена. Нито за миг не съм си помислила, че нещо ще помрачи щастието ми. Моята Мария беше чакана с много любов и желание. На другите се раждаха деца с физически или психически увреждания, не бях виждала (може би не съм искала), само някъде бях чела там за разни организации на родители с деца инвалиди, деца аутисти и т.н.  Но всичко това беше толкова далече от мен...
Случи се обаче на мен, с моето дете. Даже нямах време да помисля, защо, с какво съм заслужила, чувството на самосъжаление бързо изчезна. Сега се боря. И вече знам какъв е смисъла на живота ми. Не съм горда от факта, че гледам дъщеря си, че вече не знам кога е ден, кога нощ (защото тя има зверски проблеми със съня), че понякога забравям че аз самата не съм яла и не помня от кога не съм се чувствала истински спокойна. Но съм горда от всеки мъничък успех, който постига моето момиче. И се радвам, че имам възможността да му се наслаждавам, защото знам че и аз съм допринесла с нещо за него. Е, все още не ми е казала така мечтаните за мен думи "Мамо, обичам те!", но и безспирното ''мамо, мамо" ми стига.
Нищо че аз се промених, усмивката ми помръкна, понякога ми липсва оптимизъм и близки хора нямам до себе си (омъжих се далече, далече), когато ми се плаче, просто излизам на терасата. Не искам Мария да ме вижда.
Не виня жените оставили децата си за осиновяване. Всяка има своята лична причина. Знам колко е трудно.

Всъщност скоро по БТВ (часът на мама) нашата съфорумка МЕЙЗ ще говори по този въпрос. Защо, какво е наложило да се стигне до там.  
Да, това е много болен въпрос. На родителите на тези дечица не трябва да им се налага да се борят за живота на децата си като държавата им "урежда" допълнителни спънки в живота.

Никога и през ум не ми е минавало да соча с пръст. Струва ми се че животът на тези хора и семействата им е до такава степен различен от моя и в пъти по-усложнен, че не мога да си го представя. Не мога да си представя и решението си ако настъпи време за такова, но аз не съм силна. Във всеки случай и двете решения са човешки.
Колкото до подбора, Борис, той си действа. Тези деца рядко стават президенти или заемат постове, с които да решават посоката на бъдещето... Нямат собствени деца. Идеята не е да надскачаме жалките си възможности а да им осигурим нещо хубаво, според кой както го разбира и като личности и като общество.

В тинейджърските ми години сме обсъждали с приятелки темата  и съм била категорична, че ще го оставя в дом.
Сега обаче съм категорична в обратното .

"...Колкото до подбора, Борис, той си действа. Тези деца рядко стават президенти или заемат постове, с които да решават посоката на бъдещето... Нямат собствени деца."

За съжаление и това не винаги е така.
Двама мои познати, момчето ни беше съсед по блок, момичето- работничка във фабриката, която обслужвах, двамата със заболяване /психическо, тежко доста на моменти/, при което по СК не се допуска сключване на граждански брак /това хич не е случайно, редица болести са "опасни за поколението"/- имат дете. Запознали се в клиниката. До тук добре, само че проблемът идва с пълна сила когато и на двамата се наложи лечение. Придружавах майката до болницата веднъж, когато съпругът й в момент на криза я беше ударил и беше причинил комоцио и сериозни наранявания. Тя трепереше с часове в болницата и не можеше и да помисли да го види отново, толкова беше уплашена. Също така проблеми има и с тяхното дете.  Не съм ги виждала от няколко години, живеят на друго място. Родителите и на двамата не могат да влияят вече на отношенията им по никакъв начин. Сложно е.
До близкия пазар от години имаше жена- много зле психически. Лично аз съм я виждала поне 3-4 пъти бременна. Не ми се мисли за съдбата на децата й. Едва ли е цвете.
Това го пиша по повод разсъжденията на Борис, които, пак казвам, не намирам за напълно безпочвени. Не проповядвам фашизъм, никак, просто разсъждавам, че има доза истина и там.

Избягвам от всякаква категоричност. Съвсем умишлено.

Джуди,
Не очаквай да те разберат. Тук се набляга повече на чувствата, отколкото на разума. Ти даваш примери с умствени недъзи при добро физическо здраве. Има и другия вариант - физически недъзи при добро умствено здраве (доколкото е възможно да се запази психиката на страдащ човек). Има и физически недъзи съчетани с умствено изоставане.

Но при всички случаи това е много лично нещо, и да се правят коментари е ненужно. Не мога да похваля майка, която е решила да си гледа детето, не мога да порицая майка, която си е оставила детето. Просто всеки е решил сам за себе си, както беше писано преди - това е лично решение, и когато човек е изправен пред такъв избор най-малкия му кахър е това как ще го приеме обществото.

А действията на обществото вече трябва да подпомагат избора на такива родители, защото в повечето случаи родителите нямат вина затова че трябва да решат нещо толкова тежко.

Точно това е моята теза, на Кронки жена му, за особеностите на всеки отделен избор.
Не споря тук с никого. Навеждам насоката на разсъжденията, опитвайки се да я извадя от често пъти или неискрени или не дотам обмислени едностранчиви съждения.
Ето какво пише в заключението си и pina: "Допреди няколко часа бях сигурна, че правилният отговор е 'ще го гледам', но се замислих много и вече не съм сигурна. Предполагам, че правилен отговор няма.", което съвсем точно отразява личното ми отношение към така поставения въпрос. Тя изрично сочи, че е променила емоционалната си първична оценка на ситуацията именно въз основа на дадения по настоящата тема по- различен поглед на нещата.

А за обществената нагласа и отношение вече писах и тук като за един от факторите, но не единствен, нито най- важен /според мен/ за вземане на решение.

Не знам и не мога да знам, ако не ми се случи. Факторите са безброй. Да не дава Господ!

Не знам какво бих направила и не ми се иска да трябва да решавам, но знам, че когато в "изолатора" на един дом видях момченце на 3-4 месеца с Даун, което удивително приличаше на Шош, се одрах от рев! Горката невинна душица беше изхвърлена като непотребна вещ, а вие тук не искате да засягате темата... Да не дава Господ - утре може собствените ни внуци да гледат тъжно от "изолатора"!

А ти мислиш ли че родителите просто са махнали с лека ръка и са си казали "зарежи го това, давай да почваме за друго"?

Нищо не мисля. А ти мислиш ли, че това бебе заслужава да е захвърлено?

всъщност с даун положението е доста неприятно- личи си от раждането, и лекарите веднага те съветват да го оставиш
а децата всъщност, както вероятно знаете, макар и в това състояние, имат толкова голям потенциал за прекрасен живот...много майки, които не са наясно с даун, изплашени и не са гледали детето нито ден,под натиска на лекарите, които пък са обучавани преди десетилетия/а може би столетия  /, решават да го изоставят 

А родителят - да мусе роди такова дете?

Поне трябва да започнем да се вглеждаме в проблема... Инвалидите в САЩ освен, че са с предимство навсякъде - вкл. Дисниленд! - имат самочувствие и нормален живот. Мен ме е свалял точно там млад мъж в количка, а моя мозък се беше парализирал! Не знаех как да реагирам!
За това говорим - нашето общество не иска да говори и среща "различни" хора...

Всъщност, не знам дали ДЕТЕТО заслужава ТАКЪВ родител...