Номинации за най-голяма муня

Някъде назад се бях изтипосала аз себе си как за едно море даже тичах няколко часа преди тръгването да си купя шампоан, балсам, душ гел и т.н., накрая ги пльоснах отгоре в куфара. В резултат си прах почти всички дрехи на първия ден и от зор да не да остана неокъпана (защото във Варна магазини ня-ма! просто няма!) си бях забравила джапанките    .

Това ми напомни за една колежка от студентските години, която изпърска цял BU флакон сложен в сака й, пътувайки в препълнен влак и постоянно ставаща-сядаща за да прави път на преминаващите.

Няма такъв хилеж! Страхотни сте.   И в муньовщината, и в описанието.
Аз съм тежко кухненско бедствие - загарям, паля, опушвам...  
Рекордът ми е загорена СУПА! Ама не някаква супичка ню-ню, голяяяяма супа... И си бях у дома...

Сега се сетих за нещо от преди години.....
Бях на 14-15 и сме със семейството ми на почивка, вечеряме в ресторанта, но естествено не ми беше много интересно и се качвам в стаята да гледам ТВ и да говоря с приятелките ми. Не щеш ли обаче съм заспала и съм заключила,  съответно съм забравила ключа в ключалката. И така качват се нашите чукат, думкат по вратата, от съседните стаи излизат да проверят каква е тази дандания, но аз спа блажен сън  Накрая се стигнало до там, че охраната на  хотела влязъл в съседния апартамент и през терасата преминал на нашата тераса и  успял да проникне в стаята .....Представете си шока ми когато отварям  очи и виждам непознат мъж да влиза откъм терасата и като се разпищях "Таткооооо,таткооо " ама татко йок ....На другия ден всички ме знаеха като момичето заключило вратата... и където минех се подсмихваха   

И аз ще сложа една непозната... Събитие в парка, с "обичайните заподозрени" - машина за сладолед, машина за понички, палачинки, варена царевица... Дете на около 7-8 мрънка на майка си "Искам това, а онова може ли...", а дамата всеки път убедено му обясняваше: "Как сладолед от ТАЯ машина? Ти виждаш ли каква хигиена има, знаеш ли каква вода наливат вътре?", "Какви палачинки, не виждаш ли, че ги продава циганка, няма течаща вода, кой знае къде си мие ръцете!", "Какъв захарен памук от тоя мангал..." и т.н. и т.н. Дотук добре, има си принципи жената, спазва си ги.

Финалът: "Добре де, почакай още малко да дойдат ...., и ще отидем до Макдоналдс за сладолед и донът..."

 

И аз да изтипосам една непозната тук.
Отиваме на разходка с щерката (6 г) и племеницата (7 г). Двете вървят две крачки пред нас хванати за ръка и си бърборят нещо и се хихикат - обичайна детска гледка. Изведнъж ни приближава една жена и казва. "Ей, там малко по-надолу спи едно куче. То е голямо, но е много добричко...." Аз почвам да си мисля на акъла - брей, каква добра жена, загрижила се да не се стреснат децата като минат покрай него.... А тя продължава да говори: "То може и да голямо, но е толкова добро и за това, гледайте като минавате покрай него да сте тихи и да не го събудите."  Направо, загубих дар слово - жената изобщо не се била грижела за децата, ама явно е смятала че смеейки се двете момичета ще нарушат съня на спящото бездомно в парка куче. 

Аз пък смятам, че жената все пак се е опитала да предпази децата - ако стреснат спящо куче, не се знае дали няма да ги нападне.

Аз не бих направила такова нещо за куче,защото изпитвам ужас от бездомни кучета,но жената все пак е проявила човечност,наистина ли мислите,че е повод за осмиване?

И аз да  се изтипосам с нещо прясно. Първия учебен ден. Приготвила съм всичко, вдигнала съм рошльовците в тъмни зори да закусят, измият и освестят. Преглеждам дали не съм забравила нещо, мятам новата си жилетка на чантата за разкош и за всеки случай, личвам една вода пред вратата за вървеж в училище и тръгваме. И ето първия сигнал, че нещата няма да са много леки - малкия се срутва но мокрия цимент, аз успявам да го хвана навреме, но  пак си стана рошав. Нямах време да се връщаме и да го вчесвам пак, пък и не негов беше този пръв учебен ден та си продължихме. Все пак бързахме, защото номерът на най-удобния ни рейс спира в определено време. Стигнахме си на време  до спирката и зачакахме. Аз усещам, че нещо не е наред стигам до втория сигнал - разкошът ми го няма...някъде в бързането жилетката е паднала. Оглеждам се и виждам на отсрещния тротоар до светофара тъжно да лежи едно сиво нещо с дантелки. Щом е тъжно няма начин да не е нещо мое. Та, пращам големия да го прибере, но му казвам да не бърза, щото все пак улица пресича. Та той не бърза и като пристигна аз вече бях изпратила с поглед удобния ни рейс....Но , нищо де, рейсове до центъра бол, все ще хванем друг. И ей го на - един от бол-рейсовете се зададе, пък и беше полупразен - късмет! Седнаха моите хубавци и аз до тях права майка орлица, то за две-три спирки за какво да сядам. Само дето като минаха двете-трите спирки, пейзажът ми ставаше все по-непознат(а трябваше да е обратното) Нещо взе сигнал номер три тревожно да ме притеснява, та питах продавачката на билети - този  рейс нали отива....еди къде си, а тя любезно ми обясни, че от седмица някакъв булевард бил в ремонт, та маршрутът е променен и Този рейс отивал еди - никъдеси. Смъкнахме се на следващото спиране и започнах трескаво да мисля разрешение. Не знам къде сме, а мъжката част от мен се срамува да пита, та реших да повървим малко на обратно, докато стигнем нещо познато. Докато слушах мрънкащи гласчета от двете си страни - сега вече ще закъснеем, ужас ще закъснеем и мамо , носи ме, изморих се, ще хвана тетанус, си мислех - трябваше да си хванем такси и толкова, за какво се пестя, така и така сума ти пари отидоха за този прословут Пръв ден и тези безумни цени на цветята....Оп, Цветята!!! Сега вече и на мен ми се дорева - забравили сме ги. И какво да се прави, ще хващаме такси. Хванахме едно и се върнахме да вземем цветята и да продължим към училището. Дадох ключовете на големия и този път му казах да бърза. Той толкова се разбърза, че след около минута ми се обади да ми каже - мамо, май изпуснах ключовете в шахтата на асансьора... С най-спокойния си глас го попитах какво значи МАЙ, със силната надежда, че ми разказва случка, случила се през май...Ама Не! Паднали са си през септември, на първия учебен ден! Много ми се припуши в този момент, та симулирах с три дълбоки вдишвания и му казах да идва по най-бързия начин, пък ще измислим нещо... Тръгнахме. Шофьорът явно реши, че нещата не са много наред и се опита да разведри обстановката с вицове шеги и закачки ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ. Големия почти беше уверен в настъпването на  глобалния катаклизъм, че ще закъснее, няма да си открие класа и в крайна сметка ще го изключат. Малкия беше на фентъзи вълна и ме питаше ако циклопът има две очи, дали ще е циклоп изрод и другите деца циклопи дали ще му се смеят и защо шофьорът е с шапка като няма слънце... Та на този фон аз трябваше да измислям нещото, като между временно обръщам внимание на всеки. Имах пари , колкото да платя таксито и да ни останат за връщане...По едно време шофьорът млъкна и ми развали фона... Каза нещо, момент сега идвам и слезе. Вече ми беше все едно къде и колко ще се бавим...  Върна се човекът - с два букета, един за госпожата и един...за мен, станали сме му били много симпатични...и пари за превоза не ни взе...Стана ми много неудобно, но и много мило. От там нататък всичко си беше "по вода". Данданията в училището беше във вихъра си и никой за никъде не беше закъснял. Та си мислех, че може и да съм муня, ама поне муня с късмет..

 
ЗАНДАЛИ,
Добрият край оправя всичко, нали.

Сълзи имам от смях и притеснение заради вас, как аджеба ще свърши одисеята )))))))

ЗАНДАЛИ,  , какво стана с ключовете?

Щом може и чужди мунювщини, и аз ще изтипосам една непозната дама.
До преди година работех в корп. отдел на фирма за компютри. Търговецът (жена) ни в Бургас докопва от базата данни телефон (мобилен) за връзка с една фирма и звъни с идеята да си уговори среща. Звъни, вдига й отсреща жена, наш'та убавица започва да обяснява (без да изчаква и явно без да пита удачно ли е в момента) к'ви сме готЕни, колко чудни условия имаме, моли за среща. Отговорът от другата страна е бил: " Сега не е много удобно, в момента .......... РАЖДАМ"  

А, ключовете домоуправителят ги извади, добре, че ключодържателят ми е голям  и ярък, та ги намерихме бързо, защото подът на шахтата беше като неподредена ключарска работилница.

История трепач! Разказваш невероятно, с тази одисея тъкмо се разсеях, че от вчера ми е тръгнало по муньовски и ми се реве вече.

evanescence ,изчакай малко да ти мине гадостта и разкажи историята си, ще видиш, че да си муня е всъщност интересно нещо, преживяваш гадни неща за момента, но те имат доброто свойство да отминават бързо, хубавата част, е че се помнят, ако е с усмивка, частта става и хубаво запомняща се