Да помогнем на бъдещите майки - Следродилната Депресия

Цитирам какво написах неотдавна в клуб Бъдещи и настоящи майки към Дир-а:
"Предлагам тази тема също да бъде закотвена на първа страница, ако смятате, че заслужава, може да гласуваме...  
Тъй като откакто станах по-смела и споделям с другите за следродилната си депресия, видях, че за съжаление не съм изключение...  
Така че споделете, мами, за това как се чувствахте като новоизлюпена родителка... Ето и моята история, ако искате я четете, но на мен ми олеква като пиша:
Така-а, родих Алекс на 15-ти август 2004 год., неделя на обяд, Голяма Богородица - 2850 г, 51 см, здрав и красив!!! И по случая бях в еуфория докъм края на септември!!!  
Но дойде октомври и усетих първите депресивни настроения, но си казвах, че е нормално и ще отшумят бързо, много си вярвах...  
Грешката направих през ноември, когато почувствах силна умора, но не се оплаках, усетих желание да не се събуждам повече сутрин, но не го споделих, а го скрих - уплашена и засрамена от себе си... А депресията вече надигаше своята грозна глава, въпреки болезнените ми и безсилни опити да я спра...  
Чувството за вина и несправяне с майчинството достигнаха своя апогей към 7-ми декември 2004 година, когато вече сериозно обмислях и желаех самоубийство... Паметта взе сериозно да ми изневерява за голям мой ужас, все по-трудно се концентрирах в каквото и да е, и започнах да се губя дори из квартала, което ме паникьоса съвсем, депресира още повече, вината ми достигна грандиозни размери, желанието ми да хвърля Алекс от 4-ия етаж все по-силно, а след него щях да се самоубия разбира се!!!, уви, не се шегувам, имах самочувствие под абсолютната нула, чувствах се ненужна, лоша, глупава, незаслужаваща радост, пречеща на близките си, имах разстройство, безсъние, страхотно се потях нощем, сънувах ужасни кошмари, мъжът ми ми липсваше адски, защото много бачкаше!, кърмата ми секна съвсем, чувствах се изтощена и без сили, зрението ми отслабна, М. ми дойде, зимен студ, абе ужас отвсякъде... На около 15-ти декември вече не можех да търпя положението и най-накрая спрях да се крия! С голям страх, чувство на себеотвращение и самоомраза, вина и паника споделих с мъжа ми една съботна сутрин, че смятам, че това ни е последното любене, че за последен път виждам Алекс, и той много се ядоса и стресна... На 17-ти казах и на мама, която помолих да ме заведе на психиатър, защото явно имах нужда от спешно лечение!!! Тя първо не повярва колко съм зле, но после, та чак до Нова Година, се грижи за мен и за Алекс с много любов, доброта, търпение и вяра в добрия изход - БЛАГОДАРЯ ВИ, мамо, татко, лельо, Ками, Роси, Иво, Хри и бабо Божке!!! - без вас сега просто нямаше да съм жива, а много вероятно и Алекс... Имаше момент, в който се чудех как се казва Алекс, в който ми беше трудно да се изкъпя или да напиша нещо, или да приготвя дори елементарно ядене... Не се преструвам, това е от болестта!!!  
На 18-ти декември започнах да пия антидепресант, Сероксат, който почна да ме поосвества малко по малко, на 1-ви март почувствах по-осезаемо подобрение и вече не желаех да се самоубивам, като полека-лека започнах да общувам с други хора и да излизам повече навън...  
Около 20-ти март обаче изпаднах в хипомания, обратното на депресията и сега съм вече в еуфория, в другата крайност, но съм и малко по-нервна, раздразнителна и избухлива, което изморява много и мен, и близките ми... Но това състояние е по-готино...  
Уви, и това не е нормалното състояние, та психиатърът ми предписа ново лекарство Нюротон за предотвратяване на гадното лашкане между потиснатост и прекалена еуфоричност... В момента съм като махало, което се люшка между двата полюса, но никога не се задържа по златната среда на спокойното щастие!!!  
Но вярвам, че ще се излекувам напълно близките седмици, а вие???
Психиатърът ми се казва д-р Сираков и ме похвали, че съм лесна пациентка, защото си пия предписаните хапчета, защото съм учила психология и знам за какво става дума и защото много се боря!!! Той ми каза, че като ме видял първия път си помислил, че ще ми трябва около година, за да оздравея напълно, а пък аз още на 3-ия месец от лечението почувствах страхотно подобрение!!! Сега той ми дава максимум 3 месеца с новото лекарство, за да се оправя съвсем, но аз мисля, че възстановяването ми ще е по-бързо... Един Господ знае...  
Ако ви интересува, мога да споделя с вас и причините, поради които според мен изпаднах в тази дупка, но засега стига... Останете с добро психическо и физическо ЗДРАВЕ, и с много ЛЮБОВ в сърцата, другото е бошлаф работа, повервайте ми!!! С приятелски поздрав и с желание да ми пишете - Деси.
 
Животът е пъстър и аз вече се радвам, че мога да чувствам всякакви емоции...

Аз не бях толкова зле, въпреки, че понякога се чувствам много изморена психически от непрестанния рев на сина ми. Когато се роди го видях за около секунда, но не можех повече да забравя това личице, така се наби в мозъка ми, беше толкова хубаво бебе, в сравнение с другите новородени, и толкова приличаше на баща си. Първия пит като ми го дадоха след 24 часа след раждането, го гледах и не можех да възприема мисълта, че това бебе е моето, че е излязло от мен, чуствах го толкова чуждо, като че ли са ми дали някое бебе и са ми казали че е мое, а като беше в корема ми го чувствах по различен начин. Нямах търпение да дойдат да го вземат, но следващия път когато ми го дадоха, беше коренно различно, не исках да ми го взимат повече, по цяла нощ не спях за да си го гледам. Нямах търпение да изяза от тази болница и да остана с него и с татко му. Първия 1 месец, не можех да се отделя от него и за секунда бях толкова щастлива, и ми доставяше такова удоволствие да се грижа за него въпреки, че незнаех много неща. Той толкова много плачеше, а аз не знаех как да му помогна, и защо плаче. И сега все още много, много реве и е такъв инат, но си го обичам нали си е моето бебе.

И аз като родих пьрвия пьт бях шокирана. Много тежко раждане с вакуум, слава богу всичко беше наред с бебето.
Стоях 5 дни в болницата и много ревях, не занм защо- ревеше ми се.
Като родих втората бебка помолих да ме изпишат на 4 ден за да не рева пак. Да де ама като се вьрнах в кьщи явно от безсьнието и постоянния рев на бебката почнах пак да рева. Мьжа ми ме пита ведньжь Сега защо ревеш, а аз му казвам ами защото бебето плаче нон стоп.
После ми мина естествено и бебето престна да плаче нощем. Сега оглася блока и квартала ама денем. Всички му се чудят колко е гласовито. Нали хората са етични и казват че пеело- според мен реве като мечка
Слава богу вече ми е по добро настроението, но сега пьк като се видя в огледалото и сьм на пьт пак да се депресирам.
Мьжа ми ми казва че не бил предполагал че ще стана такава дебела(много е натьжен от вида ми), а аз кьрмя в момента и не мога да пазя диети за сьжаление, сьс спорт не мога да се занимавам по лекарска забрана, преди да ми направят операция (забравили да ме зашият в болницата). Е знам че ще отслабна ама за сьжаление май няма да е скоро.

Валентина, прекрасно е че си решила да пуснеш точно тази тема, защото съм сигурна че тя ще помогне на много мами, които изпитват подобни неща.Аз лично не съм преживяла следродилна депресия, но имах предродилна и тя не беше по-лека от описаните тук.Важното е да се въстановяваме и да имаме възможноста и свободата да се радваме максимално на малките ни съкровища.Пожелавам спокойствие и вътрешен мир на всички майчета, целувам ви!

благодаря ви 3а темата. пове4ето от мненията все едно а3 сьм ги писала, само дето моита ми се видя мн. хубаво бебе, но вьпреки това, бе3силие, упреци кьм,себе си 4е не ставам 3а маика. при мен бе6е ло6о 4е след раждането полу4их обрив на цялото тяло (вкл. ходилата и дланите на рьцете), толкова ме сьрбе6е,4е не можех да престана да се 4е6а, ден и но6т... а нямах достать4но мляко, докато стане ясно минаха оба4е 3 седмици, пре3 които бебето пи6те6е неистово сь6то ден и но6т. депресията ми  продьлжи до кьм 3 тия месец. мислех си, 4е сьм некьдьрна дори на го нахраня, нали нямах достать4но мляко....
просто не можех да го слу6ам пове4е пре3 но6тта, бях скапана. докато една но6т мьжьт ми я в3е да спят те двамата в хола (по4ти цяла но6т е бил буден с нея), а а3 сама в спалнята да се наспя. на следва6тия ден, жсе едно 4е някои с вьл6ебна прь4ка ми смени и отно6ението кьм беб40 и настроението, радвах му се, грижих се с удоволствие 3а него. така бавно бавно 3апо4наха да се оправят работите. сега имам една малка принцеса, която др. седмица става на 3 год. и оби4та кьм нея все о6те расте с всеки ден.....

Май почти всяка мама преживява своята следродилна депресия. При някои е по-тежка, при други - не толкова, но все пак я има. Моята се изразяваше в това, че ме беше страх, че няма да мога да се справя, че съм лоша майка и т.н. Обикнах бебчето си от първия миг, в който я видях и в болницата всичко беше ОК. Обаче вкъщи - ужас направо. Като че ли ме беше страх от собственото ми бебе. Като ревнеше, се чудех какво да я правя. Свеки може да е всякаква, много сме се карали и т.н., но няма да си кривя душата - в началото ако не беше тя, не знам. Спомням си първия път, когато останах сама с бебето, свеки беше излязла по работа за малко. Ива спеше и аз се молех да си спи, докато свеки се върне, защото ако ревне няма да знам какво да я правя. СЕга ми е смешно, ма тогава... Тя се събуди, рева, съответно и аз с нея, ужас. Всяка вечер си поревавах и се чувствах наистина отчаяна и мнооооого нещастна, чудех се с какъв акъл съм се навила да имам дете, мечтаех си за предишния ми свободен живот, когато не трябваше да се съобразявам с никого, а сега едно малко същество зависеше изцяло от мен. Дори ходенето до магазина ми правеше кеф, защото се откъсвах за малко от бебето. Е, после всичко това отмина и всичко дойде по местата си,  сега чак ми е чудно с мен ли се е случвало всичко това...

Моята следродилна депресия започна след болницата. Там не допуснах,смеех се, носех бебето и се опитвах да избутам дискомфорта за по-нататък. Излъгах за състоянието си, за да ме изпишат и да се прибера вкъщи. Там заревах от входната врата и не спрях 2-3 дена. Исках по-бързо да изляза от тоя ад.
Бебето си беше красиво и добре оформено, така че то не ме притесняваше, след 9 месеца ми се включи инстинктът за самосъхранение, трябваше да се възстановя светкавично, за да можа да бъда до детето си.
Наложих и направих неща, които никой от семейството ми не е очаквал, че мога да направя. В рамките на една седмица почти ми се прибра корема, не ми отминаха припадъците и сващанията, два пъти ми махаха шевовете, изкарах най-ужасния рожден ден на един крак и сандвичи, настинах, направих мастит, направиха ми клизма в домашни условия (трябва да бъда честна докрай), кръстът, който ми е бил винаги проблемен, вече виеше на умряло; ревях, но бях адски упорита, че така не мога да се търпя и трябва да се възстановя, ребрата ми се възстановиха след около месец.
Не благодаря на майка ми, защото ми се обиди и каза, че поведението ми е детинско, но така пък ме концентрира и отрезви-нямаше кой друг освен мен да ми гледа детето.
Не благодаря на приятелките ми, които обясняваха раждането като пъшваш два пъти и си готова. Не ми казаха, че коремът остава, целият дискомфорт от новото положение и пр.
БЛагодаря на мъжа ми, който беше до мен и страшно ме подкрепяше.
На 20 ден бях като преди да забременея и ме беше страх, че ще ме обвинят, че това не е моето бебе и съм го откраднала, защото не ми личеше.
Тази седмица беше най-ужасната в живота ми и не искам никога да ми се случва отново.

Аз почти я пропуснах депресията, но заслугата не е моя. В болницата се оказах  в стая с прекрасна жена - Мая. И двете бяхме със секцио, и двете ни тресяха едни и същи чувства и си поплакахме, но в крайана сметка всичко завършваше със смях ,заради глупостите, които успяваха да измътят главите ни - защо не иска да яде бебо, не може да захапе, гърдите ми са на  буци, никой не ме обича, всеки пита само за бебо, мого ме боли, какво ще правя без акушерките у дома /в болница Лозенец,персонала е страхотен/. Благодаря ти Майче!

Когато се прибрахме, мъжът ми беше чел за депресията и беше уплашен да не ме достигне и в същото време подготвен. Не ми позволи да изпадна в нея. Извеждаше ме навън само двамата, казваше ми че ме обича повече и от преди, че по-голямо щастие от това да сме 3-та няма.

Не по-малко важно е, че имах и поможници - майка ми и свекърва ми. Майчета, намерете кой да ви помага първите дни,много е важно! Ако нямах помощ и трябваше сама да мина през всичко, гарантиам,че щах да съм първа пушка в реването непрекъснато.
И аз си поревавах - хормони, но с тези 3 много важни фактора, които описах тук мисля,че нещата минаха много леко.

Успех, ако някой ви каже,че лесно се става майка - изсмейте му се!!!
Това си е приключение и ние сме длъжни да се справим с чест!

Здравейте, всички добри и прекрасни майчици тук!
Скоро идва есента. По-големите бебчета и дечица ще излизат честичко навън с мамите си, но по-мънечките... Зимата предполага неподходящи за тях условия и нерядко домът си остава мястото на мама и бебо. Два съвета от мен, като жена, минала следродилната си депресия точно през зимния период:
1/ Ако сте с много малко бебе и планирате да го извеждате рядко навън, или пък за кратко, направете си уютно и светло у дома - с помощта на повече лампи, украси, свежи цветове, фантазирайте всеки ден, не оставяйте мрачните и къси дни да ви помрачат съзнанието! Правете гимнастика с бебчо във вас - има подходящи упражнения - така хем ще сте заета с нещо полезно за вас, надявам се и приятно /пуснете и музика/, хем дечко ще установява топъл телесен контакт с вас. Не скучайте! Окъпете се, лакирайте се, почетете при възможност, или излезте на терасата! Каквото и да е.
2/ Общувайте, общувайте и пак общувайте! Говорете по телефона, влезте в някой клуб в Нет-а, запознайте се с друга мама в парка! Не се самоизолирайте! Търсете помощ за домакинската работа. Излизайте поне вечер при възможност, с мъжа си или сама, а бебето оставете на таткото. Разсейвайте се извън дома - на фризьор, на гости, просто някъде... И вие сте човек! Особено ако сте кърмачка, а навън е леденостудено, направете си почивка, дори кратка, без бебчо. Изгледайте едно кино. Хапнете плод. Снимайте се.
Дано съветите ми бъдат от полза поне на някоя от вас!
Аз по принцип имам тенденция да се сдухвам през зимата, така че малко ме е страх от идващата есен и после зима... Написах това да дам кураж и на самата себе си... Дано тази зима не изпадна пак в депресия - все пак Алекс вече ще ходи и ще излизаме двамата повече, надявам се!
С приятелски поздрав - Деси.

От сърце благодаря на Валя и всички ви за споделеното от вас!Искрено се надявам, благодарение на откровенията ви,да съм подготвена за това,което ме чака и да се преборя!Желая спокойствие,сигурност и щастие на всяка от вас и,разбира се-много здраве!

Благодаря на инициатора на темичката  Валентина, както и на всички майки, които са имали куража да споделят и да се върнат към изживяното от тях (което, убедена съм, не им е било лесно).
Благодаря ви за това, че сте готови да помогнете на нас - бъдещите майки да погледнем нещата от различни аспекти и да сме подготвени!