Номинации за най-голяма муня

По-миналият петък трябваше да взема служебния лаптоп у дома, за да свърша малко работа, а и тъкмо облачното пространство, което ползваме да се синхронизира събота и неделя. Е добре, но в събота установих, че съм забравила зарядното. Отидох до офиса да го взема и след като се прибрах у дома, се сетих, че личният ми лаптоп е същия, със същото зарядно, нищо поразходих се  Същата вечер пуснах сушилнята, паркирали сме я в една ниша в коридора, та не ми е постоянно пред очите. Спря тая сушилня по едно време, отивам да вадя дрехите и какво да видя, една локва вода под нея...  Ужас, викам си тъкмо и изтече гаранцията и се развали Моя приятел само с един поглед я диагностицира. Пита ме "Къде е контейнера за вода?" и аз опулена се чудя за какво иде реч Бях го оставила в банята, за да изсъхне и съм забравила да го сложа. Муня... Посмяхме се доста
А, въпросният лаптоп, както писах трябваше да се синхронизира уикенда т.е трябва да е постоянно включен и към интернет. Да ама не, кой да се сети, че в събота беше последния ден за плащане на нета и в 00.00ч го спират. Доста се учудих в неделя сутрин защо аджеба цялата нощ нищо не се е ъпдейтнало...

Не знам защо ама съм много, много разсеяна напоследък ....
първи случай:
Отивам на лекции и пътувам с метрото като на Сердика трябва да се прекача, за да стигна до СУ. Всичко е супер, имам време, не бързам за никъде и съвсем спокойно си излизам и тръгвам към Линия 1. Както се качвам по стълбите се заглеждам встрани и виждам ескалатор - “Еее, браво, най-накрая са сложили да им е по-лесно на хората” и си продължавам по пътя мислейки си колко бързо са поставили новото удобство понеже вчера не беше там. Качвам се аз на площадката и гледам малката лавка с кроасаните я няма и си мисля: “Божеее, колко са бързи, кога пък успяха и магазинчето да махнат, даже не личи, че е било там”. В един момент тея “новости” все пак ме озадачиха и ме накараха да извърна поглед назад и чак тогава разбрах каква муня съм - сбъркала съм посоката. Все пак да кажа - ежедневно пътувам с метрото и слизам там, не е като да ми е за пръв път. Защо така се обърках нямам идея.
2. Главно действащо лице - пак аз. Поддържаща роля - отново превозно средство.
Понеже София е на другия край спрямо родния ми град с родителите ми решаваме да се срещнем в средата на България. Те си пътуват с кола, а муня С. трябва да хване автобуса от софийската автогара. Всичко отново е точно, багажът е стегнат и готов, аз - тоже. Проверила съм предварително в колко има автобуси и на коя фирма и със стъпването на гарата отивам да си купя билет, но касиерката ме застрелва с “Няма билети, съжалявам”. За да не артисам съвсем си купувам билет за съседния до моята дестинация град и се разбирам с нашите да дойдат да ме вземат от там. След известен миг на отчаяние и търсене на храна сядам на пейките пред автобусите и виждам този за моята дестинация и как хората се качват. Събирам смелост, казвам си, че все пак нямам какво да губя и отивам да питам шофьора дали все пак не е останало едно място, за което с радост да си купя билет. Човечецът ми влезе в положение, помоли да изчакам и ако остане място ще ми каже какво да правя. Стоя си аз и в един момент виждам как шофьорът ме повиква с една широка усмивка и изречението: “Госпожице, има едно свободно място, влез вътре на касата, кажи, че те праща Д. и си вземи билет, аз ще те изчакам. Остави си багажа да го прибера през това време”. Обнадеждена и благодарна му връчвам куфара си и тичам вътре за билет. С билет в ръка и широоока усмивка излизам и виждам как някакъв автобус потегля пред очите ми и в миг на замъгление решавам, че това е точно моя автобус и започвам да тичам след него, да ръкомахам и да моля да спре, не за друго ами багажът ми е там. Тичам, тичам, махам, не спира. В един момент силите ми свършиха и спрях да си поема въздух вече примирила се, че са ме излъгали и не ме чакат. В този момент отново извръщам поглед назад и виждам моя автобус и как шофьора стои до него и ме гледа втрещен. Как да е, срам, несрам се върнах и просто казах лениво на човека: “Ами аз...малко се обърках” :/ “Видяхме, видяхме” ми отговори той и започна да се смее. Погледите на хората в автобуса бяха не по-малко озадачени от цялото шоу, което спретнах. Една от другите пътнички явно ми влезе в положение, хвана ме за ръка докато минавах покрай мястото ѝ и ми каза: “Спокойно, момиченце, на всеки може да се случи, поне беше забавно”.
В своя защита ще кажа, всъщност нищо не мога да кажа в моя защита, защото автобусът, с който пътувах беше бял на цвят, а аз тичах след тъмносин. Не знам защо така се обърках.

Ох, заболя ме корема от смях!

Благодаря за порцията смях.

За приключенията ти в метрото... познах себе си и то няколко пъти

Хахаха, няма за какво
Като случки бяха далеч по-забавни отколкото така преразказани ама ...
Имам и още, и още ама стана прекалено дълго затова ги спестих останалите.

Аз съм същата. Все нещо трябва да свърша в последен момент. И понеже живея сама, и няма кой да ме подгонва, навсякъде закъснявам.
Има едно старо руско филмче за това. Може и съм го поствала вече, не си спомням.

https://www.youtube.com/watch?v=Ag7PftsZU7o

Давай, давай!
Тя темата е за това.
За случката в метрото - ти поне си сбъркала само посоката, аз слязох на друга станция. Качих се по стълбите чудейки се къде е отишъл ескалатора и колко бързо са променили визията. След като изкачих чинно стълбите осъзнах, че съм на Опълченска вместо на Сердика...
Обаче на историята с автобуса ме заболя коремът от смях

И аз съм го правила това с автобуса, с дете на 2-3г 🤣 Той автобуса си беше нашия, само правел маневра да освободи място, ама аз как да го знам 🤣🤣🤣

Четох за автобуса рано сутринта, по пижама, с кафето. Толкова хубаво се разсмях, че се събудих и без да си допия чашата

Ох, не знам дали съм го разказвала това тук, ама и аз бая весели истории имам с автобуси. Преди години, на път за морето, с една приятелка седнахме да хапнем на междинната спирка в Стара Загора. Автобусът беше спрял на едно ОМВ и ние да не пропуснеме шкембето, а и бира си поръчахме, изобщо лайф излайф... Та хапваме си и по едно време аз гледам един автобус тръгва. Викам си, ще се пошегувам с моята приятелка, че е нашия автобус. Гледай, викам, автобусът ни тръгва без нас.. И се заливам от смях. Тя обаче, като го видя и вика - Верно! И като хукна - давай, вика да го гоним, вътре ни е целия багаж. Аз в този момент зацепвам, че тва верно е нашия автобус и ми призлява. Почваме да тичаме след него, обаче той хвана бързо пътя. Ние седим, като два разтекли се сопола в лятната жега на Стара Загора и не знаем кво да правим - без багаж, телефони и с пет лева в джоба. Добре, че на съседната маса ядеше шкембе и някакъв таксиметров шофьор. Тръгнахме да гоним автобуса с него, човекът дава мръсна газ, ние вече се нахъсваме какво ще направим, като настигнем автобуса и как ще се скараме на шофьора, че е тръгнал без нас. След няколко километра диво гонене таксиджията го настигна, засече го и му даде мигач да спре. Еле, хванахме го. И тъкмо се качваме по стълбите разярени, готови за битки и шофьора ни гледа ядосано и вика - Тъпи кокошки!

В петък - вървя и говоря по телефона, стигам до пешеходна пътека, на нея спрели хора и чакат нещо си, обаче муня бърза, поразбутах ги и минах пред една кола, ама нали съм в правото си...Докато ми се разсвиркаха и осъзнах, че вече има светофар и аз гордо прецапвам на червено
Светофарът е от няколко месеца, не минавам за пръв път оттам, уж съм му свикнала, обаче навикът от 18 години не се изтрива толкова лесно. Явно вниманието ми е било в разговора, а движението - автоматично.

А сутринта по незнайни причини рипнах от метрото не на СУ, а на стадиона. Усетих се вече слязла.

Аз 2 пъти съм се качвала на грешен автобус, и докато се усетя моят вече е потеглил. А това лято и на грешен влак се качих...вместо за Варна , се качих на този за Бургас, но крайната ми дестинация беше Обзор, така че дори пристигнах по-рано

Гимназията учех в друг град и пътувах с автобус. Тръгнала съм си една събота, станах рано, отидох на автогарата рано, че ме беше страх да не изпусна автобуса, взех си билет и зачаках. Обаче, за да ми минава време, извадих книжка кръстословици. Еми, досещате се, че видях задницата на автобуса. Та помъкнах обратно багажа, през пощата, да се обадя да не ме чакат, и се прибрах в квартирата.

Що се чудиш, той е кон!

И ние с майка ми имахме такъв случай.
За село обикновено хващахме влака на гара Подуене. По незнайни причини обаче ще хванем влака от Централна гара. Билети - купени. Тичане едва ли не след този влак. Зима е. В купето топло. Смях и сладко приказки.
Минава се час и нещо... трябва да слизаме вече. Минава кондуктор. Гледа билетите тъпо, гледа нас... накрая заяви "Ама момичета, вие не сте за този влак". Посоката ни е южна България, а ние сме се били метнали на някакъв влак за Северна. Не помня до Силистра ли беше. "Сега ще слезете на (някое) Камарци и ще чакат обратният влак до Сф".
Не ни глоби, повозихме се. Снегът до колене. Отвисяхме си на туй Камарци. И преди не знаех и сега не знам къде е Стигнахме обратно в Сф и отново хванахме влак... този път правилният. Но пристигнахме доста след полунощ. Събудихме баба ми да търся някой съсед с кола да дойде да ни вземе от гарата.