Юлски бебета 82

Много ви благодаря момичета , не знам какво бих правила без вас   

Ели-пате, мисля, че имаш още време за болницата, но ако тръгнеш, пожелавам леко раждане! Стискам палци!
Аз също не бих мазала със  слънцезащитен крем. Все пак бебчовците са под гюрука или на сянка. Няма как да изгорят, а и коя майка ги извежда при най-силно слънце? Скоро от едно предаване научих, че най-вредните ултравиолетови лъчи на слънцето били през май и юни!

   

пиша с една ръка че малката спи в мен и в същото време се люшкаме и е леко трудно...

ЧЕСТИТО НА ВСИЧКИ ОБЕБИЛИ СЕ И НА ВСИЧКИ ЗАВЪРНАЛИ СЕ!!!! ЧАКАМЕ ХУБАВИ НОВИНИ ОТ ВСИЧКИ ОСТАЛИ... Ей, хора юли си отива...

Пърли много прилича на теб юнака.. особно на онези оърви снимки, дето някои са с главата надолу...

Ох, всички бебоци са страхотни и сега ще пропусна някого, ако тръгна да пиша.,,

Ние се борим с коликите... но повече ме тревожи, че гърдичките й са подути..като малко бюстче... какво да правя?

От вчера и ние сме със странен плач дето не мога да разбера гладен ли е , преял ли е, колики ли са , повръщане ли е???
15 мин след като се наяде започва да мрънка и да плаче. Нищо не помага - дори навън се изстрлях с количката - орева махалата и се прибрахме.
Стискам палци на чакащите мами.

Ето накрая за моето раждане. Дългичко ще бъде, но съм доста обстоятелствена както обикновено, но знам, че само който го интересува ще го прочете (поне тити), та съм спокойна  .

Както знаете много се инатях на нормално раждане, такова е било и моето и на сестра ми и на майка ми... никой не е бил опериран в нашето семейство преди мен и  е минавало гладко и лесно. Смених болницата заради кофти отношение поради тази причина; ходих на курсове за раждане; последно правих упражнения и масажи заедно с и по препоръка на невероятната (не само за мен)  Клер Лопринци (традиционна акушерка от Щатите, която за мой късмет беше точно навреме в България и ми обърна специално внимание в два поредни дни (напълно безплатно!)) И какво ли още не.

...

С тези контракции след 6 месец си мислех, че ще родя много преди термин, но не би. След като спрях Магнерот-а 2 седмици преди 9-тия, учудващо контракциите ми спряха, точно когато вече ми трябваха! В крайна сметка аз си чаках търпеливо и без притеснения, терминът ми беше в самото начало на юли, но нищо не се случваше. Така бебчето растеше, а корема на дребната мама и ставаше все по-голям, което докторите не спираха да отбелязват при всеки удобен (и неудобен(!)...) случай. Накрая 2 седмици преди термина започнаха да ме натискат да си избирам дата за секцио, без много-много обяснения и единственото, което чувах беше тесен таз, та тесен таз. Всеки път отивайки в болницата се изнервях все повече и повече, пак казвам заради отношението, не заради самата заплаха от нежеланото секцио. Уж частна, уж това-онова... но... ми писна. И точно когато бях страшно отчаяна мъжът ми ровейки в нета изкопа за: Седмица на естественото раждане в София. Това беше като дъга след дъжд! Бяхме пропуснали някои мероприятия вече, но последните 2 оставаха. И отидохме. Там се запознахме с Клер... тази жена бе вдъхновение за мен. Още с влизането усети, че имам проблем и ми обърна доста внимание и тази, и следващата вечер. Много съвети ни даде, много се занимава с тялото ми, показа на мъжът ми как да ме масажира и т.н., и т.н. ... Мога много да пиша за тези 2 безценни срещи, но няма да отегчавам аудиторията, ако някой има интерес - да пита.

Та правех си упражненията, релаксирах, но времето минаваше и... след последния запис на тонове и арогантни изказвания, ми дойде до гуша и с малко рев и сополи набързо взехме решение с моя мъж да сменим болницата точно един ден преди термина! Боже, ами сега на къде? За повечето свестни болници беше твърде късно! Започна се ровене в нета, препоръки за болници, лекари, баси... нищо не удовлетворяваше разбиранията ни за спокойно раждане в добри условия. И най-вече в присъствие на бащата... Тогава се сетих за Емилия Казъмова (от лекциите ни в "Мис Каприз"). При нея ходихме на курс за дишане по време на раждането и ми беше казала, че работи като акушерка в болница "Свети Лазар". Но там беше безбожно скъпо... Плахо подадох предложение за болницата на мъжа ми. Той знаеше за нея, беше се информирал за повечето още когато разбрахме, че съм бременна. Той отсече "не ме интересува колко пари ще струва, ще родим както искаме, най-важно ми е ти да си спокойна". И така аз се обадих на Емилия и я попитах дали може да родя при тях - НО терминът ми е... утре! Тя каза: "няма проблем, идвайте за преглед". И отидохме.

Там, в "Свети Лазар" ни беше обяснено човешки и подробно какво е състоянието на плода, защо се приема, че съм с тесен таз, защо може да се наложи секцио, но че все пак бебето видимо е добре, та може да се изчака да започне нормално раждане както бе нашето желание. Така мина една седмица в записи на тонове, следене на бебчо и т.н. Имах контракции, почти постоянни, но те не водеха до никъде. Вече ми казваха, че е време да решим дали да предизвикаме раждане или да пристъпим към операция. Аз все протаках, защото бебето беше добре... Контракциите продължаваха и така им се радвах! Правехме дълги разходки, което ми се отразяваше чудесно на тонуса... Бях обнадеждена.

Докато не дойде денят 14 юли. Цяла нощ бях с контракции, спях, но в просъница ги усещах. На сутринта в 7:00 се надигнах от леглото, за да пожелая успех на Дуци, знаех, че е нейният ден. Писах във форума, настроението ми беше "на 6". Стана обяд и трябваше да ходим за запис на тоновете и вече да решаваме какво да правим. Отидохме в болницата, казах им че съм с контракции, там ме попитаха дали вече искам да ме приемат и да видим какво да правим... вдъхновена от вестта за толкова много бебчета приех. И така започна всичко.

Настаниха ме в стаята и донесоха апаратите. Там няма предродилна зала. Всичко се случва в стаята ти, до самото раждане, а моята беше на 1 метър от перфектно обзаведената родилна зала. Включиха ми записа, който установи родилни контракции, силни и ритмични, при прегледа се установи разкритие 1,5 см. Започнало се е! Така се радвах! Както се вижда и от снимките се опитвах да помогна на процеса, като си танцувах весело на любими мои парчета. За час и половина шийката се изглади напълно и имах 3 см разкритие, без индукции. НО бебето не слизаше в таза... Докторът отново ме прегледа и каза: "няма да стане, главичката изобщо няма как да пробие надолу, не е разположена добре, а и тазът ти не се е разширил до момента". Аз не казах нищо в отговор, а той поизчака, каза ми, че вече е време за секцио и излезе, остави ни да решаваме.

Обадих на майка ми и й казах какво се случва, тя ми даде съвет да помисля добре и в крайна сметка да реша, защото време няма. Окуражи ме да не се страхувам каквото и да избера. Затворих очи и замълчах. Мислех трескаво какво да правим. Мислех и нищо не измислях. Поговорихме с мъжът ми, той ми каза, че все пак това е една операция, с която са се родили много бебета и нали правим всичко за НЕГО, нашето бебе и то е най-важното на света. Каза ми: "нали съм ти обещал, че всичко ще е наред?". Аз все още се надявах да се случи чудо, но... След 10 минути влезе докторът и ни попита какво сме решили. Мъжът ми ме погледна, а аз не казах нищо, въпреки че вече бях решила... Просто не можех да го изрека. Докторът видимо се изнерви и заобяснява "бебето все още е добре, но контракциите все повече го смачкват надолу, а за него изход няма! Тази главичка няма как да мине през този таз! Освен ако не я сплескаме, а ние това НЕ МОЖЕМ ДА НАПРАВИМ, РАЗБИРАТЕ ЛИ?!!! Ще започнат да се влошават тоновете, аз няма да поема отговорност в този случай!" И излезе с гръм и трясък. Аз не му се разсърдих, защото съм същата, когато съм убедена в нещо. С това той ме спечели, беше точно като мен. Влезе Емилия и седна до мен, започна да ми обяснява защо така се случва и какво следва по-нататък. Зададохме й въпросите, които ни вълнуваха и аз приех да ме оперират веднага. Дойде анестезиологът, обясни всичко за упойките и т.н...

Тръгнахме към операционната.  И тя беше на 1 метър от стаята ми, пътят беше твърде кратък. Екипът беше събран, приветстваха ме с много усмивки и окуражителни възгласи (в интерес на истината едва не изръкопляскаха). Трябваше да се свия за упойката. Емилия ме прегърна отпред, за да не мърдам. Легнах, анестезиологът ми задаваше въпроси, попитаха ме и дали искам музика. Исках. Пуснаха някакви парчета на Уитни Хюстън и подобни, на които всички сме грачели като тинейджъри... Не ми беше до музика. Исках само мъжът ми да ми държи ръката. Той влезе и седна до главата ми. Започна да ми говори. Вече бяха направили разреза и дърпането започна. Беше гадно. Чувствах, че все едно ме изкормват. Казах им: "хора, боли ме!", те започнаха да ми обясняват, че не ме боли, а усещам всичко, но без болка (при този ми пулс, който отчиташе апаратът нямаше как да ме боли...). Аз ви казвам, че ме болеше. Но май ме болеше душата. Нямах търпение всичко да свърши. Яд ме беше, че няма да мога да гушкам бебчето си веднага както щеше да е при нормално раждане. Непосилно ми беше да приема това, че ще съм наблъскана с медикаменти и тръбички. Анестезиологът видя, че съм нервна и неадекватна и каза: "когато искаш - винаги може да те приспя, но сега ще извадят бебчето, предлагам ти да изчакаш да го гушнеш". Извадиха го и пред смаяните ни погледи с мъжа ми започнаха да го аспирират. После още гол-голеничък го сложиха до мен. Целунах го, помирисах го. Беше толкова топъл и нежен, опрян с главичка в челото ми! Моят син... Можех спокойно да си умра в този момент. Казах "докторе, моля ви, приспете ме!" и това се случи на момента. На тези снимки вече се унасях... И заспах. Една въртяща се навътре спирала ме повлече и започнах да пътувам нанякъде. Разпилях се на хиляди частици, вече нямах тяло, нито съществувах, а чувах мислите си... изглеждаше ми цяла вечност... няма ли да свършва вече? Бавно спиралата започна да се завърта на обратно. Вече започвах да чувам отделни звуци, но не разбирах нищо, говорът не достигаше до съзнанието ми. Проблясък, отново унес, не осъзнавах къде съм. Изведнъж видях тавана на операционната. И осъзнах, че ме има и още съм там! "Къде е мъжът ми?!" При бебето. Кое бебе - не разбирах. Къпели го в момента... "Моля ви, като приберат бебето, да дойде пак при мен". След малко той дойде. Аз още бях неадекватна. Попитах "родих ли?!" Да... родила съм... а дали съм родила нормално? Не знаех... и не исках да знам. Бебчо бил добре, изкъпан и облечен. Възкликнах: "Казва се Александър". И така го нарекохме.

Това бяха последните шевове. Накрая с ужасно силен натиск в диафрагмата ми наместиха чарковете, от което аз извиках, а докторът каза "знам, знам... но се налага". После в унеса си усетих как ме преместиха в стаята ми, прикрепиха на пръста ми датчика за монитора, който щеше да следи състоянието ми в следващите часове. Започнах да се съвземам, мъжът ми ме галеше и целуваше, аз го разпитвах за бебчето... Бях слаба, мекушава като желе, ту радостна, ту хленчеща... но не ми пукаше. После започнахме да звъним по телефоните и да съобщаваме новината. 2 часа след операцията ми  донесоха Алекс за 10 минутки. Гушкахме го и му се радвахме. На другия ден още в 7 сутринта пожелах да ми го донесат (иначе щяха чак следобяд). Но аз вместо да си почивам първата вечер, просто не мигнах, ревах, че бебето ми е някъде там в първите си часове, а трябва да е тук с мен... да ме усеща. Донесоха ми го, не бяха съгласни, още не се бях възстановила, но идваха често да ни наглеждат и се успокоиха. Към обяд ми разрешиха да го накърмя. Леле каква радост! Той остана с мен до края на престоя ми. Беше ми трудно, но бях толкова щастлива, че просто нямаше вече как да им го дам!

За условията в болницата. Бяха перфектни. Чистота, лукс, храна по мое желание от ресторанта на Кемпински, легло с дистанционно, телефон, от който звъниш и след максимум 1 мин. пристигат да те обслужат... и т.н.... няма какво да обяснявам. Плащаш си и получаваш каквото ти трябва... Не се хваля с това. Просто съм доволна, че в момента имахме тези пари, дай Боже всекиму! А аз съм скромен човек и лукса не е моят начин на живот. Но в този момент само там, в тази болница, можех да съм постоянно с мъжът ми и с детето ми, без да ми налагат правила и мнения (когато не се налага, разбира се. Иначе не бих рискувала здравето на бебето си, за да задоволя каприза си да е с мен!).

За отношението. Чувствах се като у дома си. Нямаше един намусен човек, нямаше един лош поглед или намек за досада. Всички бяха любезни и приветливи, не спираха да се стараят да се чувствам комфортно, постоянно питаха дали имам нужда от нещо. Докторът, с който "се скарахме" ми бе голям приятел... Например... Преди да ми донесат бебчето на сутринта след операцията бях сама и плачех, хормоните доста бушуваха. Обадих се на дежурната акушерка и я помолих да дойде. Веднага се отзова, седна до мен и започна да ме успокоява, говорихме много, аз се съвзех и от тогава се почувсвах адски добре. После кърмата ми слезе гърдите ми се подуха жестоко... една акушерка през нощта ми правеше горещи компреси и ми помагаше да се цедя... Не знам какво да кажа! Изключително съм благодарна на всички за всичко. А как ли ще е следващия път?! To be continued...

Ох, мога да пиша и още... НО ЗА БОГА, СПИРАМ, ЧЕ СЕ ОЛЯХ!!! Сигурно ме мислите за голяма драматичка... обаче това бяха моите чувства и преживявания и най-силния момент в живота ми до тук. Пропит с болка и щастие едновременно!

П.П. Само на кърма сме, не мога да регулирам още количеството... тека като реки, цедя, бебо яде, та му плющят ушите, а аз имам кърма за още 2 бебета.  Дано скоро успея да произведа толкова колкото му трябва, че в момента само хвърлям мляко (още не мога да се организирам да го замразявам) и много ме е яд  

Внимание, докато пишехте бяха публикувани 29 нови отговора   (Е, писала съм на почивки между няколко кърмения, не съм пуснала корен на компа, да знаете  

Пърли, Дуци, Села ви, Нип, бебчовците са страхотни! Какви са белички и пухкави!
Сакси, подуването на гръдните жлези е нормално, случва се дори при момченцата. Скоро ще отмине.
На Боян официално му почнаха коликите, а пък снощи му се запуши носа и търсихме денонощна аптека, че не се бях снабдила с прочутата помпичка, която не купих, поради не знам какви съображения, предварително. И окото му едното събира секрет, та снощи беше една леко луда ситуация вкъщи. Днес вече е с отпушен нос и почти здраво око, та хем го прилича на човек, хем го накърмих спокойно.
Аз с всеки изминал ден се чувствам все по-добре и познайте, свекито все да ме дразни. Понеже си пера едни малки килимчета в пералнята, тя днес направи коментар как може такива мръсни неща да пера вътре и после дрехите си... Кажете ми какво да отговоря?
КАкто и да е... скоро ще съм съвсем във форма и ще я пратя у тях. 
Киса, честита девойка, мила! Да ти е много послушна и здравичка!
Дуци, обсебващия период ще отмине до седмица. И у нас беше така допреди ден-два. Сега бебето "диша" малко по-спокойно.

Ех, Пърли, явно всичко правим заради малките съкровища Чудесен разказ, да ти е жив и здрав Александър! Колкото стрес и разочарование си изживяла покрай раждането му, толкова повече в пъти радости и щастие да ви очакват през всеки иден ден!

Леле, Пърли, какъв разказ! Колко е трогателно само! Поздравления за това, че си седнала и така хубаво си го написала... Изключително! 
Аз си мислех, че винаги ще помня всичко до последната подробност, а вчера се хванах, че вече съм почнала да позабравям...   
Между другото искам да те питам с тези "реки" как процедираш, че ми писна вече да се събуждам в локва или докато седя нещо да ми капе по краката... Подплънките за кърма на стават.  Другото, което е след две седмици с Яна, нещата май започнаха малко от малко да се регулират от само себе си, та вече не е тъй трагично, но все пак... Досадно е, но аз се радвам на тая досада и я пожелавам на всеки.

Сакси - педи ми каза,че подуването на гърдичките е нормално,както и изтичането на секрет от влагалището. Всичко е на хормонална основа и после ще отмине.

Мами,

Днес нашата маймунка става на 1 месец 


Ето и малко почерпка

http://picbg.net/pic.php?u=18131gw46D&i=175688

http://store.picbg.net/pubpic/97/FE/30d8647ff10d97fe.jpg

http://media.snimka.bg/0149/006554084-big.jpg


Честито на новите мами!

ЖИви и здрави бебоци и много да ви радват!!!!!!!

Сакси, точно като теб съм. Подплънки слагам, цедя, какво друго да измисля не знам

Сакси, не знам в каква фаза е подуването. Моят син имаше и зачервяване. Не помня колко време , но слагахме компреси с вишневска мас. Доки може да прецени дали се налага. Иначе може да се възпалят.
Дуци, докато четях ми беше паднала кръвната захар и я вдигах, хапвайки. Но с тази спирала направо ме отнесе в твоя свят. Аз ще се опитам при второто си раждане да осъзная мига. Може би от силните болки при първото, почти нищо не успях да проследя.

Хорааа, Ели-пате, ми прати току-що смс.
Родила е бързо и лесно. В 2.15 е проплакала малката Лора - 3300 гр и 50 см. Да й е жива и здрава!

Честито на новите мами     

Да са им живи и здрави бебоците 

Руми, пусни ми телефона ти на лични  А дано да се засечем  и да е скоро 

ЧЕСТИТО НА ЕЛИ_ПАТЕ!!!
ДА Е ЗДРАВА И МНОГО ЩАСТЛИВА МЪНИЧКАТА ЛОРА! 

Честито и на всички нови майчета от последните дни! Чета разказите ви и гледам прекрасните снимки, нямам търпение вече.....

Целувки по сладките бузки на бебчетата!
Търпение и кураж на очакващите включване!