Номинации за най-голяма муня

Последните случки трябва да се отделят в нова тема, закована, за поука на децата: "Защо трябва да слушам майка си, когато ме предупреждава за нещо".
Може и книга да се издаде.  

С добавка в заглавието:"...и колко бързо се оказа права!"

Трябва, трябва, и аз редовно трябва да я препрочитам, защото до ден днешен се дразня на майка ми, че  нещо ми опява, но все още се случва понякога да се окаже права за нещата, макар вече да са по-различни от "Не пипай горещата печка".
А аз от своя страна също вечно предупреждавам щерка ми, но и тя като всяко дете не ме отразява особено докато не се опари. И после се чудя защо тя не ме е чула, а то май-май повтаря моя модел детИто.

Аз, като една лоша майка, предупреждавам веднъж и само допълвам "пробвай, ако искаш, болката е по-добър учител". После дори не идват да ми се жалят, а си страдат тихо и не мрънкат.

Но иначе и аз се чудех на коравосърдечната ми баба, защо не ме успокоява след като се нарязах с ножицата и шурна кръв. Не че жената сто пъти не повтори "внимателно, ... Не така, ще се порежеш!"

И моята така. Първо ме опердашва, а после казваше "нали ти казах!"

Оххх, никога няма да забравя: била съм на 2-3 годинки и на една почивка виждам огромна пързалка и искам да се пусна. Майка ми 100 пъти ми повтори да не се пускам, че е много голяма и ще падна. Аз естествено се пуснах и се пребих. Лежах долу и ревях и майка ми не дойде да ме гушне, а леля ми. Още помня гадното чувство, все едно ме е изоставила. Сега на моите деца също им потварям да внимават или ги предупреждавам за нещо, че ще се ударят и тн. Но когато се ударят и плачат ги гушвам и успокоявам, жал ми е. Не че не им дудна: казах ли ти....

След 10 предупреждения да не ходи по камъните в реката синът ми все пак плясна вътре и излизайки мокър ревеше че аз съм виновна.Защо да съм виновна попитах аз нали те предупредих.
Не ме предупреди достатъчно продължавайки да мрънка каза той 
Та така по въпроса с предупрежденията.

А да, това ми е любимо. И аз много често съм "виновна", е тгава няма успокояване и гушкане.

7- 8 год. да съм била, на почивка сме. Вечерта сме в парка с нашите, играя с други деца и ожаднях по едно време. Тръгнах до близката чешмичка без да се обадя на никого. Да, но в тъмното на връщане съм тръгнала по друг противоположен път. Някакъв чичко ме попита накъде отивам и къде живея, и аз с целия си акъл казах че се прибирам и той ме хвана за ръка да ме води до квартирата ни- не че я знаех къде е, ама тръгнахме двамата нанякъде. Добре, че нашите са се усетили че ме няма и татко ни настигна след няколко метра. Още се чудя докъде ли щяхме да стигнем.

Прясно:
Пералнята изпрала, отивам взимам си легена и право пред простора. Стоя и блея....са що съм тука? След половин минута зацепих, че първо трябваше да си извадя прането. Оффф...муня.

Богата съм на баби и дядовци /4 баби и 2 дядовци и всички живеят сами/, които сега са в залеза на живота си и имат нужда от подкрепа и грижи /каквито дадоха на нас, когато ни никнеха пера/.
Една от бабите ми - баба Нинка /сестра на моята баба/ е била и все още си е фурия. Може книга да се напише за нея, но за пореден път ни накара да спринтираме. За нея ще ви разкажа.
Започвам сутришната проверка кой как е по телефона с нея. Вдига, бодра е, кръвното и е добре, не и се вие свят. Чудесно! Питам я какво е закусила.
- Намазах си филийка с Диклак!
- Какъв Диклак?
- Тоя в хладилника! - отговаря тя леко сопнато
- И защо с Диклак си закусвала! - започвам да откачам аз.
- Харесва ми! Леко ми е с него. И на кучето дадох няколко залъка намазани с Диклак.

40 мин. по-късно аз, мъжа ми, мама, баба и личната лекаркарка /която ми е приятелка/ бяхме строени в хола и пиехме кафе. Оказа се, че Диклака е МАРГАРИН Калиакра с вкус на масло. Объркала името! Мислех за поука все пак да и направим промивка на стомаха, но личната лекарка явно има по-здрави нерви от моите и не ми прие предложението
 

Същата работа съм правила. Пера обичайно на нощната тарифа и не знам на кой свят се намирам. Най-мунското ми изпълнение с пералнята - пуснах я и тя си загрява водата тихичко, аз се въртя какво да свърша, реших да почистя пода, наведох се точно до нея, вдигам глава и започвам да се чудя защо свети програматорът й. Шац! Връщам го в изходно положение и пак чак тогава загрях какво съм сторила.

Дориииис!  Милото бабенце! 

Малко предистория - баба и дядо, на 85 и 87 години, са много "напред" с технологиите, разполагат с лаптоп, таблет, ел. четци и прочее благини на 21 век, но ползването не им идва много интуитивно.

Научих ги да си свалят сериали, филми и субтитри и как да си ги пускат. Сваля дядо обаче някакъв български трилър, "Вила Роза", пуска го, но с течение на филма ставя ясно, че е крайно неподходящ за баба, която вдига кръвно от всички кървища. Обаче проблем - филмът тече на цял екран, не е свършил, съответно бутонът Х за затваряне на програмата не се вижда и те не знаят как да спрат тая ужасия.  Вадят щепсела на лаптопа, но пустата машина продължава да работи на батерия! След бързо съвещание какво да направят, решават да оставят компютъра да работи и мигрират в другата стая, като дядо от време на време наминава да провери дали страшният филм е приключил, за да могат да излязат от програмата за гледане на филми. Бяха безкрайно впечатлени, че ако размърдат мишката, Х-ът за затваряне би се появил. 

Когато дядо навърши 85, подаряваме му нов Самсунг смартфон, за да си прави снимки и да има връзка с чужбинската рода по вайбър. Слагам моя гугъл акаунт на телефона обаче, за да не си играя да му правя негов. Голяма грешка! Няколко седмици по-късно влизам в YouTube, всичките ми плейлисти ги няма, а на тяхно място има руски влогове за пчеларство (дядо), плетки (баба) и смешни клипчета на котки, които гледали със съседките на пейката пред блока.   

Най-новата им придобивка е селфи стик. Много ми е весело да гледам компанията нахилени членове на клуба на пенсионера да позират за селфи.

О, много мило ми стана от последния пост. Браво на хората, че искат да се научат, че някои се дърпат. С филма се смях много.