Детето отделна личност ли е?

Което е напълно вярно и правилно. Все пак не може някой да осигурява начина на живот и да живее по претенциите на детето си, което имало други идеи и раzбирания от неговите.
Работодателя ми много иска д ми усигури добри условия на работа, но при положение , че поработвам все пак 

Границата между "уча" и "налагам" е доста тънка. Т.е. ако не успея да обясня на сина ми защо да не бърка в контакта забраната би била по-близо до "налагам"
Аз лично се старая за повечето неща да обяснявам, да го мотивирам и да му давам избор, но все пак има неща, на които държа. Например, като става сутрин понякога не иска да се облича-давам му избор, ако иска да седи по пижама, може, но само в леглото. Ако иска да стане-трябва да се облече. Обяснявам защо, но и в известна степен се "налагам" над него.
Няма еднозначни критерии. Разбира се, хубаво е да дадем на децата си право на мнение за света и нещата, но малко или много ние все пак ги манипулираме и им налагаме нашите виждания за света. Репликата "Докато живее под моя покрив ще прави каквото аз кажа!" не ми харесва особено, но вероятно бих използвала "докато живеем заедно трябва да се съобразяваме един с друг", което е почти същото. В горната реплика има и друго нещо, което дразни "каквото аз кажа", което предполага, че единия родител държи абсолютната власт вкъщи, а според мен това също не е редно. Но от друга страна, ако семейството е авторитарен тип и майката се подчинява на бащата (или пък обратното ) то логично е да искат същото и от детето.

Не тънка, направо е размита границата. Често се налага да накарам децата да направят/ да не правят нещо насила, за да се научат: да не хапят, да не се бият, да не бъркат в контакта, да не скачат от високо, да не доближават стол до парапета на терасата, да стават навреме за ДГ или училище, да си научи уроците /едното, за другото е рано/, да си подреждат играчките /бюрото, шкафа, гардероба и т.н. вариации по темата/ и мн. други.
Ако съм дете ще кажа "карат ме", ако съм родител ще извъртя "уча ги".

С работодателя обаче подписвата двустранен договор с права и задължения, които и двете страни, в случай че са се подписали, са приели. На едно дете често му се изсипват неща на глава, дето едва ли някога ще си сложи подписа, че приема.
Хора всякакви - възгледи - също.
От моето детство си спомням, че играчките на братовчед ми се гледаха - с тях не се играеше. Днес родителите му с гордост разказват как той си е "пазил" играчките и затова и сега има здрави още от неговите. Изпадаха в ужас, когато аз и брат ми играехме с играчките и съответно често се случваше да се счупят - много от тях, най-вече защото материалите им бяха остарели (братовчед ми е с 10год по-голям от мен и със 17 от брат ми). Радвам се, че в момента неговият син си играе с играчките си (включително и тези, оцелели след моите и на брат ми набези) и те се чупят понякога Но това не е трагедия вече.

Към yanast и Judy - с горния пример илюстрирам това, което смятам за "налагане" на правила, не става дума изобщо за контакти, хапане, щипане и т.н.

Ити, всеки си има житейска философия и си живее по нея. Нали всички все пак сем личности още от бебета  Ако zнаеш само немците колко паzят нещата на децата си, zа да могат после да ги препродадат 2 ра ръка на въzможно най голяма цена ... вси,ко препродават , но таквиа са си те, таквиа са и децата им и пр. Всички биваме въzпитани по някакъв начин, ако не ни харесва детето от джунглата е идеален вариант 

Много е лесно да сте "отделни" личности, когато имате адютанти.   Не чувствам своите деца като отделни личности, защото ако не са върху мен, то са някъде съвсем наблизо. По-скоро сме като едно цяло, съставено от различни израстъци, като всеки израстък драпа да е самостоятелен и да прави собствени бели (израстък 1 "Искам да работя, оставетеменамирапонезапетминути", израстък2: "Елатевсичкидаправимизобретениеселектричество" и израстък 3:
"Оставетемедасекатерякъдетосиискам".
Всички израстъци крещят, пищят и се дърпат на различни страни.
Лично аз много настоявам да съм отделна, самостоятелна и безгрижа единица, ама нъцки.
П.П. Времето свърши, чувам: "Бао, бао, ако" от детската. ("Батко, батко, пак съм наакан" в превод, сякаш батко мие дупето, ама хайде.

Вярвам ти, просто това за мен е парадоксално. А за играчките на братовчед ми - той през живота си не знам да е счупил и една - аз, днес, когато вече имам собствено дете, направо се изумявам как са успели да го направят? Той не е от кротките деца - за това съдя по изпълненията му след като се осефери

Има разлика м/у "уча" и "налагам" да. Уча дъщеря ми как се мият зъби и налагам миенето им два пъти дневно.
В моята къща аз съм шефа и намирам това не само за естествено, но и за полезно. Правила има навсякъде и те следва да се спазват. На мен също ми се налага да спазвам доста голям набор от правила, както в собствения си дом, така и в света като цяло.

Всеки има право на мнение, дори и дъщеря ми. Тя има право да мрази миенето на зъби, има право напускайки дома ми един ден да спре да си ги мие, има право никога да не мие зъбите на детето си също. Докато обаче живее в моя дом и аз съм отговорна за нея - правилото е, че зъбите се мият и го налагам безпрекословно.

Не правя връзка обаче между правилата, които следва да се спазват и отделянето на детето като личност от родителите/майка му. Личност отделна от мен е детето ми и има право както да чувства, така и да действа... и да си носи последиците от това...

Isa, много си права....
С тази разлика, че аз обяснявам правилата и засега не срещам съпротива. Според мен тези правила са нужни на децата, за да се чувстват сигурни. Живота е пълен с правила и е неизбежно цял живот да ги спазваме.
Относно двустранния договор-да подписваме договор с работодателя, но нямаме избор дали да работим, защото иначе няма от какво да живеем. Пък и сме принудени да приемем някакви условия само защото не можем да намерим по-добри.
По тази логика-аз давам на детето си това, което му е нужно-любов, гушкане, храна, дрехи, общуване, пазя го и се грижа за него. В замяна на това изисквам детето да спазва някакви правила, определени от мен. Ако детето не се чувства удовлетворено от "договора" го показва с плач, тъжно настроение, съпротива и т.н. Смятам, че всеки родител като види, че детето протестира се старае нещо да промени-вижда се и от темите във форума. Т.е. също както и трудовия договор този между децата и родителите подлежи на промяна. Съответно има и органи, които следят дали се спазват основните правила-това са социалните служби. Те са тези, които би трябвало да "уволняват" родителите, които не спазват минималните изисквания.

И да, Иса е права, че това няма много общо с приемането на детето за отделна личност. Поне при мен този преход (между това да сме едно цяло, както докато бях бременна и това детето да е съвсем отделна личност) стана плавно и постепенно. И все още продължава, защото малкия е доста далеч от момента, когато ще е напълно самостоятелен.

Към Ити-за някои хора изобщо не е важно децата да не удрят, да не щипят и т.н. но за сметка на това държат децата да си пазят дрехите чисти. За тях може твоите приоритети да са "грешни"

Никога не съм мислила за детето като за трети крак или втора шия  - т.е. да, винаги е била за мен отделна, уникална и самостоятелна личност. На въпроса защо - ами защото е естествено, това е друг човек. Природата ме е събрала с него в моето тяло и имам шанса да спечеля любовта и приятелството й и да й дам своите - за цял живот. Да, аз нося отговорност за дъщеря си, аз се грижа за нея и от мен се очаква да я възпитам. Обаче не живея вместо нея и не чувствам вместо нея. Даже много внимавам да не я променям или наранявам, опитвайки се да се грижа за нея и да я възпитавам. Например - дъщеря ми не е малко русо ангелче, пърхащо с мигли и с нацупени устни, което кротко да стои до мама. Ако реша, че искам непременно детето ми да е кротко и срамежливо, с иделно чисти роклички и ръце - може и да успея да се наложа. Все пак съм много упорита Обаче имам чудесно, малко буйно, много будно, усмихнато и палаво момиченце и с по 5-6 синини на всяко краче и с коричка на коленете.  А налагането на правилата - и според мен е важно, но всеки родител решава какъв да е подходът. Аз може би не съм най-добрият пример, но поставям свободата на избора пред правилата. Или поне пред правилата, без които може да се мине, според мен.  Например - лягането в точно определен час. Но пък не бих й оставила никакъв избор дали да хвърля боклуци по улицата, да удря или да не казва извинявай.

Ами не, не е 

"Личност" означава субект, който е напълно самостоятелен, осъзнат и отговарящ за действията си. Личността може да въздейства върху света и да го моделира според вкусовете и целите си. Децата не могат. Те са отделни човеци, които грижата и възпитанието на родителите превръщат в личности.

Лично аз смятам да третирам "личностно" децата си, едва когато се отделят физически, емоционално и финансово от мен и баща си. Дотогава ще важат нашите правила, много ясно. 

Да, детето е отделна личност.
Разбира се то до голяма степн отразява родителите си, докато личността му не стане самостоятелна и на база на различни фактори, които не ми се коментират сега, но включват и възпитание от странана родителите си и изобщо семейна среда, не изгради собствени параметри на самостоятелната личност.

Моделират според вкусовете и целите си и още как! Като ревне и се тръшне насред магазина и започне да крещи, че си лоша майка, защото не искаш да му купиш еди-коя си играчка, на прав път е с моделирането. Или ще те моделира да се почувстваш зле и да я купиш, или ще се ядосаш и ще го извлечеш от магазина. Щом едно дете може да накара нещо или някого да промени поведението си, значи може да оказва влияние на средата. (това е хипотетичен пример)

Абсолютно!!!

Да отделна личност е със своите вкусове, интереси и желания, понякога повлияни от родителите, понякога не... Често си го напомням, когато се ядосам на сина ми, че не иска да направи нещо както аз го виждам. Нещото за мен може да е напълно логично и необходимо, но детето вижда нещата по друг начин. Тънка е границата хем да запазиш индивидуалността на детето, хем да не допуснеш "да ти се качи на главата". Въбоще възпитанието не е лесна работа