, но като цяло за мен гласът ѝ не беше от особено значение, защото рано или късно се привързваше към тях дори повече от мен 
Майсторът като цяло се церемони, раздава го тежкарската, майка ми му прави мили очи, омайва го 
и изведнъж се появявам аз, в цялата си прелест, с кафез в ръка и майка ми от състояние на това - 
, изпада в състояние на това - 
И до ден днешен жената не е голяма актриса, особено ако се налага да ми крещи 
тогава ме направи на две стотинки пред майстора, той, човекът, ме съжали, сещам се бяхме седнали на пейката на двора и ме успокояваше, а майка ми ходи като хала напред-назад и сумти, че "В НАС МЯСТО ЗА ПАПАГАЛ НЯМА 
", докато отстрани котките точат лиги по екзотичната птица 
Аз съм вече тотално отчаяна, ще вдигам бунт - или С папагала, или БЕЗ мен 
, когато виждам едно прекрасно перо, паднало в кафеза 
отварям да го взема... и екзотичната птица излетя... за части от секундата смених доста настроения, след което хукнах след папагала 
, катерих се по оградата (3 метра е висока ), майка ми след мен крещи да слизам, майсторът се залива от смях , а аз се правя на нинджа, докато не се ПЛЬОСНАХ по корем кат' пингвин майка ми и до ден днешен твърди, че по-отчаяна никога не ме е виждала 
Аз съм доста бяла и като цяло с чувствителна кожа, та сами се сещате, че още първите дни заприличах на печено пиле (буквално така изглеждаше кожата ми 
) раницата ми тежеше приблизително 20кг 
, буквално едва се движих в нормално състояние (на отиване), а като изгорях - напраО не си усещах раменете Тааа, един ден решавам, че нимоа пойчи, да ста'а кото ще! 
Зарязах си багажа на централния плаж , взех телефона, апарата и портмонето и хукнах да се разхождам из градчето, в което бях 
Спирах, където си искам без да се притеснявам, че ще съборя нещо, навеждах се, тичах на воля , седях на пейка и правих снимки, после ходих до фара и там правих снимки, та минаха има-няма 2 часа, викам си ай, Фифо, стига толкоз, да не дърпам дявола за опашката, 'ми да си отивам при багажеца На връщане минавам през същата пейка, на която бях седяла, там бяха седнали майка с дечица, гледам ги нещо странно ме гледат и ми се смеят, викам си уф, пак ми се е разтекъл моливът (често срещано явление беше), ама ко ми пука, там никой не ма познава , та продължавам да си вървя кат пич и по едно време: "бе, нещо много ми е свободно 
", когато се усещам, че портмонето (всъщност беше един кожен тефтер, който има прегради за карти, пари и т.н.), в което си държах дебитната карта, ЛК (без която не мога да мина границата, щото не си взех паспорта) и ВСИЧКИТЕ ми пари (левове - забравих да ги обменя ) го няма Меко казано ми стана лошу и бърже-бърже се втурнах към пейката Всичко си беше там и ме чакаше! Да е жива и здрава жената, че големи ядове щях да имам с гърците (точно по това време имаха избори)! , ноооооооооооо за това друг път... евентуално . Да те номинирам и аз. От профилати се вижда, че си мъж, но писанията са в женски род. ), а зад нас минава също един циганин. Много се смяхме- той дори беше една боя по светъл от нас, та въпросът си беше съвсем актуален. 
Всички погледи веднага се лепнаха върху мен. Голям срам- изтичах към водата и се киснах 100 часа, че после пък ме беше срам да изляза. 
11-ти клас сме, учим стереометрия, всеки понеделник първи час правим контролна по математика. 
Точно този понеделник контролната е на 50 (ако не и повече) стереометрични формули и 100-тина теоремки аз вече бях почнала да се подготвям за кандидат-студентските изпити и ми е през онова, дето го нямам, та решавам, че няма да ходя за тази контролна, щото не съм учила Звъня на бфф-то, тя ми беше верен спътник в бягствата (както и аз на нея ), и ѝ казвам: "да знаеш, че няма да ходя, не съм ги научила тези, другия път ще го правя", а тя категорично ми отвръща: "ооо, не, не, аз цял преди обед съм ги учила, пък и другия път ще ми даде по-трудно, затова ще ходя "; викам ѝ НП, пожелавам ѝ успех и затваряме. Де-що ми каза, че няма да сме двете, вече бях измислила де ще ходя, а именно - на селски туризъм в Кабиле Качвам се в автобуса, пристигам в Кабиле (на 10-тина минути от Ямбол е) и съм се запътила да подчинявам Зайчи връх , когато дружката ми звъни и ми вика: "НЯМА ДА ХОДЯ, КЪДЕ СИ ДА ИДВАМ?!?!?!?!?" и аз Казвам ѝ: "по принцип е малко трудно, щото не съм в Ямбол..." и ѝ обяснявам как стоят нещата, а тя ми обяснява, че няма пари и не знам си какво, поради което я пращам в офиса на майка ми, да ѝ каже, че взима пари за мен в същото време звъня на майка ми, която ми обяснява, че въобще не е в офиса и да намери еди-си-коя тя да ѝ даде пари, та така дружката (тя е мнг притеснителна) ходила да муфти някакви съвсем непознати, 'ма как да е Накрая идва при мен и се отправяме дружно към върха! Тук идва моментът, който още не мога да си обясня... Ние ли не хванахме правилния път или просто нямаше "правилен път", но излязохме на магистралата То там всичко барикадирано, няма отде да минем, някакви огради, чудесии , през цялото време ни подсвиркват а бееее, чудо!, КОГАТО!!! просветление!!! СТЪЛБИ! обръщам се към дружката и ѝ викам: "мале, Я., ний сме много смотани хората стълби ни направили, пък ний се правим на идиоти " Като един безкрайно храбър Стрелец, се обръщам към нея и ѝ казвам да изчака, аз да се кача първа, щото тия стълби бяха едни такива много странни - тесни, прекалено гладки и хлъзгави, на места разпадащи се, 'ма де да знам изкачих се там, идва нейният ред и а-ха да стигне до мен, когато чантата ѝ пада, тя се обръща да я вземе, сурва се надолу по въпросните стълби и си цепва дънките баш на Д-то добре, че имаше връхна дреха да си я увие около кръста, че с таз магистрала... сега следисторията: прибирам се в нас и звъня на баща ми, аз всичко си му казвах на него, та викам що да не му кажа и за скромното ни бягство и частта със стълбите на магистралата, когато баща ми възклицава: "'ма Фифи, то тва не са стълби, тва са улеи, направени са да се оттича водата по магистралата" Напълни ми душата! как преди години изкачвах един баир с обувки на токчета та училището е на един такъв и след здраво пъплене нагоре, стигнахме в "подножието" на гимназията и аз победоностно посочих въпросните улеи като последен етап от великото изкачване. Е, последните 5 метра ги минахме на четири крака, но успяхме, благодарение на това, че се държахме по тревички и храстчета 
след като се изкачихме, се зачудих кой велик ум е измисли тези стълби и как ще се качваме през зимата Е, не се чудих дълго, тъй като пред мен се разкриха Истинските - широки и ...нормални момичета, прегръщам Ви ето, да се поздравим 
Но пък Ви чета с интерес!!! Аз и по-напред съм писала, че заради тази тема се регнах във форума (един приятел от онова време ми е на гости и си разказваме дивотиите, които сме вършили ), ще взема да понапиша още малко, че после ще ги забравя , но все пак ще я споделя 
), поради което никоя от нас не слиза да види какво става. Минават се 10-тина минути и се чува звънене на вратата. Слизам - съседите, викат ме да играем, но аз им отказвам, "щото сега гледаме филм с мама и после ще ходим на пазар " Докато говоря с тях, продължавам да чувам въпросното тропане от баща ми, ама въобще не му обръщам внимание и се качвам при мамчето Сега е важно да отбележа, че на двора имахме лятна кухня, в която майка ми готвеше лятото , но тогава не беше лято, а беше началото на пролетта - т.е. още беше студено и не я ползвахме, а близо до лятната кухня имаше още една стая, в която баща ми си складираше инструментите и всички проекти на едни огромни бели листи Та, идва време за пазара и майка ми ми казва да вляза в лятната кухня - оставила била някаква торба, да съм ѝ я дадяла. Влизам аз, взимам торбата, ама междувременно усещам едно такова притегляне, но не гравитационно, а някакво по-особено, по-лепкаво Подавам торбата на майка ми и ѝ казвам, че нещо ми лепнат краката , при което тя решава да влезе в стаята и О, БОЖЕ, ФРИТЮРНИКА ГО НЯМА, а цялото олио е разлято по пода Мамето веднага изпадна в истерия, почна да реве, а баща ми отиде да оглежда неговата си територия и ко да види - всички проекти разкикерени кат' Жаба жабурана, а кабелът за осветлението - изкормен Веднага викнаха полиция, майка ми продължава да реве за фритюрника, докато баща ми я успокоява: "недей да плачеш, бе, жена, той сигурно вече го е разменил нейде за шише ракия, недей рева ", при което майка ми почва да вие още по-силно Полицаите от своя страна започват разпит, като задават уникално смисления въпрос: "СПОРЕД ВАС КАК ИЗГЛЕЖДА КРАДЕЦЪТ?!? " , на което баща ми отговаря: "ми де да знам, сигурно е доста мазен " В процеса на разпита пък става ясно, че майка ми, която години наред ни опяваше на главите колко сме разсеяни и как щели да ни оберат, защото не си пазим ключовете, същия ден си е оставила връзката ключове на масата на двора и сами се сетете дали крадецът не се е изкушил да ги вземе Най-накрая установихме, че всичкото това се е случило докато баща ми е СПЯЛ на дивана във всекидневната и че целият този шум е идвал от крадеца, през когото между другото съм минала, когато съм ходила да говоря със съседите Така и не го заловиха копелето , ама пък ние си сменихме всички патрони още на следващия ден (баща ми реши, че няма смисъл да си дава зор на деня, крадецът нямало да се върне през нощта, щял да се страхува прав се оказа де ) 
Препоръчани теми
