изпадам в депресия

Мила не унивай Колкото повече мислиш толкова по зле.Трябва да престанеш да се тормозиш от това кога ще забременееш.Трудно е да но го казвам от опит мама на две прекрасни момченца.Когато точно не очакваш тогава се случват хубавите неща Късмет ти пожелавам 

И мен ме е страх, и точно в момента съм в депресия. Депресия от идването на цикъла ми онзи ден, страх от времето. Господи да ние нямаме време - аз подкарала 34, а той-46. Ужас...... Всеки от нас има деца - аз едно, той две, но....... Нямаме наше...
Радвам се на бебетата, на бременните, облива ме една топлина и нежност, като ги видя на улицата. Но и в момента докато пиша този пост плача, душата ми плаче. Иска ми се да се разрева с пълен глас, докато съм в тоалетната, но не мога. Дори не мога да остана сама да се нарева. В офиса хора, в къщи децата, искам 10 минути да се нарева, за да ми мине, но не......... И на Господ се молих. Имам една молитва, казвах я всеки ден, вче спрях. И на църква ходих и по манастири, но Господ е решил така. Започнах да пуша повече, захванах се с всевъзможни неща , за да не мисля. Следващата седмица започвам курс. Ходя на фитнес. И какво ли още не. Товаря се повече на работа, за да не мисля, нооооо не става.
Няма време и място за депресията, отчаянието не пита.......
Моля се за всички вас и за себе си.

Май 6 месец от неуспешните опити е критичен Всяка една от нас е преминала през това,да не говорим за хора дето чакат от 4 години и все още никакъв резултат.Трябва сама да се пребориш с това чакане и да усъзнаеш,че когато ти е писано тогава ще стане Успех

На пълно подкрепям Адулина
даже мога да кажа че аз вече чакам 4 години и 3 месеца

Няма да пиша дълги постове защото каквото искам да ти кажа момичетата преди мен са го казали.Ние все още не сме почнали с опитите за бебче но искрено се надявам след като почнем да не чакаме дълго.Стискам ти палци другия месец да се похвалиш и давай напред с вдигната глава момиче.Когато господ е решил ще те дари с едно детенце.Имай вяра и не падай духом а с гордо вдигната глава давай напред.

Когато  решихме да имаме бебе, вярвах, че ще стане още първия месец, но уви. След третия месец започнах да се замислям по-често. Когато изпадах в униние, мъжа ми ме подкрепяше и даваше кураж, а когато той униваше, аз бях до него. Само това е начина, защото това може да продължи по-дълго от колкото си мислим. При нас продължи 8г. Слава Богу вече имаме близнаци на 9м. Пожелавам на всички това щастие и горе главата.

Знам ,че е трудно от собствен опит. Но не се отчайва ,щастие ще ви споход и вас явно трябва по-вече време.
Ще си имате най-желаното бебче и ще е още по-хубаво
С теб съм и продължавай напред

Не мисли само за това,радвай се на живота и господ си знае работата!При мен не става вече 2 година ама не губя надежда!По лекари само се влача и резултатите хич не са ми хубави ама надеждата умира последна!

Когато и каквото и да иска човек, нетърпението че трябва да чака, че не зависи от него, е голямо.
Това е ясно.
Също и завистта си е вкоренена в човека.
Обаче на съзнателно ниво трябва да знаеш че природата (съдбата, бог?) като ти е отнела нещо, ти е дала друго.
Същото важи за всеки.
Има много страшни неща в този живот, дано съдбата да е решила твоето най-голямо препятстие да е това депресиращо чакане... и накрая да се сбъднат желанията ти - така поне знаеш, че ще го оцениш много по-силно от хората "без проблеми" (които всъщност просто имат "различни проблеми").
Стискам ти палци да намериш радостта за начало, после всичко ще се нареди. 

Ужасно се чувствам миличка, но какво да направя, аз вече 4 години ходя по трудната пътека на забременяването. Трябва да не се отчайваме и да гледаме само напред, да не спираме да мечтаем, защото рано или късно мечтите се сбъдват. Горе главата, стискам ти палци 

Аз пък изпадам в депресия по други причини... Преди 2 години решихме да си правим бебче с мъжа ми... Първо ми направиха гинекологична операция, после забременях и загубих бебетата - две, в трети месец..., после забременях пак и загубих бебето в началото на втори месец... Ще тръгваме по изследвания... Изпадам в депресия само като си помисля... - изследвания, терапии, нерви, а дали въобще ще успеем... Гаранции няма! Опитвам се да не губя вярата си... Господ ме обича и щом се е случило така, значи определено ми е спестил нещо по-неприятно! Повтарям си, че най-важното е с мъжа ми да продължаваме да се обичаме... Не съм в първа младост... На 34 съм... Не знам дали ще успея да събера сили за всички предстоящи процедури... или просто ще се насочим към осиновяване... А на бременните по улиците им се радвам много! Те нямат нищо общо с моето положение... Да бъде волята божия! И понеже не съм най-голямата грешница на света, дано Господ е предвидил хубав неща за мен занапред! 

Миличка, и аз се чвствах като тебе на 6тия месец неуспешни опити, бях се отчаяла на 32 години съм мислех, че нямаме никакво време. При нас стана на края на първата година, точно в месеца в който не правехме нищо по часовник и по график, пътувах ужасно много командировки, лекувах гъбички, в който даже не успях да заеска овулация, и в който нямах абсолютно никакви симптоми. Добре че през годината време на чакане мъжът ми беше до мен и винаги ме е подкрепял. Сега съм убедена, че бебето стана в най-подходящият момент и че нарочно е чакало, за да бъде точно то нашето дете. Кураж, пожелавам ти както и на всички други момичета тук още при следващият опит нещата да се получат. 

ОХ, не успях да изчета всичко, тъй като много бързам, за което моля да ме извините, но ми се иска да напиша нещо.
Според мене също времето, от което искаш дете няма значение. Можеш да се почувстваш кофти и депресиран и след първия месец, а след всеки следващ това чувство да се засилва. Освен това е и до човек - някои хора са по-емоционални, други - по-спокойни, хармонични и уравновесени...някои по-бързо се паникьосват...други са търпеливи и знаят, че рано или късно ще стане това, което искат.
Включвам се само да кажа как аз се справих с тези меланхолични настроения, в които понякога се изпада - първо започнах втора работа, което не е опция за голяма част от вас, но тук идеята не е толкова за работата, колкото за неща, които те развличат от непрекъснатото мислене за дете - купих си колело, сутрин и вечер излизам да си го карам, ходя на танци, повече излизам с колеги и приятели, дори в нови среди...много е лошо да се капсулираш вкъщи с твоята си едничка идея за бебе и това е! Освен това, друго нещо, което направих, /без да искам да предизвиквам всякакви коментари/ е да влизам по-рядко тук. Имам предвид в този подфорум, тъй като постоянно има теми, които могат много да те депресират и изплашат. Влизам си по другите форуми - например Красива Мама и тези готварските и знам, че ще дойде моментът, в който ще се преместя в Бъдещи и Настоящи Майки. Тук също има много, много хубави неща, но всекидневното влизане и висене тук на мене не ми помага особено, само ме потиква да мисля само за това. И още нещо което направих - възобнових по-нежните настроения вкъщи и романтиката и ласките без секс...защото сега и аз съм с две работи..той пък е с три, правим ремонт, живеем в една малка стаичка...и това бе на път да изчезне и да имаме само бебеправене...което...не е вариант...просто се замислих и си казах, че искам когато моето малко бебе порасне да му обясня как е резултат от много любовен акт...а не просто...резултат от идеята да дойде то... 
Много дълго стана....надявам се да съм помогнала...!
Поздрави на всички!

докато не се успокоиш, няма да стане. Не знам защо, но е истина. А и откъде накъде постоянно ще те разпитват - има ли, няма ли. Кажи им че това не е тяхна работа,  а Божа. Скръцни им със зъби и не обръщай внимание. Бебо ще дойде когато си се отърсила от напрежението "ще ли да е или няма да е".