Номинации за най-голяма муня

ЗАНДАЛИ, в крайна сметка разбра ли се как се казва човекът? Много взе да ме човърка този въпрос 

Ами не мога да се сетя за името, но май беше от миналогодишния Х-фактор, рокаджия от Пловдив

и на мен ми стана интересно, поне кажи името на бара, все ще го издирим кой е 

Мисля , че се сетих кой е. Този ли е?

Да ама косата му беше   друга

ЗАНДАЛИ: "все повече исках да се изчезна от там или да изчезна поне него"
 

О, млъкни сърце!
Колко чувства не съм съумявала да назова, докато не ги срещна в гениалните строфи на великите поети...
И това е сред тях: или аз да се изчезна - или него да изчезна поне!  

Има и друга полза от тази тема, освен безкрайното забавление, което носи. Напоследък взех да се спъвам все по-лошо и да падам представете си. От август месец насам, вчера паднах за 4-ти път, като последните 2 падания бяха в рамките на седмица. Спъвам се, не успявам да запазя равновесие и се стоварвам напред по очи и дясно коляно. Като се има предвид и факта, че ми стават синки дори като ме погледнат на криво ..... коляното ми е страшна гледка от вторник насам.
Та падам си аз вчера, свивам се седнала на земята, за да направя първоначалната проверка - успях или не да се пребия окончателно този път. А как болиииии.  Забелязвам с периферното зрение, че някаква кола спира и май нещо ми говори човека. Ама мен ме боли, пък и стига съм седяла насред тротоара. Та куцайки се примъквам до един висок бордюр и се настанявам там, та да отмине огнената болка. Колата обаче дава на заден ход, спира пред мен и човека отваря прозореца и пита „добре ли сте? имате ли нужда от помощ? да ви откарам ли някъде?“. На мен на върха на езика ми е да кажа - „ооо супер съм, голям е кеф да се пльоснеш така.....“ и се сетих за тукашния разказ. Та преглътнах „остроумието“ си, благодарих и си тръгна човека.

С толкоз падане и ставане се сетих за нова мунщина от мойта буйна младост. Тогава бях на 12-13 и на майка ми и беше писнало да се разправя с мен, та ме прати на село, при баба за една година. (Шегувам се, друг вид обстоятелства наредиха нещата) Та селото си беше град де, но от селски тип и беше много хубаво. Училището не ми харесваше, но имаше една учителка по музика, дето беше страхотна. Много си обичаше работата и децата и все правеше от нищо - нещо, организираше нещо – самодейно. Пазеше всичките сукмани и престилки и везани ризи на нейните баби. Събираше неща за етнографски музеи (които после и казваха, че нямат място за тях....) разпяваше и  репетираше лазарки и коледарчета и така. Ходеше с един  студент да записват бабите в околовръст как пеят изчезващи народни песни. (Половината от тия баби после клюкареха зад гърба и, какви ги вършела със студента, в останалото време...)
Аз бях от лазарките и тоя Лазарник няма да го забравя, сутринта отидохме у тях, черпи ни с кекс, (сипа ни и кафе!, нали сме и на гости!)
Облякохме си сукманите, (или коя каквато дегизировка намерила) оплетохме си венци от цветя (на нищо не приличаха), не знам как, но за половината лазарки, госпожата беше намерила ... пафти! И боят настана..., мног зор за тия пафти, щяхме да оплешивеем от ентусиазъм, най-накрая решихме всички да ги носим „по-малко“, вървим, вървим, половината засичат колко време е минало, и пак се почва: „Дай ги на мен, сега!“.
Та у тях, жената ни пременя, небели ни, начерви ни, изписани гайтани вежди, (абе, същински Хелоуин!)комшиите крещат да млъкне туй стадо диви патки, тя реве от умиление, а ние се заливаме в хилеж.

Точно преди да тръгне с песен тържествената процесия и тя хукна да търси фотоапарата и ни вика да я изчакаме кротко отвън: (Не крещете, не се бийте, гледайте да не се ударите нещо!)
И ние седим и чакаме, ама вън имаше навес и отворен гараж, в който нямаше кола, а беше като пещерата на Али Баба. Имаше наблъскани сумати болкуци и вехтории. Ние, естествено се втурнахме да ровим в тях.
И намерихме менци, и и една крива тояга, извита като лък. Госпожооооооооо, какво е товаааааа? - Тя се подава от прозореца: Кобилица. - Може ли да го видим? - Може.
И ние почваме да се киприм и да лангъркаме ония ми ти менци и да „ходим за вода“.
По едно време една вика: Ама, така не е интересно, менците трябва да са пълни!
Речено – сторено. Пълним менците, заливаме се с вода и се мъчим да ги носим. Идва и моя ред, гърбя се аз под кобилицата и другите се мъчат да ги закачат едновременно, за да не се катурна на една страна.
(МНОГО е трудно да се ходи с менци за вода! Тежи, боли, все едно си бичнат на позорен стълб, ама трябва и по 8 литра вода от всяка страна да крепиш! Ужас!
Аз се кандилкам, плета крака, потя се и една друга вика:
 - А представяш ли си след 5-6 километра да дойде някой ерген, да ти вземе китката и да ти напие водата!
 - Да, да, ще ми я напие, ама кото го метна после с оня ми ти кобилица и като го запухам, само на ергени ще ми стане!
И всички: хи, хи, хи, и аз: хи, хи, хи – още повече плета подгизнали крака, залитам наляво и надясно, появява се госпожата с фотоапарат и вика: Да оставиш тя кобилица - ще паднеш!
Няма да падна! -  И паднах. -  Направо гушнах букета, щото забих нос в китките. (Ако беше на плочника, днес щях да имам много интересно лице.)
Преобуха ме със сухи чорапи, и беж да лазаруваме, аз – прясно начервена и с изподрано лице.

Това лято с щерката се плацикахме в топлото моренце на онова място, където като голям човек е  седнал по дупе, водата му покрива гърдите. Дребната ме учи на супер сложен номер "шаване с пръстите на краката над водата"  И шаваме си  ние, а вълните ни побутват, когато върху нас връхлита застаряващ господин с шкембенце тип 8-ми месец.
- Ох, ма! Заради тебе ще се удавя! - Аз го изгледах недоумяващо. Не разбрах дали не ни видя газейки или плуваше успоредно на брега. Но е факт, че той ни връхлетя, а ние кротко се плацикахме.
Мъжът започна да ни заобикаля от към брега, а аз от полу излегнато положение застанах клекнала във водата, но не се изправих от свян. Това бе грешка, тъй като загубих тотално контрол. С една ръка държа ръчицата на малката, а с другата балансирам. И точно тогава една по-голяма вълна ме плесна силно зад тила и аз и аз влачейки детето се хвърлих към корема и чатала на господина. Аз детето и вълната го отъркаляхме здраво! Само се надявах да не се хвана в суматохата и да му събуя банския. Майчинският инстинкт ме кара да плюя вода и пясък и да дърпам нагоре ръчицата, която стискам. Чувам как детето до мене кашля нагълтаната вода, а мъжа вика:
- Аман от луди! Аман от луди!  - и де на два, де на четири крака забърза към брега.
Излизаме с щерката и ние, отиваме при мъжа ми, който седи до спасителите и си говори с единия. С щерката една през друга разказваме как сме се отъркаляли с чичкото и изведнъж някой зад нас проточва:
- Яяяяяяяяяяяяя не лъжете спасителите! Вие ме нападнахте! Направо щяхте да ме изядете!!!
 

 

  Дорис, мъжеядка такава! 

Като казахте телефони.... Преди четири-пет години работех в едноо светско списание. Та един ден лятото ми звъни шефката и ми вика- "днес фолкпевицата Преслава има рожден ден. Звънни й, честити й и я питай къде ще празнува да напишем нещо..." Звъннах аз, не вдига... Викам си я да й пратя един есемес, че да ми е мирна главата и без тва не ми се занимава с фолкзведи. Та пращам аз едно лично съощение от мен, честитя празника и айдеее айляк съм. Чак на другия ден тая мома ми върна отговор, нещо от сорта - много благодаря, че се сети за мен и рождения ми ден. спала съм, като ти получих есемеса и затова не отговорих веднага. целувки.
Малко след това напуснах списанието, залюих се с един мъж, напуснах и София, семейство, дете... Абе завъртя ме живота.. Докато един ден малкия не ми хвърли телефона в кофа с вода... И оооооо ужас!!!! Остави ме цял ден без телефон. Вечерта се прибира мъжа ми и аз почвам да мрънкам как няма да имам телефон, докато не ми купи нов и т.н. цяла вечер мелачка на главата му. Накрая той ми даде неговия и си взе картата... Докато на другия ден, о любопитство, защо ме накара да му разровя в телефона... Викам си я да видя кви есемеси има той тука. Ровя, чета глупости от сорта имате не знам си колко пропуснати обаждания или фактура на стойност, докато не попадам на фаталното съобщение - много благодаря, че се сети за мен и рождения ми ден. спала съм, като ти получих есемеса и затова не отговорих веднага. целувки.
Майкооооооо свят ми се изви, краката ми направо се разтрепериха. Викам си - брех тоя мъж на коя ли е писал???? Направо ми причелня. Викам си само да се прибере ще види той... Едва дочаках вечерта. И от вратата като го почнах - есмесчета за рожденни дни пращаш, а? Коя е, а? Кажи!!!! Направо една тирада десет минути - викам му - или казвай коя е или си тръгвам с детето! Той мига насреща и се
уди кво му говоря. Та за да му напомня му показвам есемеса в телефон. И оооооооо, неееее, в този момент ме осени мисъл - викам му това е Преслава! Ква Прелсава бе - пули се той! Викам му - ми фолкпевицата! Той още по-ошашкн - Ти, вика, с това майчинство съвсем изтрещя е. Не познавам никакава Преслава... Докато се разберем, голям ужас, после смяяяяяяяяяяяяяях

Отиваме в Кауфланд, но на мен много ми се ходи до ВЦ. Вътре имаше поне 6 жени, изчаквам отвън. Заслва се един мъж и направо нахълтва в тоалетната, и аз бързам да му се скарам:
- Много се извинявам, но мъжата тоалетна е по- навътре.
Той:
- Да, обаче аз съм жена

 

А беше с къса коса, провиснали дънки, без гърди. Гледам пак с периферия, ми не ми причила на жена. Извиних се. А тя:
- И ти да работиш на автомивка, ще заприличаш на мъж.

 

  Симпатяга   

Работя в хотел на рецепцията. Едни туристи идват с една визитна картичка на рент а кар и ме молят да се обадя в офиса им, за да си наемат кола. Звъня аз на мобилния, че в офиса не отговаряха. И... Ооо чудо! Оказва се един от най-противните хора, които познавам. Понеже нямаше хубав обхват, той се опиташе да ми изкрещи в слушалката, че трябва да звънна в офиса. Аз пък му обяснявах, че там никой не вдига и т.н. и т.н. Накрая, секунда преди да му тръшна телефона в носа, му казвам че ще опитам за последен път да се обадя в офиса. Ако ще да вдига   Както и да е. Вдигат ми телефона и аз почвам "Добър вечер, от хотел ******** се обаждам, искам едно Сузуки Джимни за три дни, стая номер ******....." В един момент чувам отсреща "Какво?! Кой се обажда?!" аз (вече бясна) "Абе Илия, Стефи съм от ******* нали преди малко говорихме по мобилния за проклетия джип!" и пак "Абе какъв джип бе, какъв Илия, госпожо! Алоооу! Тук е ЕНЕРГОТО!"
Редактирам, че направо съм в потресссссс.....

 

Преди около десетина години,с мъжа ми още се ухажвахме и се виждахме доста рядко,живеехме в различни градове.Та между две срещи имахме три седмици пауза,аз реших,че ще ги изкарам на ябълки и солети и като дойде моя направо ще го заплени  с чисто ново слабо тяло.Речено-сторено гладувам ,спортувам кантара падна под 50,аз адски доволна.Идва деня на срещата и аз си викам никакви ябълки да ми издуват корема и да ми развалят ефекта,та си пия водица и чакам моя с белия кон.Идва той,не отдава особено значение на промяната,отиваме в една дискотека,вътре запушено,шумно ужас.Сядаме на бара ,той пие ,а на мен ми се мота главата,започна страшно лошо да става,вероятно от глад.По едно време чуствам ,че ще припадна,моя танцува и се хили,аз вече съм се свлякла на земята,той решил да ме свестява,като ми шибне дава шамара с тая ръка ,дето имаше един ужасен златен пръстен.Свестих се криво ляво,с посинено око и му викам ,абе ти що не ме пое още като съм припаднала,а чакаш да се валям по земята,а.Пък той се пули и вика,ми мило,аз помислих ,че не къв нов танц ми показваш:))
Да не ви обяснявам ,като се прибрах с аркадата,майка как изтерсяса,що врачки обходи,да ме разделя от този побойник,а сега и е зет ,като мед:)Имаме и една история с романтика и пожар,ама то си е негова муньовщина и е за другата тема.